SuperHeavy - Rock Me Gently 

Голямата демокрация в България на картинка

http://danieljmitchell.files.wordpress.com/2012/09/wolfsheep.jpg?w=300

Данъците за богатите и социалната справедливост

http://favim.com/abstract/page/3/

Хроничната икономическа криза и нуждата от намаляване на бюджетните дефицити катализираха дебатите за повишаване на данъците в развитите страни, особено в САЩ и Франция. Разбира се, много е наивно да се смята, че повишаване на данъчните ставки за  доходи над определен размер ще реши проблема с многомилиардните дефицити.

Искат ли богатите хора да плащат все по-високи данъци и колко високи могат да бъдат данъците за богатите, така че те да ги плащат доброволно? Справедливо ли е богатите да плащат много по-големи данъци върху доходите си от труд, за да може държавата да осигурява осъществяването на огромните си функции и помощите за хората, които не се трудят, по една или друга причина. Справедливо ли е здрави хора да получават помощи и субсидии години наред? Въпросите са много, а отгововорите са още повече и зависят от индивидуалните и колективните интереси.

Част от популярните мотивите в полза на високо данъчно облагане на най-богатите домакинства идва от убеждението, че "те" могат да си го позволят. Какво значат няколко стотици хиляди долара, та дори и милиони повече данъци, за някой, който прави много милиони на година? Друга част от позитивната аргументация идва от убеждението, че богатите не си плащат "справедливия дял". Основният контрааргумент е, че високите данъци подтискат стимулите за труд и обезкуражават усилията за натрупване на богатство. Богатите хора няма да работят, или ще укриват данъци, или ще преместят деловата си дейност в страните, където данъците са по- ниски. Този дебат е доминиран от темата за справедливостта, по-скоро за „социалната справедливост”, която според Ф. Хайек е безмислена концепция.

Свидетели сме на няколкомесечната окопна война между френското правителство и богатите хора във Франция, в резултат на която няколко крупни предприемачи се превърнаха във фискални изгнаници. Ален Афлолю /производител на очила/  мести бизнеса си в Лондон, Бернар Арно и Ж. Депардьо поискаха белгийско гражданство.

Френският Конституционен съд отмени 75-процентовата данъчна ставка върху доходите от над 1 милион евро годишно, която трябваше да влезе в сила през 2013 г., но президентът Оланд ще предложи нова данъчна мярка все със същата недостижима цел – редукция на дефицита.

Проблеът със социалната справедливост се усложнява от натрапващото се усещане, че голямото богатство е неморално и незаслужено с честен труд, въпреки че обобщенията са опасни – много хора постигат материално богатство, благодарение на талант, знания и усилия.  Според анализаторите през последните 60 или 70 години в относително свободните пазари на развития запад широко нахлуват юридически закрепени привилегии. Под формата на "специални интереси" и "търсене на рента", са отворени възможностите за натрупване на огромно богатство, основно чрез протекционизъм, субсидии, и преференциално данъчното облагане. Напоследък зачестиха признанията на висши чиновници, че най-големите банки са станали твърде големи, за да бъдат подлагани на наказателно преследване за кражби и злопоупотреби, защото това ще подкопае доверието в тях /колкото е останало/. Моралът и спрведливостта са последна грижа.

За САЩ е ясно - голямото богатство на банкерите от Wall Street, агро-бизнеса, здравната индустрия, висшите чинове в отбраната, шефовете на Fannie Mae и Freddie Mac, спортните франчайзи и прочие милиардери – е резултат на свързаността им с политическата власт и на микса, забъркан от търговията с влияние и грабежа по начини, които едва ли могат да се разплетат.

У нас масщабите са други, но  голямото богатство е не по-малко компрометирано – назначени капиталисти, кредитни милионери, мутри, политици.

Това, което днес наричаме "крони /връзкарски/ капитализъм" укрепва  широко разпространените популярни подозрения срещу голямо богатство и налива вода в мелницата на все по-високите данъци за богатите. Но и това няма да помогне социалната справедливост да стане реалност. Само правосъдието и  заслуженото наказание за престъпното забогатяване на белите якички ще даде път на простата справедливост.

Джон Кокран за фискалната скала/пропаст в САЩ

Препечатвам последния пост на  Джон Кокран, един от твърде малкото макроикономисти, които имат изявено критично мислене и коментират реалните икономически проблеми.

Fiscal cliff or fiscal molehill?

Four thoughts, reflecting my frustrations with the "fiscal cliff" debate. 

1. Recession

How terrible will it be if we go over the cliff?

Bad, but for all the wrong reasons. If you, like me, didn't think that "stimulus" from government spending raised GDP in the recession, you can't complain that less government spending will cause a new recession now. The CBO's projections of recession are entirely Keynesian. Pay them heed if you still think the key to prosperity is for the government to borrow money and blow it.

There are no "cuts" in sight anyway. "Cut" in Washington means "increase spending less than we previously said we would." At worst a few programs will have to spend the same amount this year as last before spending increases resume.

It's not even obvious that the "cuts" will happen. Will Congress really try to pay doctors 1/3 less? (Will doctors take any medicare patients if they do?) Or will they pass an "emergency" bill, exempting doctors just like Social Security? Sequestration has never actually been used.

To an economist, the main worry is that higher marginal tax rates mean more distortions, which are a drag on the economy.  But distortions take a while to kick in. It takes a while for people to change to easier jobs, not start businesses, move businesses offshore, not go to school, choose easier but less rewarding majors, find more tax shelters, and so on. So the danger is not so much a recession, which comes, and then ends, and we go back to growth. The danger is settling in to a decade of (even more) high-distortion, sclerotic growth.

The headline rate people are fighting about -- 35% vs. 39.5 % federal income tax rate -- is basically irrelevant to the larger issues. If we had a clear, functional, stable tax system, with a total (all taxes) 39.5% top marginal rate, the economy would heave a big sigh of relief and take off like a rocket.

We have instead a horrendously complex, nay corrupt, tax system. It's chaotic, with teams of lobbyists descending now to carve out everyone's exemption, deduction and subsidy. Tax reform is, in my judgment, more important than the headline marginal rate. More generally, I think the lessons of growth economics are pretty clear that over-regulation and the consequent politicization of economic decisions is a larger danger to growth than any stable clear and uniformly administered taxes with faintly reasonable marginal rates. If you can start a business and know for sure you'll keep half the profits, that's more enticing than never knowing what new holdup you will be subject to from 100 overlapping regulatory agencies.

Furthermore, economics cares about the total marginal tax rate -- everything between the extra dollar you earn and the additional goods you receive -- including Federal, state and local income taxes, deduction phaseouts, payroll taxes, taxes on rate of return between earning and spending, sales taxes, estate taxes if you leave it to your kids, property taxes if you buy property, excise taxes, and on and on. Some parts of Washington seems to finally have figured out that reducing deductions raises taxes with less distortionary effects on marginal tax rates.  They have not so successfully figured out that every phaseout or income test adds to marginal tax rates. In any case, it makes no sense at all to talk about the Federal income tax rate in isolation.  

Economics cares equally about taxes and benefits. Whether you send the government a check or they send you a check doesn't matter, what matters is how that check changes based on your behavior. Marginal tax rates are high for lower income people too (earlier post on the subject). Asset tests are just as bad as income tests: If you save, and then an asset test takes away a benefit such as college aid, you might as well not bother saving. It makes no sense to talk about taxes and not benefits at the same time.

Economics cares about the overall impact of the Government on decisions, not just on-budget taxing and spending. If the government says "employers shall provide $15,000 worth of health insurance to every employee," that does not show up on the budget -- but it has exactly the same effect on the economy as a tax and benefit. If the government says "all gasoline shall contain 10% ethanol," that has the same effect on the economy as a tax and subsidy.

2. Distribution

The same points apply even more to distributional questions -- are the "rich" paying "their fair share," should they "pay more," and so on.  The headline Federal income tax rate is the tip of the iceberg. Economics tells us to consider the overall effect of the government at all levels on the distribution of individual consumption. (Not household, not income, not wealth.)

Obviously, we have to talk about taxes and benefits in the same breath here. We also need to talk about who benefits from government spending and intervention. There's a lot of corporate welfare, which ends up in the pockets of some very rich people. If we remove a few hundred billion in green energy subsidies, and the Al Gores of the world can't make another $100 million bucks on it, that ought to count as reducing the transfers to the rich just as much as raising their taxes.

Economics cares about the burden of taxation, not who pays taxes. This is clearest for gas taxes. It's clear to everyone that the government is not socking it to those fat-cat gas station owners with gas taxes, they are simply passed on to you and me.

3. Politics (admittedly dangerous speculation for an economist)

What in the heck is going on? Why is our national discussion paralyzed over the tip of an iceberg?

Only one story makes sense to me. President Obama has been saying for four and a half years that he wants to raise taxes on "the rich," and he means to do it. He wants to raise tax rates on the rich, for symbolic, social, political reasons as much as for anything in an economics textbook. Nothing else explains the Administration's monomania on this point, especially given that it won't make a dent in the deficit, the fact that it makes zero economic sense as a central policy to address our economic problems, and given the Administration's refusal to talk about reform -- which would raise tax revenue and help economic growth -- instead.

"The rich," need to get with the program, like Warren Buffet. It remains open season for deductions, exclusions, special deals and loopholes. Notice Buffet never asks for removal of all the clever dodges he uses to pay less taxes, and nobody has mentioned that he might do so. Tax on unrealized capital gains anyone? Limit the exclusion of charitable donations, even to family foundations that employ family members to run them, from estate taxes? Boy, that would raise a lot of revenue from some truly "rich" people.

Quid pro quo here, though, rich people and the CEOs who recently visited the White House had better line up and support the Administration if they want their special deal, deduction, credit, Obamacare waiver, and no visits from the NLRB, EEOC, EPA, consumer financial protection bureau, and so on.

High statutory rates, a Swiss cheese of loopholes renegotiated in every annual crisis, and an army of regulators on the prowl, are a recipe for permanent Democratic government. The cliff is beautifully structured to make Republicans look bad. Things happen when they make sense. This path makes enormous political sense.

The amount of magical thinking on the economic left doesn't help.  They used to claim that that economies like the US in the 1950s can still grow (for a while) despite high marginal tax rates (which nobody paid because of huge deductions). They used to claim that high tax rates wanted for other reasons don't hurt too much. Now they've talked themselves into arguing that high marginal tax rates are actually good for growth.  Why not just say the obvious, this is a policy desired for political reasons, and the political outcome is more important than the economic damage?

4. The future (admittedly dangerous prognostication for one who says things are hard to predict)

The discussion around the cliff  sounds like we are finally settling some large issue. We are not. This is the fiscal molehill, not the fiscal cliff. This is Harpers Ferry, not Gettysburg. It's the Anschluss, not D-day. It's... Ok, I'm overdoing the military analogies, you get the point. This is the prelude to what looks to me like 10 years of constant crisis.

Here is the big issue. The US has already enacted European welfare and regulatory state with American characterstics -- the bloated inefficiency, legalism, and red tape that is our specialty. We have not enacted the taxes to pay for it. We will either dramatically cut back the former, or rather dramatically raise the latter. On the table now is at most $100 billion out of a $1 trillion deficit, and likely much less. The fiscal molehill.

US Federal, State and Local spending is 40% of GDP. Pay attention to state and local, that's a lot more than the 24% Federal we talk about a lot. Europe is more like 50% of GDP, so it sounds like we're behind. But our government is bigger than it looks.

We have about a trillion dollars of "tax expenditures," including the deduction for employer-provided health insurance, deduction for mortgage interest, and (small but annoying) credits for all sorts of things like checks to silicon valley CEOs too subsidize the electric cars they drive down t their private jets. These are no different than a trillion dollars of tax and another trillion dollars of spending, or another 6% of GDP. We're at 46% right here.

Our government likes mandates and rules, which affect behavior and soak up the economy's taxing capacity just as much as on-budget taxing and spending, but hide the fact. Europeans tax gas and energy, and people choose small cars and turn down the heat. We have mileage standards, energy efficiency standards, carpool lanes, electric-car sales mandates, and so on. Same real size of government. And so on.

Before the ACA, our government was paying for health care for about half the country, in our inimitably inefficient style, including medicare, medicaid, schip, and current and retired government employees. Under the ACA, we're basically all in a European style system, funded by explicit or implicit (mandates) taxes. With those uniquely American characteristics.

The fact that government overall is about half of GDP matters to our tax debate. Properly measured, the average American must then pay about half his or her income in taxes. For every dollar taxed at a lower rate, another dollar has to be taxed at a higher rate. When we tax the average dollar at 50%, any progressivity  has to shift a lot of marginal rates well into the territory that destroys incentives and reduces revenue.

Europe pays for this stuff, and its middle class pays for this stuff. 30- 40% payroll taxes, 20% value added tax, $9 a gallon gas, 50% income taxes extending down to what we would call lower-middle-incomes, property taxes, estate taxes, wealth taxes. Sorry, Europe can't quite pay for this stuff, even with those taxes.

But this is our choice. European taxes to pay for the regulatory and welfare state we've already enacted. With the European growth and eventually southern European corruption they entail. Or a sharp cutback in that state. We can decide before or after we experience the European debt crisis.

So, the fiscal cliff is just the beginning. This will be a long hard road, and my guess is that we will lurch from crisis to crisis, with patchwork last minute deals, for another decade. It doesn't have to be so -- the economic choices are clear. But given the size of the question at hand and how little anyone is talking about the real issues, it's hard to see another way.

I think the deck is stacked towards the large-state camp.  There were two theories: "Starve the beast" said, cut taxes and eventually the size of the state will have to shrink. "Vote the benefits" said, increase spending and regulation, and eventually taxes will have to be raised to try to pay for it all. The latter seems to be winning.

I guess it's appropriate that the Grumpy economist is playing the Grinch for Christmas!

Коледни неща

http://www.livescience.com/25731-magic-mushrooms-santa-claus.html

Цитат на деня

"Необичайнo състояние? Е,  това ли е,  което ние  казваме, когато нашите любими /макроикономически/* модели не доставят това, което ние сме  се надявали? Аз бих нарекъл това обичайното ни състояние."

*мое пояснение

Роберт Лукас

http://everydayecon.wordpress.com/

Предколедни неща

http://www.soxfirst.com/50226711/bankers_pay_soars_despite_crisis.php

Карл Юнг и Сьорен Киркегор  предупредиха отдавна, че съвременното общество  самостоятелно се дизинтегрира и в резултат на деморализацията си. Киркегор  предлага едно съвсем не  ласкателно обяснение: хората вече не желаят велик цар, нито героичен освободител или авторитетна религия. Те не искат строги правила или високи стандарти. Това е, защото те искат лесен път и меко съществуване, което може да се гарантира само чрез избягване на величието и героичното, истината и благородството.

Какво  тогава да кажем за икономиката? Капитализмът на свободния пазар отприщва предприемаческата креативност и енергията за повишаване на стандарта на живот на обикновените хора, само преди няколко поколения, но сега глобалната икономика буксува, потънала в дългове, дефицити, несигурност и обедняване.

Хората и в третия и в развития свят потвърждават теорията за  "революциите на увеличаващите се очаквания", като просто отказват да приемат всякакви разумни ограничения на собственото си материално благосъстояние.  Масовите протести в Гърция, Испанияи Италия и размитите протестни движения в другите европейски страни и САЩ срещу скромните правителствени икономии,  дават сила на социалистическите политици и интелектуалци, които следват рецептите на лорд Кейнс. Порочният кръг на все по-големите дългове и дефицити е непробиваем.

 Ясно е обаче, че растежът на индивидуалните очаквания и в следствие - на нежеланието да се приеме оскъдността или лишенията от всякакъв вид,  са свързани с добре познатите порочни политики на правителствата и ненаситна финансова индустрия. Няма как да стане – „те да крадат безнаказано, а ние – да губим работата си и да не  получаваме дори заплатите си”. От своя страна, политиците, обвинени в корупция и свързаност със корпоративни интереси, винаги биха могли да обвинят революциите на увеличаващите се очаквания за  прекомерния песимизъм и негативизъм на хората в периодите на икономическа криза.

И в края на годината можем да бъдем „доволни” – няма фалирала кадлива банка, колективната драма на Гърция е съвсем близо до гражданска война, мирните шведи мразят еврото, дори германите обедняват.

Само банките са богати и „щастливи”, нищо, че според JS Kim от SmartKnowledgeU човек не може да бъде морален и да работи в банковия сектор, който е подобен на криминален картел. /още/

Училище /не/любимо

http://cdn.sheknows.com/articles/2012/02/crying-baby.jpg

Според Милтън Фридман държавните училища са непродуктивни до размера на бедствие. Държавата знае какво е най-полезно за нашите деца, независимо, че резултатите по всички когнитивни показатели в международните класации, са все по- слаби.

Държавата не е в състояние да поддържа баланса между интересите на учителите и учениците, влиятелните учителски синдикати винаги накланят везните в полза на учителите. Затова  колкото и упорито да проповядва, че ученикът е в центъра на образователната система, държавата /не само в България/ е заета основно  да създава работа на учителите. В условията на намаляващ брой на децата, трябва да се увеличават учебните часове, броя на учебните предмети и годините на обучение /ако може децата да започват училище на 2 години, ще бъде най добре/.

Държавната образователна система у нас все още е централно планирана и управлявана от чиновници с безнадеждно остаряло педагогическо образование, което е в основата на прословутата консервативност на ситемата. Свободният избор на различен образователен продукт е невъзможен, защото продуктът е унифициран и с почти еднакво качество в държавните и  малкото частни училища. Ваучерната  система за финансиране на училищата /парите следват ученика/ няма ефект върху качеството на обучението, без наличието на диверсифициран образователен продукт.  

Още Джон Стюарт Милл  през 19 век убедително защитава  значението на индивидуалността на характера, разнообразието в мненията и в начините на поведение на децата, което предполага огромното значение на разнообразието в образованието. Милл не одобрява господстващата практика цялото или голяма част от образованието на хората да бъде в ръцете на държавата. Според него държавното образование е хитрият начин за отливане на хората по подобие един на друг и това е  угодно на доминираща сила в правителството, независимо дали това е монарх, свещеничество, аристокрация. Така успешно се установява деспотизъм върху ума и тялото.

Най тъжното е, че у нас огромният брой държавни училища изпускат възможността да процъфтяват в информационната ера, да се разтоварят от тежките програми за наизустяване на ненужна информация, да станат интересни и привлекателни за учениците. Училищата би трябвало да са в бизнеса с информация и да внедряват знанията за обработката и разпространението на информация, като прилагат взаимосвързаните компютърни технологии. Ако за момент си представим какви трябва да бъдат учителите в тези условия, разбираме колко  назад във времето е днешното училище.

Изоставайки от времето си, бедните държавните училища  спъват развитието на икономиката не само в България. Увеличението на неравенството е резултат не от капитала, а от растящите различия в доходите от труд.  Това отразява рязко нарастващото търсене на квалифицирани и образовани работници за все повече видове работа, но държавните училища и университети не са в състояние да доставят достатчно на брой работници, които да се справят с новитете технологии.

Заедно с това, но и дори по-важното е, че с такова образование грижата за децата ни не е  добра. Масово децата са стресирани, скучаещи, често боледуващи, а не рядко – агресивни и отчаяни.

Реформите никога не са особено популярни, но са неизбежни, не е ясно само кога ще им дойде времето и коя ще бъде движещата сила на промените. Може би е нужно друго образование за самите учители, като те ще бъдат добре платени, но много по- ефективен брой, още - нови, гъвкави програми, смяна на методите на преподаване и  много други неща.   

Санта Бен /Бърнанке/ в действие

http://williambanzai7.blogspot.de/2012/12/santa-ben.html

JINGLE BEN

(WilliamBanzai7)

Dashing for some dough

On a dog and pony show

O'er muppet fools we go

Laughing all the way

Bonus bells will ring

Making spirits bright

What fun it is to laugh and sing

A Keynesian song tonight

Oh, jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way

Jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way

A day or two ago

I thought I'd make a trade

And soon that Hopium dope

Was seated by my side

The horse was lean and stank

Misfortune seemed his lot

We broke into a grifted bank

And then we Mo Mo'd up

Oh, jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way

Jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way

Oh, jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way

Jingle Ben, jingle Ben

Jingle all the way

Oh, what fun it is to trade

When there's QE on the way!

