Разсъждения за бъдещето на растежа

Как ще изглежда икономиката на развития свят след около 20 години, през призмата на настоящата нова нормалност, белязана от тоталната несигурност, паническото харчене на публични средства и огромното потребление на ограничените ресурси? Въпросът е доста сложен, но е твърде важен от гледна точка на перспективите на България да реши проблемите си с бедността и изостаналостта в идващите години.

Икономическата експанзия е единственият познат път за увеличаване на благосъстоянието. Ако икономическият растеж е слаб или липсва в средносрочен план, икономическата политика трябва да разработи алтернативни сценарии и политики, които на този етап дори не се споменават. От всички нас се изисква да бъдем оптимисти.

Вметвам, че става дума за истински растеж, тъй като в условията на политизирана икономика, статистиката (макроикономиката) е твърде манипулируема и може да обоснове необходимите на политиците цифри за растеж, инфлация, заетост и пр.

Изследователи от Масачузетския ехнологичен институт (MIT) предсказват глобален икономически колапс през 2030 г., при условие, че хората продължат да консумират природните ресурси в настоящия обем. Много коментатори днес си спомнят доклада „Границите на растежа”на Римския клуб от 1972 г.

Повечето компютърни сценарии показват постоянен слаб растеж и по-голям ръст на населението до 2030 г., но без инвестиции в зелени технологии, вероятността за икономическа катастрофа нараства значително. Дори и при скептицизма относно точността на всяко моделирано измерване на социални процеси, непредубедената съпоставка на достъпната информация поражда безпокойство за бъдещето на световната икономика.

Според Ричард Хайнберг, автор на книгата "Краят на растежа", трите основни фактора, които е твърде вероятно да подтиснат растежа през следващите години  са свързани с изчерпването на евтино добиваните изкопаеми горива и минерали; с лавинообразното нарастване на разходите за предотвратяване на екологични катастрофи и изчистване на индустриалните замърсявания; с финансовите проблеми породени от високо рисковите финансова, парична и инвестиционна системи, които не адресират адекватно дефицита на евтини ресурси и замърсяването на природата от една страна и не са в състояние да редуцират съществено държавните дългове, от друга.

През 19 и 20 век разширяващият се достъп до евтини и изобилни фосилни горива благоприятства растежа на икономиката  и натрупването на благосъстояние, но нещата се променят и изискват адекватна промяна на политиките.

В последните години разходите за добива на петрол трайно нарастват, цените му – също. Господи Бернаке знае, че новото вливане на евтини пари на Уолстрийт ще изстреля тази цена към нови висоти.

Настоящата финансова и парични системи изискват растеж. Това означава високо доверие, високи очаквания, високо потребление, високо корпоративно кредитиране и редовно изплащане на лихвите по всички кредити. Но ако икономиката не расте и не генерира нови пари, лихвите по кредитите спират да се плащат и колелото се върти вече в обратна посока - губят се работни места, доходите спадат, потребителските разходи се свиват, бизнесът не тегли кредити, което води до още по-голямо свивана на новите пари в икономиката. Затова инвестиционните банки стават трансмисията на паричните потоци от ФЕД и оказват силен натиск на правителството за ново вливане на евтини, напечатани пари.

Растежът изисква развитие на производството, търговията и транспорта. Обемът на необходимата енергия за развитието трябва да се увеличава успоредно, в противен случай тя става много по- скъпа и подтиска растежа. Това вече става в момента.

По- слабият растеж или липсата на растеж, ще се отразят негативно върху всички икономически агенти и всички трябва да работят по-ефективно и да спестяват ресурси. Ще се търсят алтернативни източници на енергия. Може би само финансовата индустрия няма да може да приеме съкращаване на печалбите и доходите си.

За сега няма индикации, че политиците са готови да променят статуквото. А влиятелните икономисти в масовия случай изглеждат склеротизирани кейнсианци, които разчитат, че правителствените финансови инжекции са панацеята на растежа. В краткосрочен план явно няма друго средство, освен паричните инжекции. Модерният опит показва обаче, че те поддържат статуквото, но почти не ускоряват растежа.

Може би сега живеем в посткапиталистическа корпоратократична икономика, но е твърде любопитно какво ще я замести. Нещата винаги се променят, подобряват се, после се влошават, после може пак да се подобрят, но не достатъчно, и така нататък.