петък, 14 декември 2012 г.

Училище /не/любимо






http://cdn.sheknows.com/articles/2012/02/crying-baby.jpg


Според Милтън Фридман държавните училища са непродуктивни до размера на бедствие. Държавата знае какво е най-полезно за нашите деца, независимо, че резултатите по всички когнитивни показатели в международните класации, са все по- слаби.

Държавата не е в състояние да поддържа баланса между интересите на учителите и учениците, влиятелните учителски синдикати винаги накланят везните в полза на учителите. Затова  колкото и упорито да проповядва, че ученикът е в центъра на образователната система, държавата /не само в България/ е заета основно  да създава работа на учителите. В условията на намаляващ брой на децата, трябва да се увеличават учебните часове, броя на учебните предмети и годините на обучение /ако може децата да започват училище на 2 години, ще бъде най добре/.

Държавната образователна система у нас все още е централно планирана и управлявана от чиновници с безнадеждно остаряло педагогическо образование, което е в основата на прословутата консервативност на ситемата. Свободният избор на различен образователен продукт е невъзможен, защото продуктът е унифициран и с почти еднакво качество в държавните и  малкото частни училища. Ваучерната  система за финансиране на училищата /парите следват ученика/ няма ефект върху качеството на обучението, без наличието на диверсифициран образователен продукт.  

Още Джон Стюарт Милл  през 19 век убедително защитава  значението на индивидуалността на характера, разнообразието в мненията и в начините на поведение на децата, което предполага огромното значение на разнообразието в образованието. Милл не одобрява господстващата практика цялото или голяма част от образованието на хората да бъде в ръцете на държавата. Според него държавното образование е хитрият начин за отливане на хората по подобие един на друг и това е  угодно на доминираща сила в правителството, независимо дали това е монарх, свещеничество, аристокрация. Така успешно се установява деспотизъм върху ума и тялото.

Най тъжното е, че у нас огромният брой държавни училища изпускат възможността да процъфтяват в информационната ера, да се разтоварят от тежките програми за наизустяване на ненужна информация, да станат интересни и привлекателни за учениците. Училищата би трябвало да са в бизнеса с информация и да внедряват знанията за обработката и разпространението на информация, като прилагат взаимосвързаните компютърни технологии. Ако за момент си представим какви трябва да бъдат учителите в тези условия, разбираме колко  назад във времето е днешното училище.

Изоставайки от времето си, бедните държавните училища  спъват развитието на икономиката не само в България. Увеличението на неравенството е резултат не от капитала, а от растящите различия в доходите от труд.  Това отразява рязко нарастващото търсене на квалифицирани и образовани работници за все повече видове работа, но държавните училища и университети не са в състояние да доставят достатчно на брой работници, които да се справят с новитете технологии.

Заедно с това, но и дори по-важното е, че с такова образование грижата за децата ни не е  добра. Масово децата са стресирани, скучаещи, често боледуващи, а не рядко – агресивни и отчаяни.

Реформите никога не са особено популярни, но са неизбежни, не е ясно само кога ще им дойде времето и коя ще бъде движещата сила на промените. Може би е нужно друго образование за самите учители, като те ще бъдат добре платени, но много по- ефективен брой, още - нови, гъвкави програми, смяна на методите на преподаване и  много други неща.   


Няма коментари:

Публикуване на коментар