http://www.zerohedge.com/contributed/2012-12-12/jingle-ben-lyrics

Липсващите граници на лидерската некомпетентност

Когато хората с власт, така наречените "лидери", са некомпетентни, цената, която плащат всички е много висока. Властта обикновено се определя като непропорционален контрол на едни индивиди над други, в резултат на което се придобива капацитета, да се разпределят награди и да  се администрират наказания.  В общия смисъл компетентността на идивидите във властта и извън нея, е един вид притежание на обходимите умения, знания, квалификация или капацитет за изпълнение на определена дейност.  Обективната оценка на индивидуалната компетентност е сложна абстракция, по скоро трябва да се оценяват резултатите от дейността на овластените хора, но и тази оценка винаги е субективна.  Самооценката на личното ниво на компетентност е свързана със субективното възприятие на личните качества, чрез които се въздейства върху околната среда с цел нейната промяна, или, с други думи, - с усещането за тежестта на собственото влияние в обществото.

Некомпетентността е масово срещана сред политиците, мениджърите в частния сектор и в публичната администрация. Неудовлетворителните резултати  в политиката, икономиката, сигурността, прилагането на законите, са показателни за липсващите граници за слабата компетентност на хората с власт. Психолозите твърдят, че в общия случай некомпетентните хора, са достатъчно невежи, за да оценят собствената си некомпетентност. В същото време на някакво подсъзнателно ниво  голямата част от босовете си дават сметка за слабата си компетентност и се страхуват от конкуренция, от грешки и носене на отговорност.

Близо до ума е, че властимащите, които се възприемат като недостатъчно компетентни трябва да се чувстват особено застрашени (например, директор, който не е в състояние да повлияе на подчинените си вероятно ще се чувства по-застрашен, в сравнение с експерт от по-ниското ниво, който също няма  влияние). Обширни изследвания показват, че заплахата, породената от осъзнатата некомпетентност  води до вътрешна необходимост за заемане на   отбранителна позиция,  породена от егото на индивида. Когато хората с власт, които разбират своята некомпетентентни се чувстват застрашени, често проявяват агресивност. Обратно – самочувствието успокоява тревогата, породена от конкурентната компетентност и намалява агресивните импулси. Подчинените на некомпетентните босове често използват ласкателството, за да повишават самочувствието на шефовете си и да си спестят неприятности. Резултатът в крайна сметка не е добър – некомпетентният властник губи връзка с реалността, а това е  лошо както  за всички подчинени, така и за резултатите от дейността.

  

Не е чудно, че дилетантите на  ръководни постове много трудно вземат решения, твърдо избягват да вземат решения и винаги имат много причини за това -  изчакване за повече информация, търсене на нови възможности, търсене на консултанти, съветници и все повече други мнения и пр. Трудното вземане на решения спъва работата и  води до нищоправене. Известно е, че хората, които не правят грешки обикновено не правят нищо.

Некомпетентните босове се чувстват застрашени от високо компетентните си подчинени и подбират около себе си по-слабо подготвени,  често млади и неопитни кадри, на които да откриват „тайните” на работата на час по лъжичка. Изобщо некомпетентните  ръководители са големи почитатели на секретите от всякакъв вид. Информацията е оръжие, както срещу амбициозните подчинени, така и срещу непредвидимите началници.

Може би най- завоалираната проява на некомпетентността на началниците в съвременния свят е фиксацията върху лесните задачи - плановете, прогнозите, програмите, стратегиите, отчетите, диаграмите, презентациите, срещите, конференциите, симпозиумите и всичко, което се сетим в този дух, така че да не се свърши истинската работа, която е трудна, свързана е със засягане на влиятелни интереси и в личен план – съвсем не си струва усилята.

Въпреки че не могат да заблудят почти никой, армиите некомпетентни висши чиновници и менижъри работят денонощно, в извънработно време, в почивните дни, гонят срокове, хвалят се до небето и се обиждат, когато публиката не им благодари горещо.

Относно България, въпросът има ли граница некомпетентността на хората с власт, е риторичен. Интуитивните импровизации на любителите – политици в периода на прехода от комунизма достигнаха апогея си в настоящата власт. Съдебната система е парализирана, а магистратите са „компетентни” бизнесмени. За мениджърите в икономиката и банките, няма какво да говорим – резултатите са ясни – който иска да работи – да заминава в чужбина.

