Усещам напоследък, че развивам
силна непоносимост към патоса и дръзновението.
Колко патос има само в националистическите
крясъци срещу сирийските бежанци, турците и хората от другите националности.
Патосът на омразата, зад който прозира цинизма и демагогията на лицемерната
грижа за народа. За същия този народ, който е хукнал да търси работа в чужбина,
където често не е добре дошъл.
Повдига ми се от патоса на
политическите програми с купища цели и приоритети, които ще осигурят светлото
бъдеще, хилядите рабтни места, държавността дори. Зад този патос прозира
елементарната демагогия и цинизма на безконтролните, некомпетентни и алчни власт
и бюрокрация, които правят всичко друго, само не и обещаното.
Неуместният патос на благотворителните
кампании за събиране на пари за лечение на деца, болните от рак и други тежки
заболявания е особено дразнещ, независимо от шанса за лечение на отделни хора. Този
патос маскира катастрофалното състояние на здравеопазването, където всеки ден
умират хора, неполучили адекватно лечение, незвисимо, че често са платили и „под масата” за него.
Какво за кажа за патоса на
държавната грижа за хората, зависими от нея – пенсионерите, изоставените деца, инвалидите.
Само безхаберие и цинизъм. Та дори в София проходимите тротоари се броят на
пръсти, а безпризорните деца скитат по улиците и деградират.
Не хресвам патоса и в човешките приятелства,
защото като че ли всичко е въпрос на интереси.
Спирам дo тук. Мисля, че ако
цинизмът е неизбежен, трябва да се внимава с патоса. Би било по-малко нагло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар