Толериране на посредствеността

Толерирането на посредствеността явно е основен закон в правенето на политика, а причинно-следствената връзка се основава на посредствеността на преобладаващата част от политиците и е обективизиранa от  инстинкта за самосъхранение на всеки конкретен индивид.

 Херман  Мелвил   в забележителния си роман „Величието на Франция” описва художествено, меко казано несъстоятелния образ на френския крал Анри II, управлявал Франция в средата на 16 век. Освен, че кралят е с празен поглед и влачи мудно съществуване, освежавано основно от рицарските турнири, той е абсолютно объркан относно важните политически решения.

                „Що се отнася до политиката, то кралят, неспособен да вземе сам каквото и да било решение, с едното ухо слушаше Монморанси, а с другото — дук Дьо Гиз. Предпочитанията му определено клоняха на страната на Конетабъла, вероятно защото интуитивно предугаждаше у последния некадърност, почти равностойна на неговата собствена. За сметка на това Гиз му импонираше и тъй, в зависимост от сезоните, кралят се водеше по ума ту на единия, ту на другия, но понеже двамата преследваха крайно противоположни цели, политиката му беше крайно мъглява.”

Достатъчно е да видим  празните погледи на посредствените политици, доволно разпространени по цялото земно кълбо, без да пропускаме армиите от техните също така посредствени, но лоялни съветници и рабираме колко мъчително трудно е било и е развитието на човечеството. Добре е все пак, че е имало и има способни политици, по-скоро като изключения от правилото.

Та за това и през 16 век и сега просперитетът на гражданите е работа на самите тях и се дължи на техните предприемачески способности и уменията  им да преодоляват препятствия.

Ще илюстрирам казаното за "интелигентния" поглед със снимки от българската политическа фауна: