понеделник, 21 ноември 2011 г.

EC и БГ

Вярно е, че Европейският съюз е твърде важен за България, защото сме много изостанали и ни трябва постоянен външен натиск за промените, пари, мозък, опит и пр., което Европа има. Но не трябва да си затваряме очите за управленската склероза, тежката и неефективна бюрокрация и накрая, но най-важното – икономиката й далеч не се управлява добре. А защо?
ü      Защото в настоящата ситуация и в действащия икономически модел няма друго решение на проблемите, освен още по-голямо харчене и задлъжняване. Всички планове на Меркози и прочие са насочени към това. Създава се спасителен фонд, Европейската централна банка трябва да се включи по-активно с цел понижаване на разходите за нови заеми и пускането на количествените улеснения. Симбиозата между банките и държавата, при която банките кредитират правителства, след което правителствата ги спасяват от фалит и естествено гледат снизходително на доходите на банкерите, след което банките трябва да спасяват държавите от фалит и т.н. достига застрашаваща плътност.
ü      Защото европейската социална държава е изгорила мостовете за прокарване на мерки за ограничаване на хипертрофираната система от социални придобивки и за съкращаване намесата на държавата в икономиката.
ü      Защото господстващите в развития свят икономически и социални доктрини възлагат на съвременната държава и функциите да създава потребление / т.е. да харчи- печата и заема пари/ и неотклонно да се грижи за индивидуалното благоденствие и равенството между индивидите. Всичко това е за сметка на справедливостта и съответно – подкопава стимули за труд.
ü      Защото всичко казано до тук води до нисък потенциал за растеж и в крайна сметка - някой трябва да спасява самата държава.

Знаейки това, може би очакванията от Европа да бъдат по-умерени и да се разчита повече на обществените и индивидуални усилия, защото са нужни много труд и реформи в продължение на дълги години, за да се навакса.

сряда, 9 ноември 2011 г.

Болничния сектор в България –безвъзвратно изоставане в реформите

Страните от централна и Източна Европа през последните 15 години предприеха редица стъпки за реформиране на здравните си системи, доминирани от болничните им сектори. Трудностите при осъществяването на тези реформи са свързани със спецификата на болниците като консервативни институции, управлявани от силно овластени медицински специалисти, които опонират на промените, доколкото те накърняват техните интереси.
Някои от тези страни частично преструктурираха болничния  си сектор и заслужава да се отбележи факта, че това стана под натиска на икономическата криза.
Болничният сектор в Източна Европа и особено в Съветския съюз през 90-тте години се характеризира с несъразмерно голям брой болници и болничнични легла. Счита се, че изобилието на капацитет в болничния сектор е основната мярка за постигане на добра здравна услуга. Това е резултат и от определените от института на Семашко в Москва нормативни планови стандарти /брой болнични легла на 1000 души от населението/, които се спазват стриктно, като стимулите са насочени към максимално натоваржане на леглата..
Повечето болници в страните от ЕС  предоставят медицински услуги  в широк спектър на заболеваемостта – едновременно интензивно и специализирано лечение. Основните тенденции в последните десетилетия е консолидацията при намаляване броя на обшите болници, както и появата на нови доставчици, които са преобладаващо частни специализирани институции, които предоставят рутинни медицински услуги. Като право новите частни болници са включени в болничната мрежа и тяхното създаване е подкрепяно от държавата, както и практиката за разширяване обема на медицинските услуги, които те предоставят.
Тези промени в предлагането на болнични услуги се дължат от една страна на развитието на медицинските технологии, което дава възможност за обслужване на по-голям брой пациенти от една страна и решаването на по-широк кръг медицински проблеми в амбулаторни условия, от друга. Новите частни клиники имат стимул и да повишават продуктивността, да бъдат по-внимателни с пациентите, стимулирайки пациентския избор на доставчик на медицинска услуга. Частните клиники внедряват по-ефективни практики, доколкото не са ограничени от съществуващите правила, навици и традиции. Новите достачици на пазара засилват конкурентния натиск върху съществуващите болници.
В Холандия създаването на условия от страна на държавата за навлизане на нови доставчици на пазара на здравни услуги е наложено от кризата с листите на чакащите в края на 90-те години. Така броят на „независимите лечебни центрове” нараства от 31 през 2000 г. до 160 през 2006 г. Тези центрове са специализирани в офталмология, дерматология, майчинки и детски грижи, ортопедия, хирургия, козметична хирургия, радиология и кардиология. Те се финансират на същия принцип като съществуващите болничи и склюват договори със здравоосигурителните фондове.
Подобно развитие се наблюдава във Великобритания, където държавата стартира програма за създаване на лечебни центрове.
В България реформата на болничния сектор буксува вече 20 години. Изградената на семашко принципи болнична мрежа е непоклатима. Дори в условията на кризите от 1996г. и настоящата, натискът за преструктуриране на болниците е слаб и нерезултатен. Здравната администрация изработи Здравна карта, с която бетонира статуквото. Грандиозното разхищение на пари в държавните болници и слабият и корумпиран мениджмънт водят до фрустрация на лекарите и болничния персонал и до мосово недоволство на пациентите. Независимо по-високото заплащане, частните болници, привличат голям брой пациенти с бързината на обслужването, ясната цена, платима на входа, срещу документ и с отношението кам болния. Ако здравната каса спре да плаща техните услуги, каквите гласове постоянно се появяват, малките възможности за избор, което имат хората ще отпадне.
Комерсиализацията на зравната помощ е явление в целия свят, но е смешно, че в България това отчаяно не се признава. А като не го признават управляващите здравния сектор не могат да вземат адекватно решение за промяна на здравния модел, така че да стане по-човешки. Конкуренцията и пазарът така или иначе си проправят път в болниците, независимо от чиновническите регулации. В държавните болници квазипазарът се проявява в индуцираните ненужни услуги и плащането под масата .
Може ли бедна България да поддържа над 400 болници? Явно да – и в период на възход и в период на криза.

събота, 5 ноември 2011 г.

Източниците на икономическия растеж

Кои са двигателите на растежа за българската икономика, при излизането й от кризата  и какви са политиките, които биха ги активизирали. Ясно е че 3% и дори 6% растеж на БВП не стига, при огромното изоставане, което има да се наваксва
По-бедните страни, в това число и България трябва да постигнат бързо нарастване на производството и износа на търгуеми /продаваеми на външните пазари/ стоки и услуги.
Иономическото министерство призна, че българската икономика е в плен на ниско производителни и нискотехнологични производства и услуги, а инвестициите наши и чужди са в сектори с ниска добавена стойност. На всички е известно, че качеството на работната сила прогресивно спада, а капиталът е скъп и на практика – недостъпен, поради ликвидната банкова система, която не кредитира бизнеса, който не е политически подкрепен. Капиталовият пазар е на рудиментарен етап.
Относително редките повърхностни констатации на проблемите не помагат за създаването на системни мерки и политики. Ниското технологично ниво на индустрията, слабата наука, ниското качество на образованието – прблемите са структурни и изискват структурни реформи / този израз е втръснал от безмислена употреба/.
Най-лесното решение е дефицитът на иновации да се лекува с повече пари. Сложното е , че колкото пари и да се налеят в образователния и научен сектор, без да се извърши основна промяна - модернизация на структурите, мениджмънта, програмите и пр., резултатът ще е по-скъпа посредственост. Това са все сложни реформи, които традиционно се заобикалят.
Западни анализатори /Д. Родрик, професор в Harvard Kennedy School/ твърдят, че развиващите се страни следва да предприемат редица политики за по-активна намеса в икономиката, за да подкрeпят преминаването към високотехнологични производства. Става дума за намеса не само в сектори с теоретично обосновани пазарни провали – образование, здравеопазване, пазар на труда и др.  
Стандартните политики, които са насочени към продуктовите пазари, с цел оказване на тласък за тяхното по-активно преструктуриране използват на първо място като инструменти субсидиите, данъчни и кредитни стимули, търговски протекции и пр. На второ място е политиката на подценен валутен курс на националната валута, в подкрепа износа на търгуеми продукти. Особено място заемат политиките в подкрепа повишаването на кредитирането и развитието на банковата система. Новата теория на растежа обхваща като основни  негови елементи знанието и създаването на нови стоки и услуги. .
Индустриалните политики в световен мащаб имат спорни резултати.Те често се провалят, но отделни страни показват много добри ефекти от тях – Южна Корея, Тайван, Чили. Качеството на институциите е критично важно за ефектите от политиките и тук се крият основните причини за успеха на една индустриална политика в дадена страна.
Биха ли дали резултат в България индустриални политики и  субсидираните кредити?
Разсъжденията по този въпрос сигурно ще събудят спомените за специалното правителствено внимание към отделни сектори и производства в България в епохата на социализма , когато резултатитео меко казано са твърде противоречиви. Добър пример за това са националните свещени крави Кремиковци и Балкан. Субсидирането им с бюджетен и банков ресурс не предотврати тяхната декапитализация и предизвестения им фалит. Осигурената висока заетост в тези фирми беше неефективна и контрапродуктивна по отношение на всеки опит за преструктурирането им.
Налице са много фактори, които дават основание да се смята, че на този етап въпросите за нуждата и евентуалните ефекти от такива политики и кои сектори са най-.подходящи за прилагането им, не са на дневен ред в България, тъй като има един куп базисни условия, които предопределят техния неуспех.
Скептицизмът за ефикасността на една потенциална индустриална политика 20 години след началото на прехода нараства. Достатъчно е да се припомнят силното влияние на групите със специални интереси при разпределението на публичните ресурси, в това число на синдикатите, традиционната липса на капацитет да се проведат тежките структурни реформи
Ясно е, че твърде ниското качество на институциите е предпоставка за високата корупция, ниския административен капацитет, респективно – неефективни и неефикасни политики и в резултат – високи транзакционни разходи на икономическите агенти и гражданите.
Въпросът за източниците на по-високия растеж в България остава отворен, но този въпрос е доста остър и за целия свят. А пречките за по-високата короративна продуктивност заслужават специален анализ.

сряда, 2 ноември 2011 г.

Икономическата реалност не поражда оптимизъм

Състоянието на световната икономика е описано от влиятелния щатски чиновник Лари Самърс така: „Централната ирония на финансовата криза е, че докато тя се причинява от толкова много доверие, задлъжняване, кредитиране и от големи публични разходи, тя / кризата/ може да бъде преодоляна само чрез повишаване на доверието, задлъжняването и кредитирането, и големите разходи”.Практиката за сега не опровергава г-н Самърс, а икономоческото бъдеще на развития и на по-неразвития светове е доста мрачно.