Българската корупция

Корупцията в България се очертава като ендемичен проблем и е свързана с дълбоко вкоренени културни и институционални характеристики на обществото, които не е лесно да бъдат преодолени чрез подходящите политически мерки. Например – увеличаването на заплатите на административните служители може да не бъде ефикасна мярка ако липсва действена система за обществен контрол върху администрацията и съответната система от строги санкции, както и особено важното условие - работеща съдебна система.

Високото разпространение на корупцията насочва разпределението на ресурсите в полза на по-високата възвращаемост при паразитните, отколкото при продуктивните дейности. В условията на икономическа криза корупционната среда се влошава, в резултат на което фирмите могат допълнително да минимизират взаимоотношенията си с институциите чрез по-слаба делова активност, избягване в неформалния сектор или въобще преустановяване на предприемаческата дейност. В слабо развитите страни с висока корупция и слаб и монополизиран частен сектор излизането от рецесията е по-бавно и несигурно.

Системното отлагане на въвеждането на електронно правителство и електронни административни услуги на всички административни нива и преразглеждането на системата на държавните и общинските такси опровергава категорично антикорупционната риторика на политиците в България.

Борбата с корупцията е трудна задача, когато битието на политиците е стерилно поради социалното разслоение и липсата на досег с реалните проблеми на неполитически обвързания бизнес и обикновените граждани. Вземащите решения нямат социалния опит на хората, които трябва ежедневно да се се справят с агресията на системите за публични услуги и администрацията. А дори да са имали този опит, влизайки под политическия похлупак,  бързо го забравят.

Всеки контакт на българския гражданин (изключват се политиците и много богатите) с публичните институции е „приключение” с неясна цена и резултат.

Българинът трябва да не общува с никого и да не прави нищо, така няма да му се налага да опира до съда, иначе ще плаща все по-високите съдебни и адвоктски такси, без да получи правосъдие в обозримо бъдеще. Гражданинът по правило е обречен на неуспех ако се опитва да осъди монополист, администрация и богат индивид. Правото на собственост е химера, когато всеки кмет и главен архитект на община, може по силата на различни законни основания да възпрепятства упражняването на това право.

Българинът трябва да е здрав от раждането до края на живота си, за да не опира до здравеопазването, иначе ще плащалегално и под масата, но качеството на здравната услуга рядко е свързано с размера на заплащането. Тежките проблеми на ефикасността на здравната помощ в различните сегменти на системата – онкология, акушерство, педиатрия и пр. са симптом на структурните проблеми в управлението на сектора.

Комерсиализацията на образователната услуга е обратно пропорционална на нейното качество. Държавните средни училища така са „подобрили” качеството на образователната услуга, че се нагърбват вече и с частните уроци. Резултатите от слабите учебни програми и преподаване във висшите училища се трансформират в дефицити на пазара на труда.

За услугите на полицията впрочем, само добро или нищо (същото е и за данъчните услуги).

Ако може гражданинът да не опира до администрацията нито персонално, нито като предприемач е най – добре, тъй като дребната корупция и рекетът са масова практика.

Освен нарастващите централни регулации (разрешения, лицензи, уведомления, регистрации и пр.), административното нормотворчество на общинско ниво достига своят разцвет, често надхвърляйки рамките на закона. Все по-нарастващият брой така генерирани административни услуги се произвеждат бавно, официално скъпо (за таксите е говорено достатъчно) и неофициално – още по-скъпо. Практиките за съкращаване на сроковете за предоставяне на услугите са твърде изобретателни – от подставена частна фирма до откровен рекет. Грешките на администрацията при доставката на конкретни услуги са отново разходи на пари и време за сметка на бизнеса.

Общото оправдание за всички публични сектори и администрацията е, че заплатите на заетите в тях са ниски. Всички чиновници искат да получават високи заплати, но при ниското качество на публичните услуги, това едва ли би било било справедливо.

Снизхождението към рекетиращите чиновници с ниски заплати е не само морално неприемливо, то е белег на степента, в която гражданите са свикнали с корупцията и са се примирили с рекета. Когато предприемачът е вложил собствени пари или още повече - пари от кредит, той е пред избор дали да участва в корупционни практики, или не и от този избор често зависи всичко. Ясно е, че мотивите и оправданията за участието на индивидите в порочния кръг на корупцията са свързани с осъществяването на всяка делова и обществена активност.

Корупцията увеличава транзакционните разходи, чрез налагане на допълнителни разходи на фирмите и гражданите в България. Така се снижава корпоративната продуктивност и се ограничава активността на политически непротежирания малък и среден бизнес, което подтиска процеса на разширяване на средната класа и увеличаването на богатството на обществото.

Имайки предвид реформаторския потенциал на политическата класа и обществото, перспективите за промяна на нещата в близките години не са обнадеждаващи.

