Болничната мизерия в България

http://thesuiteworld.com/wp-content/uploads/2011/07/The-Clinic-Singapore-TheSuiteWorld.jpg

Това е един  раказ за реалностите в българските държавни болници. Емоциите ми поотшумяха, премислих също така, дали моите мисли, предизвикани от пребиваването ми в ортопедично отделение на „реномирана” софийска държавна болница биха били интересни на толкова намръщените българи. Не ми се вярва, още повече, че мнозинството са се примирили, че не са били, не са и няма да бъдат „бели” хора в българската здравна система.

Ще избегна шокиращият натурализъм. Ще  се спра на унижението и достойнството  на пациентите и на медицинските работници.  Защо унижението е толкова много, а достойнството – толкова оскъдно? Повечето българи биха казали, че липсата на много пари а болниците е причината за всички проблеми. Аз мисля, обаче, че крупните културни дефицити са фундаменталнитя фактор за цялостната болнична мизерия.

Няма да генерализирам негативните факти, с радост ще спомена  радващите  случаи на достойно поведение  на пациентите, на лекарите, медицинските сестри и санитарите в държавните болници. Радвам се на пациентите, които се противопоставят на немарливостта, на пренебрежението, на фамилиарната грубост и арогантност, проявявани към тях. Радвам се на лекарите, за които пациентът е човек, а не някакъв невеж досадник, който много пита и гледа глупаво и с недоверие. Щедрото милосърдие на отделни сестри и санитари е  равносилно на подвиг в  средата на   агресивна простотия и преливащата отровна неудовлетвореност от условията на тежкия им и ниско заплатен труд. Общата атмосфера, обаче е тягостна, тъй като голяма част от здравните работници  са победени от средата, вписват се в нея и я възпроизвеждат. А срещу тях са само едни страдащи и уплашени хора, които разчитат на помощ.

Най – засегнати са възрастните пациенти /особено пациентките/ в държавните болници, които по-често страдат от ортопедични проблеми. Те  имат нужда от по-големи грижи за основните им жизнени нужди, когато са приковани на леглата. Те най-често не смеят да кажат нищо, когато санитарите ги пренебрегват или грубо им се карат, че много често натискат звънеца за повикване на персонала и, че не искат да разберат колко много са заети тези санитари. Какво е виновна бабата, блъсната от кола на пешеходна пътека, че да понася не само болката, но и унижението при удовлетворяване на елементарните си санитарни нужди?

Хората в третата въраст, болни от деменция или Алцхаймер и имащи ортопедични проблеми, са в особено трудно положение в родните държавни болници. Правилата изискват при тях да има придружител целодневно, който да ги обслужва при поставянето на медикаментите, храненето, тоалета и пр. Въображението е слабо, за да си представи човек, който е далеч от медицината, какво обгрижване е нужно,  за дементна баба със счупен крак, например. Осигуряването на външни професионални грижи за такива болни е бавно, доста скъпо и несигурно.

Властта на болничния персонал над безащитните болни старици /по-често/ със счупени ръце или крака, а понякога и двете, като че ли е източник на някакви емоции, които компенсират недоволството от разпада на болничната среда. Този разпад е белязан от едва ли не стогодишната мебелировка на болничните стаи и тоалетни, от странната липса на хигиена, въпреки, че се мете и мие всяка сутрин, от безвкусната и лошо поднесена оскъдна храна, от тихото, подмолно недоволство на пациентите и от перманентната явна нервност и войнственост на медицинския персонал. В тази среда милосърдието се тъпче системно и  се проявява рядко и инцидентно. Същите медицински работници, ако попаднат в германска болница например, ще станат усмихнати, любезни и  грижливи, защото там средата е такава – правилата и изискванията се спазват, а болните са хора.

 Естествено в дъното на всяка мизерия са парите, а духовната и материалната мизерия са ваимно свърани. Заплатите на работещите в държавните болници не са достатъчно високи, а какво ли означава „достатъчно”? Парите в болничния сектор не са много, в сравнение дори с Гърция, но тук и много се краде.

Освен това властта на болничния персонал все по-трудно се осребрява. Масово пациентите са бедни. В 2 от 3 случая пенсионерите не раполагат с лични средства, с които да  платят скъпите ортопедични имплантанти. Тяхната стойност се покрива от  децата им, които като правило, също са затруднени материално.

Писах достатъчно. Горчивината остава, но всички биха били съвсем благодарни само и само да ги излекуват.  Унижението, нервите и мизерията ще се позабравят. Освен това всеки си има собствено обяснение на причините за проблемите.

Мисля обаче, че е безспорно  - оптимизмът за промяната на ситуацията в държавните болници трябва да бъде много, много предпазлив.