Още един цитат

"Разбира се, втората тема: непригодността на светлия, добронамерен, духовен човек за участие в играта между политически сили. И до днес съм вярна на това убеждение. Тихо - за да не ги разстройвам -жаля онези свои приятели, които се опитват да внесат разум и човечност във все по-многолюдната битка за интереси и печалби, с предвидими черни загуби. Вече силно ми се натрапва убеждението, че характерна черта на човечеството става нефункционалната лакомия: сякаш всеки е зинал да живее добре, най-добре. Без да смисли, че това нито някога е било, нито ще бъде. Не е ли по-умно да се съгласиш с хала си срещу известен душевен уют и умствени кефове? “Гладни гробища няма” – казваше баба. И в никой случай не в Българско."

 Вера Мутафчиева
http://veramutafchieva.net/interview_bg.php?newsID=131

От интервюто на Генка Маркова с писателката, вестник  24 часа, 12 декември 2005 г.

Битката за интереси и печалби е с предвидими черни загуби. Нефункционалната лакомия става характерна черта на човечеството

Oще нещо

http://www.livescience.com/19365-images-sunflower-varieties.html

Непостижимото щастие

http://www.psychologytoday.com/blog/the-good-life/201006/who-most-enjoys-the-small-things-in-life-0

Бедните не са щастливи, но и материалното богатство  само по себе си не прави хората щастливи. Според психолозите богатите хора по-често нямат време да се радват на малките неща.

За последните 50 или 60 години реалните доходи на населението  в страни като САЩ и Великобритания са се увеличили значително, но гражданите им днес са по-малко щастливи, отколкото тогава. Хората имат по-малко време, те са по-самотни, мнозина употребяват антидепресанти.

Това означава, че хората не разбират защо не са щастливи и следователно - не знаят какво да направят, какво да променят в живота си, за да се чувстват по-добре. Може би имат проблеми  с начина на мислене, а може би дефицита на морал и фиксацията върху удоволствията са вредни за щастието.

Ако намаляването на щастието на хората в богатите държави е трайна тенденция, възникват много въпроси за бъдещето на света. 

Разсъждения за бъдещето на растежа

Как ще изглежда икономиката на развития свят след около 20 години, през призмата на настоящата нова нормалност, белязана от тоталната несигурност, паническото харчене на публични средства и огромното потребление на ограничените ресурси? Въпросът е доста сложен, но е твърде важен от гледна точка на перспективите на България да реши проблемите си с бедността и изостаналостта в идващите години.

Икономическата експанзия е единственият познат път за увеличаване на благосъстоянието. Ако икономическият растеж е слаб или липсва в средносрочен план, икономическата политика трябва да разработи алтернативни сценарии и политики, които на този етап дори не се споменават. От всички нас се изисква да бъдем оптимисти.

Вметвам, че става дума за истински растеж, тъй като в условията на политизирана икономика, статистиката (макроикономиката) е твърде манипулируема и може да обоснове необходимите на политиците цифри за растеж, инфлация, заетост и пр.

Изследователи от Масачузетския ехнологичен институт (MIT) предсказват глобален икономически колапс през 2030 г., при условие, че хората продължат да консумират природните ресурси в настоящия обем. Много коментатори днес си спомнят доклада „Границите на растежа”на Римския клуб от 1972 г.

Повечето компютърни сценарии показват постоянен слаб растеж и по-голям ръст на населението до 2030 г., но без инвестиции в зелени технологии, вероятността за икономическа катастрофа нараства значително. Дори и при скептицизма относно точността на всяко моделирано измерване на социални процеси, непредубедената съпоставка на достъпната информация поражда безпокойство за бъдещето на световната икономика.

Според Ричард Хайнберг, автор на книгата "Краят на растежа", трите основни фактора, които е твърде вероятно да подтиснат растежа през следващите години  са свързани с изчерпването на евтино добиваните изкопаеми горива и минерали; с лавинообразното нарастване на разходите за предотвратяване на екологични катастрофи и изчистване на индустриалните замърсявания; с финансовите проблеми породени от високо рисковите финансова, парична и инвестиционна системи, които не адресират адекватно дефицита на евтини ресурси и замърсяването на природата от една страна и не са в състояние да редуцират съществено държавните дългове, от друга.

