Толерирането на посредствеността явно е основен
закон в правенето на политика, а причинно-следствената връзка се основава на
посредствеността на преобладаващата част от политиците и е обективизиранa от инстинкта за самосъхранение на всеки конкретен
индивид.
Херман Мелвил в забележителния си роман „Величието на
Франция” описва художествено, меко казано несъстоятелния образ на френския крал
Анри II, управлявал Франция в
средата на 16 век. Освен, че кралят е с празен поглед и влачи мудно съществуване, освежавано
основно от рицарските турнири, той е абсолютно объркан относно важните
политически решения.
„Що се отнася до политиката, то кралят,
неспособен да вземе сам каквото и да било решение, с едното ухо слушаше
Монморанси, а с другото — дук Дьо Гиз. Предпочитанията му определено клоняха на
страната на Конетабъла, вероятно защото интуитивно предугаждаше у последния
некадърност, почти равностойна на неговата собствена. За сметка на това Гиз му
импонираше и тъй, в зависимост от сезоните, кралят се водеше по ума ту на
единия, ту на другия, но понеже двамата преследваха крайно противоположни цели,
политиката му беше крайно мъглява.”
Достатъчно е да видим празните
погледи на посредствените политици, доволно разпространени по цялото земно
кълбо, без да пропускаме армиите от техните също така посредствени, но лоялни
съветници и рабираме колко мъчително трудно е било и е развитието на
човечеството. Добре е все пак, че е имало и има способни политици, по-скоро
като изключения от правилото.
Та за това и през 16 век и сега просперитетът на гражданите е работа на
самите тях и се дължи на техните предприемачески способности и уменията им да преодоляват препятствия.
Ще илюстрирам казаното за "интелигентния" поглед със снимки от българската политическа фауна: