сряда, 25 септември 2013 г.

Дъглас Френч:Нима наистина Wall Street е сърцето на капитализма?



https://encrypted-tbn2.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcTOqLtLrnebkSW88kv-n0_e1Tz-hY4l1wBOaAGVzYkakF5I0STizw

Препечатвам този пост на Д. Френч. Въпрост е донякъде риторичен и допълва картината на инфарктното състояние, в което се намира развития капитализъм.


Is Wall Street Really the Heart of Capitalism?

Blaming the Wrong People for 2008


SEPTEMBER 24, 2013 by DOUGLAS FRENCH


While telling the crash story, the movie flashes in and out of a street tour offered by an ex-mortgage bond trader. The young man has the required effervescence to keep a dozen tourists entertained while they look at nothing more interesting than office buildings. He cleverly lets members of his tour touch a toxic asset. Well, a page of the legal document of a collateralized debt obligation (CDO), anyway. 


The camera pans to tourists taking pictures next to “Charging Bull,” the 7,100 lb. bronze sculpture closely associated with Wall Street. The guide starts his tour saying what has become a worn out cliché. “Welcome to Wall Street; this is the heart of American capitalism.”  
  
But is Wall Street really the heart of capitalism? 

If we understand capitalism as a social system of individual rights, a political system of laissez-faire, and a legal system of objective laws, all applied to the economy with the result being a free market, is Wall Street really capitalist?  

The laws that govern the securities industry start with the Securities Act of 1933, the Securities Exchange Act of 1934, the Trust Indenture Act of 1939, the Investment Company Act of 1940, The Investment Advisors Act of 1940, the Securities Investor Protection Act of 1970, the Insider Trading Sanctions Act of 1984, the Insider Trading and Securities Fraud Enforcement Act of 1988, the Private Securities Litigation Reform Act of 1995, and the Sarbanes-Oxley Act of 2002. Of course all of these acts weren’t enough to prevent the crash of 2008, so we now have the Dodd-Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act of 2010 and the Jumpstart Our Business Startups Act of 2012. That seems like a whole lot of regulating for something that’s supposedly a capitalist marketplace.

Back when lawmakers were pithier in writing legislation, the Securities Exchange Act of 1934 ran 371 pages. Dodd-Frank totals 848 pages. This mountain of paper and regulation is anything but laissez-faire. Thousands of government employees are charged with enforcing these byzantine rules. Does this sound like the deregulated, Wild West Wall Street we’re told brought the nation to its knees?

When investment banks Goldman Sachs and Morgan Stanley were in danger of failing in September 2008, they applied to become commercial banks; their applications were quickly approved. Even in the boom times, bank charters normally took a couple of years to be approved. Now, it’s impossible. The last de novo charter was approved in the fourth quarter of 2010. While The New York Times made a big deal of the additional regulations the banks would have to endure, these banks were rescued as the FDIC insured their deposits, stemming a possible run. The change also allowed the banking behemoths to borrow from the Fed against a wide array of collateral. No one can call this “survival of the fittest” capitalism.  

Much of the business on Wall Street is bond business. As of a couple years ago, the bond market totaled $32.3 trillion. Just over half this market is corporate, mortgage, and asset-backed bonds. Government, municipal, and agency bonds make up 44 percent of the market. 

The trading of government and mortgage bonds can be considered capitalism, but the instruments traded certainly aren’t the spawn of free markets.

The 30-year mortgage would not exist without government. Before the Depression, home loans were short-term. Residential mortgage debt tripled during the roaring ‘20s, however, and “much of this financing consisted of a crazy quilt of land contracts, second and third mortgages, high interest rates and loan fees, short terms, balloon payments, and other high risk practices,” explains Marc Weiss in his book The Rise of the Community Builders

Mortgage lenders would often lend only 50 percent of a home’s cost and often for only three years. But from the National Housing Act of 1934 emerged the Federal Housing Administration (FHA), with the intent being to regulate the rate of interest and the terms of mortgages that it insured, or in the words from the FHA’s first annual report, “to bring the home financing system of the country out of a chaotic situation.” 

The FHA standardized housing and financing through its Underwriting Manual, which required homes to be built and financed by the book. The FHA initially insured mortgages for 20 years at 80 percent of cost. This was eventually increased to 30-year, fully amortizing terms and 97 percent loan-to-cost. 

The FHA believed its appraisal process would expose inflated values and risky properties. Of course, the agency would claim not to dictate development practices. “The Administration does not propose to regulate subdividing throughout the country,” the FHA’s 1935 handbook Subdivision Development claimed, “nor to set up stereotype patterns of land development.” However, the handbook’s very next sentence states, “It does, however, insist upon the observance of rational principles of development in those areas in which insured mortgages are desired.” 

James Moffett, who headed the FHA in 1935, said his agency, by guaranteeing mortgages, “could also control the population trend, the neighborhood standard, and material and everything else through the President.”

After World War II another mortgage guarantee program was born so war veterans could more easily obtain credit. The U.S. Department of Veterans Administration (VA) loan program started modestly, guaranteeing only 50 percent of a loan up to $2,000 for 20 years. Today veterans can borrow up to 102.15 percent of a home’s sales price.

Fannie Mae was created by the government in 1938 to provide a secondary market for mortgages. After the Civil Rights Act of 1968, the government established Ginnie Mae to buy FHA loans originated as a result of the Fair Housing Act. In 1970 Congress authorized Fannie Mae to purchase conventional mortgages and chartered Freddie Mac to also purchase mortgages under control of the Federal Home Loan Bank Board.
Fannie and Freddie were taken over by the government during the financial crisis, and the FHA is in financial trouble. 

Every modern president has been four-square behind home ownership. In 1994, Bill Clinton’s HUD Secretary Henry Cisneros rolled out the National Homeownership Strategy that championed looser loan standards.

Ten years later, George W. Bush said, “If you own something, you have a vital stake in the future of our country. The more ownership there is in America, the more vitality there is in America, and the more people have a vital stake in the future of this country.” 

Ironically, at the height of the housing bubble, government backed fewer than 40 percent of mortgages. Since the crash, as Jesse Eisinger wrote for ProPublica last December, “With little planning and paltry public discussion, the government has almost completely taken over the American home mortgage market.”

"It is creeping nationalization," says Jim Millstein, an investment banker who worked in the Obama administration's Treasury Department as the Chief Restructuring Officer.

Speaking just weeks ago in Phoenix, the current president laid out five steps to heal the housing market and promote homeownership. The President urged Congress to pass a bill allowing every homeowner to refinance at today’s low interest rates. Second, he said, “Let’s make it easier for qualified buyers to buy homes they can.” Reforming immigration, putting construction workers back to work, and creating adequate rental housing were also part of the President’s pitch.

Defending the 30-year mortgage in The Washington Post, Mike Konczal writes, “It would be nice to imagine that the ‘free market’ will just take care of this issue. But remember that the housing market is created through a huge web of government policy.”  
    
And if there wasn’t enough government involvement in the housing and mortgage markets already, the Federal Reserve’s third round of quantitative easing (QE3) policy consists of the central bank purchasing $85 billion per month of Treasury and mortgage-backed securities. 

Since its founding 100 years ago, the central bank’s manipulation of interest rates has distorted asset values and misdirected capital, working contra to where free markets would funnel resources.

Near the end of The Flaw, tour guide Andrew Luan is asked if he feels any responsibility for the financial crisis. He looks away from the camera nervously and contemplates. While he doesn’t answer verbally, the cheerful tour guide’s face becomes etched with guilt.

However, Mr. Luan has nothing to be sorry for. People want to direct their anger at Wall Street and blame the crash on investors and traders. But Wall Street is not synonymous with capitalism and markets. It was government intrusion and regulation over many decades that caused the crisis. We know this. And yet the counternarrative persists in the public mind. 

Sadly, rather than get out of the way, increased government interference keeps capitalism from doing its regenerative work. This keeps the crisis fresh in people’s minds, the search for scapegoats heated, while the punk economy lingers.



Read more: http://www.fee.org/the_freeman/detail/is-wall-street-really-the-heart-of-capitalism#ixzz2fwnsJI4R

сряда, 18 септември 2013 г.

Цитат на деня



Europe’s much-vaunted social model is more a dream than a reality, the dream of a cozy world in which a benevolent state looks after us. This world has ceased to be viable in large part for reasons of demography, as ever more claimants for assistance make costs unaffordable.

Ralf Dahrendorf


 http://www.project-syndicate.org/commentary/back-to-the-politics-of-cultural-despair#C8j0ff6Rew189iS7.99 

неделя, 15 септември 2013 г.

Елементарно, субективно, скептично разсъждение


Източник: http://farm4.staticflickr.com/3761/9637773006_edf02b1f65_c.jpg

Проблемите на хората,  грубо класифицирани, биват екзистенциални – храна, облекло и подслон и иституционални – с институциите – на образованието, на здравеопазването,  на правосъдието, на банките, на администрацията. Концентрирам се върху тези две групи проблеми, защото при тях веднага става въпрос за пари. Духовните проблеми оставям на страна.

 Мнозинството българи  са затрупани с екзистенциални и институционални проблеми. Масата от тях нямат сили дори да протестират. Голямата част от хората, които нямат екзистенциални проблеми, непременно имат институционални проблеми. Те поне протестират.

Има малък процент от българите, които нямат проблеми да оцеляват, а и институциите за тях си работят перфектно. Това са бългаските политици, тези, които им дърпат конците и близката им клиентела.

Пропастта  между масата с проблеми и малцинството без проблеми / пардон, имат един –   масовата крайната непоносимост към тях/ е толкова широка, че нормалната еволюционна среща  е невъзможна. Остава революцията, колкото и да не е желателно – имам предвид драмите на Фреската буржозна революция и  на Руската Октомврийска революция.

Или по-вероятно, търпеливата народопсихология ще си каже думата. Смиреното, затрупано с проблеми мнозинство ще продължи да оцелява на ръба на социалните подаяния, а протестиращите бавно и полека ще се откажат или по-сигурно -  ще емигрират. Няма да има кой да създава работни места, няма кой да плаща данъци, ще се трупа държавен дълг. Нормалната бъгарска перманентна криза ще започне да изглежда като икономически разцвет. Какво пък и по-зле може да бъде. На кого му пука, светът си върви, има си свои грижи.


събота, 14 септември 2013 г.

Хей така


Източник: https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZZtVIxk9dmiZyqsFhSDHCAJtvevMBVGJXqdMGY5FsiZKF0VUCVoWj8msqdBzJrwxjeiqBfJ4mQlRRP0ECieyjUwRL62XSe9RjC3u-B2ykQIyuDUyxeYebGT0Q7b4T_RfbsXwfcXlqZdKI/s1600/oxfam-2.jpg

Цитат на деня


Днес е лесно да дойдеш на власт и да паднеш от власт, но е много трудно да я упражняваш. Да си силен вече не значи да можеш да накараш другия да прави това, което ти искаш (никой не може да направи това), да си силен днес значи да успееш да прехвърлиш проблемите си на другите, да направиш твоите проблеми техни. Икономическата криза ни дава най-ярката илюстрация на това.

Иван Kръстев

четвъртък, 12 септември 2013 г.

9/11 и новият авторитаризъм*



Източник:   http://500px.com/photo/45969342

В едноименното си есе от 2006 г. философът, социолог Ралф Дарендорф пише, че пет години след атаките срещу кулите близнаци в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон, "9/11" вече  е влязла в учебниците по история като начало на нещо ново, нова ера може би. Това е ерата, когато термонологията се сменя - за терористичните актове, вече не се говори като за криминални престъпления. Те се наричат война. Така правителството на САЩ  оправдава промените във вътрешната политика, които преди 9/11, биха били неприемливи във всяка свободна страна.

Повечето от тези промени, са включени в т. нар. " Патриотичен акт на САЩ", цялостният ефект от който е  ерозията на  големите стълбове на свобода. Дарендорф изтъква, че е обявено един вид извънредно положение и, че  правото на държавна намеса в основните граждански права е закрепено институционално. Климатът на постоянен страх и несигурност прави живота труден за всеки, който изглежда подозрително или действа подозрително, особено за мюсюлманите.

Въвеждането на силните ограниения на свободата не  среща особена обществена съпротива.  „Напротив във Великобритания, където министър-председателят Тони Блеър подкрепи изцяло  САЩ, правителството въведе подобни мерки и дори предложи нова теория. Блеър е първият, който твърди, че сигурността е първата свобода. С други думи, свободата не е правото на гражданите да определят собствения си живот, а правото на държавата да ограничава личната свобода в името на сигурността, която само държавата може да определи. Това е началото на нов авторитаризъм.”

Данадесет години след 9/11 светът се намира, може би, в разцвета на новия авторитаризъм. Всички правителства подражават на американското в тази „ грижа” за сигурността на гражданите си, мачкайки свободата и демокрацията, естествено. И защо ли отново, обществената съпротива не е особено силна?

The Atlantic пише, че американците трябва да жертват поне малко сигурността, за сметка на  личната свобода. Мисля, че сигуността е твърде несигурно, винаги относително понятие и още повече – несигурно състояние на нещата. Съвсем просто е да си дадем сметка за това, че  опасностите за здравето и живота на хората дебнат на всяка крачка, а човекът е  съществото, което  непрестанно създава проблеми за собствената си сигурност.  Толкова по-нелепо изглежда унищожаването на свободата на личността в името на малко или повече илюзорната сигурност, която се гарантира от твърде изкушени от злоупотребата с власт хора.

Eдуард Сноудън открехна завеста за мащабите на следенето на гражданите на САЩ, Европа и пр., извършвано на основата на тайни съдебни решения, които позволяват на Агенцията за национална сигурност / NSA/ да събира данни за всички американци, европейци, китайци и пр. и така систематично да нарушава правата на хората в  световната интернет мрежа.  Директорът на NSA Кийт Александър е станал толкова могъщ, че реално  e над закона, превишава правомощията си и мами Конгреса, който се оставя да бъде измамен.


През 2006 г. Р. Дарендорф смята, че извънредното законодателство за посрещане на предизвикателствата на тероризма трябва да бъде само временно, а политическите лидери трябва да се стремят да успокояват, а не да повишават общественото безпокойство. През 2013 г. виждаме, че страховете растат, следенето на всички граждани е всеобхватно, а войната с терористите е безкрайна и не може да бъде спечелена. Мисля обаче, че ликвидирането на личната свобода и респективно – на демокрацията е по-големият проблем за човечеството. Последиците от тези негативни процеси са непредвидими.


*Заглавието е заимствано от едноименното есе на Ралф Дарендорф, публиквано в сайта Project- Syndicate през 2006 г.

вторник, 10 септември 2013 г.

Скъпата, безполезна война


Войната е икономика, освен всичко друго, и не на последно място  поради това експертите са дълбоко разделени за целесъобразността на военната интервенция на САЩ срещу Сирия.

САЩ по навик се държат като богопомазани, а техните послушни подражатели в Европа / с изключение на Великобритания този път/ им пригласят традиционно. С познатата демагогия Обама призна публично, че американският народ е уморен от войните и е подозрителен към "допълнителни военни обърквания в Близкия изток”.

Като се оставят на страна големите политически и морални въпроси, поставени от намеренията за военна намеса в Сирия, остава икономическият въпрос – как  правителството на САЩ  има финансовото небларазумие да поддържа съществуващите си военни ангажименти, и  да поема нови големи военни разходи. Според някои оценки, войните в Ирак и Афганистан са стрували на данъкоплатците в САЩ  над  2 трилиона долара. Цената на войната вече е толкова висока, а очакваните ефекти за сирийското общесттво са такава химера,  че анализът „разходи-ползи” от войната е силно негативен. Националният дълг на САЩ върви към цифрата 17 трилиона долара, а евентуалната интервенция в Сирия ще струва  нови милиарди долари.

В същото време никой не вярва, че използването на американската  военна сила ще реши основните  исторически, етнически, религиозни и племенни въпроси, които  подхранват продължителния конфликт  в Сирия. Затова пък всички знаят цената на войната и съмнителния характер на  бунтовниците срещу Асад, както и това, че насилието в Сирия няма да спре. Всички знаят и това, че американският военно-промишлен комплекс има нужда от скъпата война.


Президентът Обама отложи, все пак, военният удар срещу Сирия за неопределено време. Вестниците коментират политическите преговори, довели до това решение. Ясно е, че сред причините за отлагане на войната не е финансовото благоразумие на управляващите почти разорена Америка, нито безполезността на войната.

петък, 6 септември 2013 г.

За някои сравнения


Четох днес весник Капитал, който нарича действащото правителство "кабинетът блондинка". Струва ми се, че това сравнение е обидно за блондинките и твърде любезно към управляващите. По-скоро  правителството на социалистите, на турската партия и фашизираната партия на националистите е поредната политическа мафия в нещастна България. 

сряда, 4 септември 2013 г.

В памет на Ronald Coase


Аз лично открих Ronald Coase късно - преди десетина години. Трудът му " The Problem of Social Cost" беше откровение за мен.
От многото коментари по повод на смъртта му, ми допадна този на D. Henderson. Ето кратък цитат от него:  

"Ronald Coase, who died on Labor Day at age 102, was one of the most unusual economists of the 20th century. He won the Nobel Prize in 1991 for his insights about how transactions costs affect real-world economies. In a 75-year career he wrote only about a dozen significant papers, and he used little or no math. Yet his impact was profound.

In his early 20s, Coase was a socialist, but he had a trait that few socialists have: curiosity about how economies work. On a trip to the United States from his native Britain in 1931 and 1932, he dropped in on perennial Socialist Party presidential candidate Norman Thomas, and he visited Ford and General Motors. How, he wondered, could economists say that Lenin was wrong to believe that the Russian economy could be run like one big factory, when some big firms in the U.S. seemed to run well?"