Новата европейска бедност

http://favim.com/lights,room/

Държавата на благоденствието в стара Европа е на път да изчезне, особено в страните от Южна Европа. Както се казва – всичко има край. Хората като правило биха обвинили по-скоро  дори вчерашния дъжд за влошеното си икономическо положение, което уви е резултат на разточителната финансова политика, трупането на все по-големи частни и правителствени дългове и на прекомерната социална грижа, която води до откъсването на размера на доходите  от резултатите от труда на индивидите, в продължение на дълги години.

Безработицата и намалените доходи вече са постоянен спътник на много европейци. Намалението на потреблението се усеща силно от фирмите с масови продажби на дребно. Според представители на Юниливър и Лореал беоността се завръща в Европа. "Ако испанците харчат средно € 17 на пазаруване, не може да им се продаде препарат за пране за половината от бюджета им", казват от Юниливър. Фирмите мислят как да се приспособят към ограничените средства на европейските потребители.

Във Франция 48% от хората смятат, че или живеят в бедност или очакват да изпаднат в бедност. И това е на фона на големите социалистичрски глупости, предприети от президента Оланд и въпреки безплодните срещи и конференции, посветени на борбата с бедността.

Обедняването във Франция е свързано с частния сектор, който е засегнат от застаряването на населението и нуждата от оптимизиране на раздутия персонал.  Данните за  безработица  са най-негативните от 1999 г. насам – тя достига 10,3%, а младежката безработица е 24,9%.

Според Жером Сент-Мари, директор във фирмата за пазарни проучвания „CSA”, Франция  "навлиза в нова ера." Въпросът  вече не е в "понижението на статута", оплаква се той , а в „обедняването." Много от французите не само  имат впечатлението, че "живеят по-лошо, отколкото техните родители или по-лошо, отколкото са се надявали," но те са притеснени ", че  могат да изпаднат в мизерия, ако  вече не са в нея. "

Тези дни гледах по телевизията г-жа Кристалина Георгиева, която с комсомолски патос обясняваше, че още година и половина Европа ще се „влачи по корем и ще излази кризата”. Опитна чиновничка, Георгиева не каза конкретно дали държавата ще създава отново работни места, за което ЕЦБ трябва да печата много пари, или частният сектор ще възстанови някак машината за създаване на работни места. А тази машина не работи, защото в условията на свито потребление, ефективността на частния сектор в стара Европа е свързана с оптимизацията на разходите за труд, които в резултат на високите данъци и високите заплати, са непосилни.

Та, струва ми се, че година и половина съвсем няма да са достатъчни, за да се „излази кризата”.

Икономическият растеж и корупцията

http://favim.com/image/540661

Тейлър Коен и Алекс Табарок обясняват как корупцията подтиска икономическия растеж. Техните аргументи са близки до ума и са силно приложими за България, където корупцията на всички нива процъфтява прогресивно.

Според Коен и Табарок един от най-големите инхибитори на растежа в развиващите се страни е корупцията, тъй като тя налага допълнителен данък върху обществото чрез значителните корупционни разходи на гражданите и бизнеса, които повишават  икономическа цена на живота и деловата дейност. В комбинацията със слабите правосъдие и защита на индивидуални права, корупционните поражения върху  развитието на икономиката са значителни.

Имайки предвид това, отчетеният ръст  на БВП у нас, в размер на  0.5% за третото тримесечие, освен че е в рамките на статистическата грешка, е по- скоро патерица на политическата пропаганда, че  едва ли не само България отбелязва растеж в Европа. 

Дисидентът за цената на китайския икономически успех

Снимка: http://favim.com/image/568827/

Много хора знаят истината, но много малко хора искат да я чуват, а още по-малко – да я изричат. Ай Уейуей, обявен за "най-влиятелния художник в света" на 2011 г. от списание Artforum, казва истината и се изправя срещу корупцията и лицемерието на Пекин. Според  него цената на икономическия възход на Китай е много висока, а  западните наблюдатели имат смътна представа за нея. Нарушенията на правата на човека, политическата корупция, широко разпространените бунтове на работниците, както и екологични катастрофи, които са спътник на забележителния растеж на Китай, са големите проблеми на обществото. Властта в Пекин контролира китайските медии и наказва дисидентите. Ай Уейуей си е спечелил полицейски побой, продължителен арест, данъчно преследване и заглушаване на популярния му блог и профил в Twitter, но въпреки това той продължава да се бори. Точно това е забележителното в случая, а не съвсем тривиалните и твърде разпространени  в света правителсвени пороци. /още/

Заслужените от нас правителства

http://s5.favim.com/mini/54/black-cute-ducklings-ducks-529764.jpg

Дефектите на демокрацията са много, но не може да се отрече, че в едно отношение тя е справедлива –  хората във всички страни в света имат правителствата, които заслужават.