САЩ – потребление, потребление, потребление?

САЩ дългосрочно потребява много повече отколкото произвежда. Това е възможно чрез прогресивно трупане на дълг.

Политиката за стимулиране на потреблението, която провежда американското правителство е меко казано недалновидна, особено като се има предвид естествената склонност на човешката природа към пълно задоволяване на безграничните й потребности.

Потребностите нямат предел, но икономическите ресурси са ограничени и намаляват, растежът, доходите и съответно – потреблението, имат предели. Може би от гледна точка на краткосрочните интереси на политиците печатането на пари може да бъде безпределно.

Интересен е въпросът за спестяванията – те са нежелан ограничител на потреблението, а при банките парите на данъкоплатците платени за „рекапитализацията” им „заместват” слабата депозитна база.

Както постулира господстващата макроикономическа доктрина от потреблението зависи здравето на икономиката. Потребителските разходи на домакинствата в САЩ са около 70% от БВП през 2010 г. За сведение домакинствата в стара, много социална Европа изразходват за потребление  около 57% от БВП през същата година, а за Гърция този процент е 74. (Евростат)

Следва да се напомни, че покупателната способност на американците не се дължи на нарастването на доходите им (по-скоро реалните доходи стагнират, според редица изследвания), а на пренасищане на балансите на домакинствата с ипотечни дългове в годините на ръст на цените на недвижимите имоти. Постига се видимо нарастване на активите, респективно богатството на домакинствата, увеличава се средната класа, случва се и по-невидимото, но доста чувствително нарастване на печалбите на банките и другите финансови институции.

”Заблудата” относно измененията на основни пазарни параметри, грешните допускания, манипулирането на пазарите и пр. институционални провали предопределят високата неустойчивост на икономическо развитие. Бурният растеж на богатството на домакинствата за сметка на паричната политика и финансовата индустрия е последван от закономерен спад на благоденствието, в резултат на комбинацията на намалели доходи и нетни активи и висока задлъжнялост. След спукването на балона сметката трябва да се плаща и раздутата средна класа в САЩ се стопява значително след 2007 г.

През третото тримесечие на 2008 г. на домакинствата тежат 14,6 трилиона долара задължения, от които 652 млрд. долара са погасени в следващите години. В същото време общите активи на потребителите в размер на 79,1 трилиона долара. спадат с 12.4 трилиона долара. Съотношението дълг/активи запазва високи стойности, имайки предвид, че спадането на стойността на активите на домакинствата е 19 пъти по-голямо, отколкото редукцията на задълженията им. Този спад е по-висок от намаляването на богатството през 2001-2002 г., при интернет балона.

Според последните статистически данни около 97,3 милиона американци  попадат в категорията на ниските доходи (доходите между 100 и 199 процента от нивото на бедност). Заедно с 49,1 милиона души, чиито доходи са под нивото на бедност, общият брой на бедните американци е 146,4 милиона или около 48% от населението.

В последните три години домакинствата правят опити да затегнат коланите и да намалят задълженията си към банки и други институции. Deleveraging процеса е здравословен за финансите на населението, но според макроикономическото клише  създава проблеми за растежа и възстановяването до степен – влизане в нова рецесия.

Спадащите доходи, намалялото богатство и необходимостта от редукция на задлъжнялостта води до съкращаване на агрегатното търсене от 2007 до 2009 г, и до слабото потребление пре 2011 г.

Индивидуалните потребителски разходи достигат 95% от персоналния разполагаем доход през 2005 г. и спадат под 92%  през втората половина на 2009 г. Нивото на спестяванията нараства до около 5%, което е близко до исторически средното ниво за САЩ, преодолявайки високите нива на потребление и ниските нива на спестяване през последните 20 години.

Все пак се очаква нетната стойност на богатството на потребителите да достигне около 65 трилиона долара през 2013, въпреки бавното и недостатъчно намаляване на дълговете, така, че надеждите за възстановяване на потреблението остават отново  основа на очакванията за растеж.

Според Дж. Стиглиц само нов балон може да повиши отново потреблението и агрегатното търсене. Интересно е какъв ще бъде следващият балон. Имайки предвид опита от настоящата криза останалият свят едва ли може да бъде безразличен.

Robert Reich -The Defining Issue: Not Government’s Size, but Who It’s For

Публикувам непреведен този текст на Robert Reich, тъй като засегнатите в него теми са общи и много съществени за съвременните държава, политика, икономика.

The defining political issue of 2012 won’t be the government’s size. It will be who government is for.

Americans have never much liked government. After all, the nation was conceived in a revolution against government.

But the surge of cynicism now engulfing America isn’t about government’s size. The cynicism comes from a growing perception that government isn’t working for average people. It’s for big business, Wall Street, and the very rich instead.

In a recent Pew Foundation poll, 77 percent of respondents said too much power is in the hands of a few rich people and corporations.

That’s understandable. To take a few examples:

Wall Street got bailed out but homeowners caught in the fierce downdraft caused by the Street’s excesses have got almost nothing.

Big agribusiness continues to rake in hundreds of billions in price supports and ethanol subsidies. Big pharma gets extended patent protection that drives up everyone’s drug prices. Big oil gets its own federal subsidy. But small businesses on the Main Streets of America are barely making it.

American Airlines uses bankruptcy to ward off debtors and renegotiate labor contracts. Donald Trump’s businesses go bankrupt without impinging on Trump’s own personal fortune. But the law won’t allow you to use personal bankruptcy to renegotiate your home mortgage.

If you run a giant bank that defrauds millions of small investors of their life savings, the bank might pay a small fine but you won’t go to prison. Not a single top Wall Street executive has been prosecuted for Wall Street’s mega-fraud. But if you sell an ounce of marijuana you could be put away for a long time.

Not a day goes by without Republicans decrying the budget deficit. But the biggest single reason for the yawning deficit is big money’s corruption of Washington. 

One of the deficit’s biggest drivers — Medicare – would be lower if Medicare could use its bargaining leverage to get drug companies to reduce their prices. Why hasn’t it happened? Big Pharma won’t allow it.

Medicare’s administrative costs are only 3 percent, far below the 10 percent average administrative costs of private insurers. So why not tame rising healthcare costs for all Americans by allowing any family to opt in? That was the idea behind the “public option.” Health insurers stopped it in its tracks.

The other big budgetary expense is national defense. America spends more on our military than do China, Russia, Britain, France, Japan, and Germany combined. The basic defense budget (the portion unrelated to the costs of fighting wars) keeps growing, now about 25 percent higher than it was a decade ago, adjusted for inflation.

That’s because defense contractors have cultivated sponsors on Capitol Hill and located their plants and facilities in politically important congressional districts.

So we keep spending billions on Cold War weapons systems like nuclear attack submarines, aircraft carriers, and manned combat fighters that pump up the bottom lines of Bechtel, Martin-Marietta, and their ilk, but have nothing to do with 21st-century combat.

Declining tax receipts are also driving the deficit. That’s partly because most Americans have less income to tax these days.

Yet the richest Americans are taking home a bigger share of total income than at any time since the 1920s. Their tax payments are down because the Bush tax cuts reduced their top rates to the lowest level in more than half a century, and cut capital gains taxes to 15 percent.

Congress hasn’t even closed a loophole that allows mutual-fund and private-equity managers to treat their incomes as capital gains.

So the four hundred richest Americans, whose total wealth exceeds the combined wealth of the bottom 150 million Americans put together, pay an average of 17 percent of their income in taxes. That’s lower than the tax rates of most day laborers and child-care workers.

Meanwhile, Social Security payroll taxes continue to climb as a share of total tax revenues. Yet the payroll tax is regressive, applying only to yearly income under $106,800.

And the share of revenues coming from corporations has been dropping. The biggest, like GE, find ways to pay no federal taxes at all. Many shelter their income abroad, and every few years Congress grants them a tax amnesty to bring the money home.

**

Get it? “Big government” isn’t the problem. The problem is big money is taking over government.

Government is doing less of the things most of us want it to do — providing good public schools and affordable access to college, improving our roads and bridges and water systems, and maintaining safety nets to catch average people who fall — and more of the things big corporations, Wall Street, and the wealthy want it to do.

Some conservatives argue we wouldn’t have to worry about big money taking over government if we had a smaller government to begin with.

Here’s what Congressman Paul Ryan told me Sunday morning when we were debating all this on ABC’s “This Week”:

If the power and money are going to be here in Washington, that’s where the influence is going to go … that’s where the powerful are going to go to influence it.

Ryan has it upside down. A smaller government that’s still dominated by money would continue to do the bidding of Wall Street, the pharmaceutical industry, oil companies, big agribusiness, big insurance, military contractors, and rich individuals.

It just wouldn’t do anything else.

If we want to get our democracy back we’ve got to get big money out of politics.

We need real campaign finance reform.

And a constitutional amendment reversing the Supreme Court’s bizarre rulings that under the First Amendment money is speech and corporations are people.

Конформизмът против развитието

Моите последни наблюдения върху поведението на хората в трудни ситуации ме наведoха на някои размисли. Трябва да направя уговорка, че нямам претенции за представителност на заключенията, интересува ме поведението на предимно млади хора с висше образование.

Констатирам,че конформизмът е масово предпочитаното поведение в конфликтни ситуации, като примиряването с неправилни практики, налагани от висшестоящите се възнаграждава със съответния професионален и материален просперитет. Малцината, които не се съгласяват, са застрашени от маргинализиране, независимо от техните лични качества. В много от случаите критично мислещите постепенно се примиряват и се вливат в колектива крепящ статуквото.

