Равните възможности и жизнените шансове

Огромният поток на коментари за увеличаващото се неравенство на доходите в САЩ води до някои размисли.

На първо място - равенството в доходите на хората, е интуитивно привлекателно, но цената за постигането му е коварно висока. За да бъдат изравнени резултатите на толкова различните индивиди, изравняващата държава трябва да концентрира собствеността върху всички ресурси и съответно- пълната власт да се разпорежда с тях.

На второ място – частната собственост, която дефинира капитализма, е основата и за неравенството в резултата за отделните индивиди. Егалитаризмът е нерелевантен на капитализма, а социалното неравество е неизбежно и се оправдава от традиционния консерватизъм.

Трето - знаейки това, плачът на капиталистите за големите различия в доходите е проява на обикновена демагогия. Политиците трябва да покажат загриженост, трябва някак да се смекчи впечатлението, че в Обединеното кралство 10-те процента най-богати британци са 100 пъти по- богати от 10-те процента най- бедни.

По друг начин стои въпросът с равенството на възможностите. При равенството на възможностите успехът на децата и възрастните зависи главно от техните природни способности и енергия, и много по-малко от образованието, доходите, положението и контактите на родителите им, т.е. резултатите зависят от собствените заслуги – меритокрация. Веднага трабва да се каже, че и този тип равенство не трябва да се абсолютизира, защото традициите, семейното възпитание и семейните ценности, а и късметът имат голямо значение за индивидуалния успех.

Като теоретично понятие равните възможности винаги са реализуем стремеж, докато на практика те съществуват в по-голяма или по-малка степен в определени периоди от време и по-скоро се проявяват като инцидентни случаи на голям успех на особено надарени индивиди, без задължително наличие на образование, връзки и пари.

В последните десетилетия равните възможности прогресивно намаляват в голяма част от развитите страни. В България те се подценяват системно при социализма и в периода на прехода към пазарна икономика.

Коментаторите в САЩ отчитат в последните 50 години намаляване на равенството на възможностите. Спада мобилността между поколенията. Децата на успешни родители е много по-вероятно да бъдат успешни, независимо от природните им способности. Образованите родители почти винаги са по-ефикасни в подкрепата за образованието и просперитета на децата си, отколкото родителите с по-ниско образование. Разбира се, това са нормални неща, защото образованието днес вече е наи-важната детерминанта на успеха, в сравнение с със средата на 20 век. Все пак, талантът и креативността на родителите не винаги директно се наследяват от децата, но парите, връзките и името на семействието компенсират по-слабите способности.

В резултат на това, децата на висшите социални слоеве учат в най-реномираните колежи и университети, независимо от индивидуалните си способности. Дипломите от най-популярните университети са абонамент за най-добрите работни места. А добрите работни  места ( които са относително фиксиран брой) са цел на хората от различни класи, с различни способности и образование. Класирането за тях се води от кандидатите с най-силни връзки и най- реномирана диплома. Шуробаджанащината не е само широко разпространена българска практика. А схващането, че богатите са най-способните хора в обществото, а бедните са неспособни и нетрудолюбиви е елементарно и некоректно.

В България децата на комунистическата номенклатура имаха възможност да учат в най-добрите родни и чужди учебни заведения, а влиянието и контактите им се осребряват успешно през целия период на прехода.

Въпреки фаворизацията по кастова принадлежност, вероятността, че децата ще постигнат по-висок социално-икономически статус в сравнение със своите родители е намаляла съществено в последните десетилетия.

Днешните политици нямат идеи как да променят негативната тенденция в сферата на равенството на възможностите. Не е странно, че в условията на незряла, но загниваща демокрация няма лесни решения.

В общият контекст се счита, че намаляването ма меритокрацията се отразява в по-неефективното използване на човешкия капитал и съответно – намаляване  потенциала за иккономически растеж. 

Икономическото равенство

 

http://nextlogics.wordpress.com/2008/07/16/16/

Идеалът за равенството е емоционално привлекателен и много често се експлоатира в икономическата политика и оправдава нарастващото преразпределение на публичните ресурси. Впрочем, това е и една от причините за дефицитните бюджети и дълговете на развитите страни.

В същото време идеалът за равенството е политически инструмент в полза на властта в условията на демокрация, но той няма допирни точки с реалната природа на човека и на икономиката. Реализацията на този идеал и средствата, с които той се постига водят до намаляване стимулите за труд. Тъй като все още голямата част от труда е свързан с принуда и недостатъчна привлекателност, силните стимули за труд са особено важни за индивидуалното и общественото благоденствие.

Налице са много примери, които сочат, че хората, когато се разделят с правителствените подаяния и спрат да бъдат клиенти на системата за социално подпомагане са стимулирани да проявят инициатива и предприемачески дух и се справят по-добре в обществото. А Европа е пример как голямата социална държава не може да се справи с упоритата безработица и относително по-слабата конкурентноспосбност, въпреки дефицитното финансиране и трупането на дългове за поколения напред. 

Борбата с неравенството в доходите на индивидите е основна дейност на социалната държава. Много икономисти /К. Рогоф и др./ признават, че надеждите за решаване на проблемите с неравенството в последните 40 години не са се оправдали и отчитат, че за това вината е на технологичното развитие. Е да, съгласни са и за неуспехите при реформиране на държавно управляваното средно и висше образование. Но нека по-трезво се погледнат реалностите – индивидите са с много различни природни дадености, а дори ако са налице равни възможности за всички тези различни хора, техните резултати отново ще бъдат различни. Съответно - и тяхната трудова реализация ще бъде различна и доходите им също. 

Изкуствено създадената в годините на лесните ипотечни кредити хипертрофирана средна класа в САЩ, маскираше обективните неравенства в доходите на индивидите. След спукването на имотния балон средната класа се върна в нормалните за капацитета на икономиката размери, но този процес е много болезнен за безработните или нископлатени кредитополучатели.

Постигането на равенство на възможностите все пак е целта, чието постигане би смекчило (не премахнало) неравенствата в доходите. Реализацията на тази цел изисква системни политики в образованието, здравеопазването, ефикасността на институциите и не на последно място – подкрепа на предприемачеството, конкуренцията и технологичното развитие. Практиката показва, че тези политики са непосилно предизвикателство за политиците, по- лесното решение е да се дават социални помощи и субсидии, като се харчат парите на предприемчивите данъкоплатци.