Толкова много е казано за правителствата във всички форми, цветове и размери и от Томас Джеферсън до наши дни много капацитети са се произнесли по въпроса за заслугите на електората за тези, които го управляват.

Обичайната реакция на много хора би била: "Те получавт правителството, което заслужават и за съжаление аз получавам правителството, което  те заслужават ." Други хора обаче, вероятно са горди, че заслужават точното правителство.

Избирателите и избраните винаги са единодушни, че трябва нещо да се направи, като повече или по-малко отхвърлят направеното от предишните правителства. Парадоксът е в това, че нито един политик не може да се изправи срещу статуквото, като статуквото е  много популярно сред мнозинството, а промените в статуквото не са. Правителствата предпочитат лесните решения, замитат тежките проблеми под килима, или в добрия случай – прилагат палиативни решения на проблемите.

Мислейки спокойно за резултатите на правителствата, на повърхността се забелязват големите въпроси – войни и много „по-невинни” конфликти, куп морални дилеми – алчност, корупция и кражби, липса на справедливост, самонарастваща, задушаваща бюрокрация, растящо влияние на групите със специални интереси, посредствен социализъм и още доста неща. Всичко се прави в името и за доброто на избирателите.

Правителствата в масовия случай са намесени толкова дълбоко в икономиката, че пазарът е безсилен да поправи нещата и развитият свят и другите иколо него са в криза вече 5 години и не се знае още колко години ще бъдат. Влиятелните икономисти, като правило, обичат да повтарят цифрите на статистиката, но рядко критикуват икономическите политики на действащите кабинети. Понятието „дисидент” е отживяло.

Стигаме до популизма - протекционизмът е много популярен и процъфтява, а преразпределението на доходите от продуктивната част на населението към неработещата част от него е хипертрофирано и все по-вредно за повишаването на заетостта и растежа.

Власта в България по думите на  Васил Левски е с алчни ръце и е готова да граби народа. Както знаем - до ден днешен не се е променила. Действащият кабинет не прави изключение от посочените по-горе дефекти, но може би най-лошото е, че зависимата, неработеща съдебна система мултиплицира проблемите на бизнеса и така подтиска растежа.

Що се отнася до българската аморфна общественост, най-масовият протест е срещу рядко позитивното решение на правителството за забрана на тютюнопушенето и това е жалко на фона на всичките ни огромни проблеми. Според Карл Попър „Доктрината, че общественото мнение не е безотговорно, но някак си е "отговорно към самото себе си - в смисъл, че грешките ще се отразят обратно негативно на обществената група, която прокарва грешното мнение  - е друга форма на колективистичния мит за общественото мнение: погрешната пропаганда на една група на гражданите лесно може да навреди на други, различни групи.”

Ние  българите не харесваме правителствата си, но сме достатъчно скептични,  относно възможностите ни да променим нещо. Всички си решаваме проблемите с хищните институции, като се спасяваме, който както може. Най-често с връзки или с подкупи, или  с двете.

Бърз кеш: лесен кредит = икономически крах

http://www.youtube.com/watch?v=l4L_-4LbWRk

Цитат на деня

Това не са страните с изобилие от природни ресурси, които са  се развили  най-бързо, а  те не-рядко се оказват в страни, защото природните дадености често водят до вътрешни конфликти. Не, основната причина  20% /от населението на света/ да консумира 80 % от ресурсите е, че те произвеждат 80 % от ресурсите.  Така 80% пак от населението на света, консумират само 20%, защото те произвеждат само 20 % от ресурсите. Това е вторият проблем,  с който трябва да се справим,  а именно – неадекватното използване на креативните и продуктивни възможности на бедните страни по света. Проблемът е, че много хора са бедни, а не, че някои хора са богати.

Johan Norberg, 

In Defence of Global Capitalism

http://cafehayek.com/2012/11/quotation-of-the-day-470.html