Като правило хората се въздържат да изразяват критичната си позиция в почти всички случаи, а явното несъгласие е изключение.

Известно е, че човек не знае с колко по-лоши неща може да свикне, но самоналожените ограничения за отстояването на позиции водят до затъване в удобното тихо недоволство и трайното вътрешно неудовлетворение. Системната автоцензура е почвата, на която избуяват недоверието и цинизмът, които изключват предприемчивостта и социалната креативност.

Ясно е, че дефицитът на обществена енергия и капацитет за провеждането на тежките реформи е следствие и на дефицита на критично мислещи хора, убедни в ценности и принципи и способни да осъществят промените.

Икономиката и политиката и обратно

Развитият капиталистически свят е в системна икономическа криза на cуверенните дългове, катализирана от рецесията, разходите за спасяване на банките и традиционно съществуващите дефицити, от една страна и едновременно с това – на криза на финансовата система от друга. Стара Европа и дори САЩ навлизат в нов цикъл на несигурен растеж със слаби теоретични шансове за избягване на рецесията. Надеждите на политиците и ивеститорите са насочени към ЕЦБ, която трябва да отвори крана за пари и натрупване на нови дългове. Пътят до тук не е много дълъг.

Само преди малко повече от век доминира класическата икономическа доктрина, според която държавата има минимални икономически функции, основно в осигуряване защитата на индивидуалните права, образованието и здравеопазването. В резултат на разширяващите се социалистически идеи в края на 19 век се легитимира и въвежда преразпределението на доходите в икономиката като нормална функция на държавата. Първата социална осигурителна система се въвежда в Германия в 1880-тте години. От тогава системите за социална защита и подпомагане се разпространяват в целия свят, а делът на разходите за тях в БВП непрекъснато нараства.

Кейнсианските и посткейнсианските модели се появяват и развиват, за да обосноват въвличането на държавата в икономиката като особен многофункционален субект.  Това става, когато развитите страни са натрупали благосъстояние, а привлекателността на идеите за пълната заетост за действащата икономическа политика се корени в значителното съвпадение между рецептите на Кейнс и желанията и потребностите на избирателите в условията на демокрация. Краят на Laissez-Fare държавата настъпва след първата световна война. По това време повечето развити страни в Европа са въвели системите за социално осигуряване, а депресиите предизвикват вълни от експанзионистични държавни политики, изискващи големи държавни разходи, в това число и за различни социални програми. Икономическата политика трайно пренебрегва предупрежденията на Австрийската школа, че създаването на пари и кредит от финансовата система води до натрупване на сериозни дисбаланси в средносрочен период и до прекомерни публични разходи, в сравнение с историческите норми. Погрешните разходни решения водят до големи загуби на човешки труд.

В последните години системните проблеми на съвременния икономически модел се подхранват от съвпадащите интереси на държавата и финансовата индустрия, които са имплицитно насочени към нарастване на търсенето на стоки и услуги, особено финансови услуги. Настоящата криза е резултат на негативните ефекти от широко институционализираните политики за бързо нарастване на публичните разходи и на евтиния кредит, въвлечен в авантюрата на финансовия инженеринг. Целта е потреблението - панацеята на растежа. Всички трябва да харчат пари, т.е. всички трябва да бъдат богати. Полагаемите се права следва да се удовлетворяват, тъй като в противен случай може да се затрудни реализацията на индивидуалните политически права и това да стане проблем на политическата демокрация. Целта е на път да бъде постигната В САЩ преди кризата – потреблението и задлъжняването от домакинствата достигат ирационални нива.

В същото време напоследък се откроиха редица констатации за неуспеха на политиките за сближаване на доходите, дори напротив – наблюдава се нарастване на неравеството в последните десетилетия. Демагогията е твърде прозрачна на фона на данните за доходите и печалбите на финансовата индустрия. Явно е, че не техническият прогрес е главния виновник за провала на тезата за равенството на доходите.

В комплекса от проблеми, на по-заден план, но страрегически особено важна е ограничената ефикасност на капиталистическия пазар, която е следствие на подтискане на движещите сили на растежа – конкуренцията, неравенствата в предлагането, фалитите и пр. които са елиминирани със средствата на субсидиите, помощите, масовия кредит. Лошото е, че резултатът е анемичен растеж и  безработица.

Ясно е, че Кейнсианската доктрина и свързаните с нея политики, ще останат привлекателни политически, въпреки негативните ефекти от прилагането им. Още повече, че електоратът иска всичко днес и няма да се разсърди на своите политици заради тяхната немара за бъдещето. Все пак трябва да се помисли и за него, защото печалбите трябва да бъдат осигурени.