неделя, 3 ноември 2013 г.

За патоса и цинизма


Усещам напоследък, че развивам силна непоносимост към патоса и дръзновението.

Колко патос има само в националистическите крясъци срещу сирийските бежанци, турците и хората от другите националности. Патосът на омразата, зад който прозира цинизма и демагогията на лицемерната грижа за народа. За същия този народ, който е хукнал да търси работа в чужбина, където често не е добре дошъл.

Повдига ми се от патоса на политическите програми с купища цели и приоритети, които ще осигурят светлото бъдеще, хилядите рабтни места, държавността дори. Зад този патос прозира елементарната демагогия и цинизма на безконтролните, некомпетентни и алчни власт и бюрокрация, които правят всичко друго, само не и обещаното.

Неуместният патос на благотворителните кампании за събиране на пари за лечение на деца, болните от рак и други тежки заболявания е особено дразнещ, независимо от шанса за лечение на отделни хора. Този патос маскира катастрофалното състояние на здравеопазването, където всеки ден умират хора, неполучили адекватно лечение, незвисимо, че  често са платили  и „под масата” за него.

Какво за кажа за патоса на държавната грижа за хората, зависими от нея – пенсионерите, изоставените деца, инвалидите. Само безхаберие и цинизъм. Та дори в София проходимите тротоари се броят на пръсти, а безпризорните деца скитат по улиците и деградират.

Не хресвам патоса и в човешките приятелства, защото като че ли всичко е въпрос на интереси.


Спирам дo тук. Мисля, че ако цинизмът е неизбежен, трябва да се внимава  с патоса. Би било по-малко нагло.

Няма коментари:

Публикуване на коментар