Българската корупция

Корупцията в България се очертава като ендемичен проблем и е свързана с дълбоко вкоренени културни и институционални характеристики на обществото, които не е лесно да бъдат преодолени чрез подходящите политически мерки. Например – увеличаването на заплатите на административните служители може да не бъде ефикасна мярка ако липсва действена система за обществен контрол върху администрацията и съответната система от строги санкции, както и особено важното условие - работеща съдебна система.

Високото разпространение на корупцията насочва разпределението на ресурсите в полза на по-високата възвращаемост при паразитните, отколкото при продуктивните дейности. В условията на икономическа криза корупционната среда се влошава, в резултат на което фирмите могат допълнително да минимизират взаимоотношенията си с институциите чрез по-слаба делова активност, избягване в неформалния сектор или въобще преустановяване на предприемаческата дейност. В слабо развитите страни с висока корупция и слаб и монополизиран частен сектор излизането от рецесията е по-бавно и несигурно.

Системното отлагане на въвеждането на електронно правителство и електронни административни услуги на всички административни нива и преразглеждането на системата на държавните и общинските такси опровергава категорично антикорупционната риторика на политиците в България.

Борбата с корупцията е трудна задача, когато битието на политиците е стерилно поради социалното разслоение и липсата на досег с реалните проблеми на неполитически обвързания бизнес и обикновените граждани. Вземащите решения нямат социалния опит на хората, които трябва ежедневно да се се справят с агресията на системите за публични услуги и администрацията. А дори да са имали този опит, влизайки под политическия похлупак,  бързо го забравят.

Всеки контакт на българския гражданин (изключват се политиците и много богатите) с публичните институции е „приключение” с неясна цена и резултат.

Българинът трябва да не общува с никого и да не прави нищо, така няма да му се налага да опира до съда, иначе ще плаща все по-високите съдебни и адвоктски такси, без да получи правосъдие в обозримо бъдеще. Гражданинът по правило е обречен на неуспех ако се опитва да осъди монополист, администрация и богат индивид. Правото на собственост е химера, когато всеки кмет и главен архитект на община, може по силата на различни законни основания да възпрепятства упражняването на това право.

Българинът трябва да е здрав от раждането до края на живота си, за да не опира до здравеопазването, иначе ще плащалегално и под масата, но качеството на здравната услуга рядко е свързано с размера на заплащането. Тежките проблеми на ефикасността на здравната помощ в различните сегменти на системата – онкология, акушерство, педиатрия и пр. са симптом на структурните проблеми в управлението на сектора.

Комерсиализацията на образователната услуга е обратно пропорционална на нейното качество. Държавните средни училища така са „подобрили” качеството на образователната услуга, че се нагърбват вече и с частните уроци. Резултатите от слабите учебни програми и преподаване във висшите училища се трансформират в дефицити на пазара на труда.

За услугите на полицията впрочем, само добро или нищо (същото е и за данъчните услуги).

Ако може гражданинът да не опира до администрацията нито персонално, нито като предприемач е най – добре, тъй като дребната корупция и рекетът са масова практика.

Освен нарастващите централни регулации (разрешения, лицензи, уведомления, регистрации и пр.), административното нормотворчество на общинско ниво достига своят разцвет, често надхвърляйки рамките на закона. Все по-нарастващият брой така генерирани административни услуги се произвеждат бавно, официално скъпо (за таксите е говорено достатъчно) и неофициално – още по-скъпо. Практиките за съкращаване на сроковете за предоставяне на услугите са твърде изобретателни – от подставена частна фирма до откровен рекет. Грешките на администрацията при доставката на конкретни услуги са отново разходи на пари и време за сметка на бизнеса.

Общото оправдание за всички публични сектори и администрацията е, че заплатите на заетите в тях са ниски. Всички чиновници искат да получават високи заплати, но при ниското качество на публичните услуги, това едва ли би било било справедливо.

Снизхождението към рекетиращите чиновници с ниски заплати е не само морално неприемливо, то е белег на степента, в която гражданите са свикнали с корупцията и са се примирили с рекета. Когато предприемачът е вложил собствени пари или още повече - пари от кредит, той е пред избор дали да участва в корупционни практики, или не и от този избор често зависи всичко. Ясно е, че мотивите и оправданията за участието на индивидите в порочния кръг на корупцията са свързани с осъществяването на всяка делова и обществена активност.

Корупцията увеличава транзакционните разходи, чрез налагане на допълнителни разходи на фирмите и гражданите в България. Така се снижава корпоративната продуктивност и се ограничава активността на политически непротежирания малък и среден бизнес, което подтиска процеса на разширяване на средната класа и увеличаването на богатството на обществото.

Имайки предвид реформаторския потенциал на политическата класа и обществото, перспективите за промяна на нещата в близките години не са обнадеждаващи.