През 19 и 20 век разширяващият се достъп до евтини и изобилни фосилни горива благоприятства растежа на икономиката  и натрупването на благосъстояние, но нещата се променят и изискват адекватна промяна на политиките.

В последните години разходите за добива на петрол трайно нарастват, цените му – също. Господи Бернаке знае, че новото вливане на евтини пари на Уолстрийт ще изстреля тази цена към нови висоти.

Настоящата финансова и парични системи изискват растеж. Това означава високо доверие, високи очаквания, високо потребление, високо корпоративно кредитиране и редовно изплащане на лихвите по всички кредити. Но ако икономиката не расте и не генерира нови пари, лихвите по кредитите спират да се плащат и колелото се върти вече в обратна посока - губят се работни места, доходите спадат, потребителските разходи се свиват, бизнесът не тегли кредити, което води до още по-голямо свивана на новите пари в икономиката. Затова инвестиционните банки стават трансмисията на паричните потоци от ФЕД и оказват силен натиск на правителството за ново вливане на евтини, напечатани пари.

Растежът изисква развитие на производството, търговията и транспорта. Обемът на необходимата енергия за развитието трябва да се увеличава успоредно, в противен случай тя става много по- скъпа и подтиска растежа. Това вече става в момента.

По- слабият растеж или липсата на растеж, ще се отразят негативно върху всички икономически агенти и всички трябва да работят по-ефективно и да спестяват ресурси. Ще се търсят алтернативни източници на енергия. Може би само финансовата индустрия няма да може да приеме съкращаване на печалбите и доходите си.

За сега няма индикации, че политиците са готови да променят статуквото. А влиятелните икономисти в масовия случай изглеждат склеротизирани кейнсианци, които разчитат, че правителствените финансови инжекции са панацеята на растежа. В краткосрочен план явно няма друго средство, освен паричните инжекции. Модерният опит показва обаче, че те поддържат статуквото, но почти не ускоряват растежа.

Може би сега живеем в посткапиталистическа корпоратократична икономика, но е твърде любопитно какво ще я замести. Нещата винаги се променят, подобряват се, после се влошават, после може пак да се подобрят, но не достатъчно, и така нататък. 

Цитат на деня

"Hope is not an option. There is too much debt, too little cash-flow, too many promises, too many lies, too little common sense, too much mass delusion, too much corruption, too little trust, too much hate, too many weapons in the hands of too many crazies, and too few visionary leaders to not create an epic worldwide implosion. Too bad."


http://www.theburningplatform.com/?p=32217

Защо българите сме толкова нещастливи?

Може би защото сме твърде завистливи, не достатъчно добри еди към друг, не можем да се радваме на простите неща, много сме амбициозни, без достатъчно покритие. Обръщаме прекалено много внимание на външните белези на успеха и се състезаваме по тях, за сметка на  духовното личностно развитие. Сигурно има и още.

Материалната бедност, съчетана с духовна бедност ни прави недоволни и неудовлетворени.

Добре е също да спрем да се надяваме толкова много на фалиралата държава и да работим повече.

На къде върви науката ?

Отдавна е известно, че слабата научна общност в България  се отразява в недостатъчния научен продукт и неразвития иновационен потенциал на БАН и университетите.

              

Но скептицизмът относно качеството на научната общност нараства и зад океана, след като Глен Бегли установява, че от 53 открития на реномирани лаборатории в областта на медицината, които са оповестени в авторитетни специализирани списания, 47 не могат да бъдат повторени. Сиситемата от стимули за натрупване на голям брой публикации в престижни научни издания, като основен показател за качеството на академичната кариера, поражда недоверие в добросъвестността на учените.

Всички искат да вярват в науката, но загубата на доверие в научната общност и нейната продуктивност, подкопава доверието в качеството на научния продукт.

От графиката се вижда, че високо образованите консерватори са особено обезсърчени относно качеството на науката в САЩ.  През 2010 г. малко над 34% от консерваторите са имали доверие в науката, което показва дългосрочен спад от нивото му  през 1974, когато е  48% .