вторник, 30 април 2013 г.

Няколко „несъществени” неща





http://pcdn.500px.net/1161223/7f2223610ba40516fee7783537b63040ffd687be/3.jpg



По света:

Модерният  капитализъм отхвърли институциите на свободния пазар: независимите централни банки, фалитите  на неплатежоспособните длъжници и ненамесата на държавата в икономиката. Резултатите от това са плачевни:

Според Forbes Global  броят на  милиардерите в света е нараснал от  от 322  души през 2000 г. до 1426 наскоро. Милиардерите контролира по-голямата част от световното богатство,  докато доходите на масата от гражданите са в застой.

Милиарди хора живеят с по-малко от два долара на ден. Световното население може да нарасне до 10 милиарда към 2050 г. Очаква се, че неравенството в богатството ще расте, ще подклажда революциите и войните.

У нас:

Демистификацията на политическата мафия в последните седмици е само леко проветряване на отровната атмосфера в държавата , но това съвсем не е достатъчно, за да започне оздравителен процес в системно болните публични институции, особено  в правораздаването. Затова българите сме най- бедните в Европа, но непостижимото дъно на материалната и духовна нищета все още  е пред нас.

Thanks for reading

събота, 27 април 2013 г.

Цитат на деня


“The first lesson of economics is scarcity: There is never enough of anything to satisfy all those who want it. The first lesson of politics is to disregard the first lesson of economics.”

Thomas Sowell

Thanks for reading

четвъртък, 25 април 2013 г.

Too Much


http://www.nakedcapitalism.com/wp-content/uploads/2013/04/Golden_Monkey_Photography_by_Irawan_Subingar_.jpg


Лавинообразното разрастване на скандала с тоталното подслушване на българските граждани, много от които са странно примирени с погазване на човешките им права и приемат арогантните лъжи на поредните псевдополитици, ме накараха да си спомня Олдъс Хъксли, чиито думи  добре описват актуалната ситуация:

"Истинските безнадеждни жертви на психическо заболяване могат да бъдат намерени сред тези, които изглеждат най-нормални. Много от тях са нормални, защото те са толкова добре приспособени към нашия начин на съществуване, защото техният човешки глас е бил заглушен толкова рано в живота им, че те дори не се борят или страдат, или развиват симптоми, подобни на тези при нервно болните. Те не са нормални в това, което може да се нарече абсолютен смисъл на думата, те са нормални само във връзка с дълбоко ненормалното общество. Тяхното перфектно приспособяване към това анормално  общество е мярка за тяхното психично заболяване. Тези милиони ненормално нормални хора, живеят безшумно в обществото, към което, ако те бяха напълно човешки същества,  не би трябвало да се припособят.

 Aldous Huxley – Brave New World Revisited

Thanks for reading

сряда, 24 април 2013 г.

Доверие в глобалната икономика, наистина?




Снимка: И. С. Борисова
http://farm9.staticflickr.com/8529/8667612255_6ebe1f372d.jpg



Глобалното икономическо възстановяване остава  съвсем слабо и е по-вероятно да бъде блокирано, отколкото ускорено. Анемичните фискални мерки  за строги икономии в Европа и САЩ постоянно са обвинявани за  негативно въздействие върху растежа и за подронване на доверието на инвеститорите и потребителите.

Парична политика, резултат от симбиозата между правителствата и централните банки,  остава силно разточителна и продължава да поема тежестта за ограничаване на негативните ефекти, като има за основна цел запазване шансовете за подем на финансовите пазари, особено в лицето на мъглявите перспективи за растеж.

Остарялата кейнсианска макроикономика, в която разходите създават работни места и работните места, създават  разходите,  е твърде неадекватна към съвременните пазарни реалности. Тук би трябвало да има думата подценяваната микроикономика, според която съвременните сравнителни предимства, конкуренцията, свободата на предприемачите и на пазара на труда, са факторите, които създават възможностите за нарастване на работните места и заетостта. Заедно с това, през последните десетилетия са налице   обективни условия, които ограничават възможностите за създаване на много нови работни места, основно в следствие на общото настъпление срещу заетостта от страна на  новите технологии, роботите  и глобализацията. Освен това, навсякъде по света в периода 2008-2010 г. фирмите направиха преструктуриране  на работната сила в полза на по-полезните работници и се освободиха от непродуктивните активи. 

 Резервите за създаване на нова заетост постепенно се свиват. Фирмите, които  разработват производството и търговията на популярните стоки и услуги вече не се разширяват чрез бързо нарастване на заетостта. Те могат да увеличат производството си с помощта на чужди доставчици и автоматизиране на производството. Ръстът нат продажбите се постига главно чрез онлайн канали, а не чрез нови търговски служители.

Изливането на пари на данъкоплатците или на напечатани пари може в добрия слъчай да създаде временна заетост,  тъй като в днешната икономика връзката между публичните  разходи и новите работни  места е слаба. Факт е, че след масивните финансови интервенции в Еврозоната през последните 5 години, безработицата остава висока – над 11%, за  ЕС-15. Ззначително по-либералният пазар на труда и  по-ниските данъци  в САЩ, спрямо стара Европа, както и непрекънатите количествини улеснения, нямат особен ефект върху все още високата официална безработица от 7,7%.  Четох наскоро, че американски сенатори посетили Германия, за да черпят опит от това как така безработицата  на германския пазар на труда остава малко над 5%, въпреки високите данъци. Отговорът е едновременно прост и сложен: реалният сектор в Германия работи и е ефективен и конкурентен. Не е без знчение и липсата на установена на национално ниво минимална работна заплата. Да, има хора /основно имигранти/, които работят за много под 9 евро на час / това е горе – долу минималната заплата във Франция, където безработицата е 10,8%/. В Германия нискоквалифицираните работници са свободни да продават труда си, а висококвалифицираните са дефицитни - уви не само в Германия.

Високата безработица изисква структурни реформи за облекчаване на регулациите върху бизнеса, повишаване гъвкавостта на пазара на труда и естествено – в управлението на финансовата индустрия.

Глобалните властови елити, вероятно разбират, че реформите са необходими, но рисковете за властта им са неприемливо високи, защото биха засегнали интересите на влиятелни групи -  приятелски капиталисти, картели, квази-монополи, синдикати, държавни феодални владения, финансовата индустрия и   други екстрактивни хищници и паразити.

В резултат на всичко това, недоволството на големи маси от хора нараства, а глобалното икономическо статукво  става все по-нестабилно. Евроскептицизмът набира сила. Невероятните 19% от германците са заявили, че ще гласуват за  партията, която е против еврото и подкрепя връщането на дойче марката. На този фон призивите на МВФ за предприемане на мерки за въстановяване на доверието в глобалната икономика са само кухи фрази. Вероятно под „мерки” се разбират нови агресивни интервенции с  лесни пари. 

 Thanks for reading

вторник, 23 април 2013 г.

Цитат на деня



If there is one well-established truth in political economy, it is this: That in all cases, of all commodities that serve to provide for the tangible or intangible need of the consumer, it is in the consumer’s best interest that labor and trade remain free, because the freedom of labor and trade have as their necessary and permanent result the maximum reduction of price. And this: That the interest of the consumer of any commodity whatsoever should always prevail over the interests of the producer. Now, in pursuing these principles, one arrives at this rigorous conclusion: That the production of security should in the interest of consumers of this intangible commodity remain subject to the law of free competition. Whence it follows: That no government should have the right to prevent another government from going into competition with it, or require consumers of security to come exclusively to it for this commodity.

Gustave de Molinari, The Production of Security

четвъртък, 18 април 2013 г.

Учудена котка




Източник: http://500px.com/photo/10647453 

Charles Hugh Smith - How Empires Fall


       

Препечатвам този твърде интересен  пост на Чарлз Хю Смит.

How Empires Fall
Charles Hugh Smith






The imperial tree falls not because the challenges are too great but because the core of the tree has been weakened by the gradual loss of surplus, purpose, institutional effectiveness, intellectual vigor and productive investment.

Comparing the American Empire with the Roman Empire in its terminal decline is a popular intellectual parlor game. The comparison is inexact on a number of fronts, starting with the nature of empire: Rome ruled a territorial empire, while the U.S. is a hegemony that doesn't need to hold territory (other than key overseas military bases); its dominance is based on the global projection of hard and soft power, diplomacy, finance and the monetary regime of the reserve currency.

Despite the apparent difference, the two empires share the key characteristic of all enduring empires: they extract the cost of maintaining the empire from client states and/or allies.

The mechanisms differ, but the results are the same: the empire's cost is distributed to those who benefit from its secure trade routes
.
Two of the key characteristics of an empire in terminal decline are complacency and intellectual sclerosis, what I have termed a failure of imagination.

Michael Grant described these causes of decline in his excellent account The Fall of the Roman Empire, a short book I have been recommending since 2009:
There was no room at all, in these ways of thinking, for the novel, apocalyptic situation which had now arisen, a situation which needed solutions as radical as itself. (The Status Quo) attitude is a complacent acceptance of things as they are, without a single new idea.

This acceptance was accompanied by greatly excessive optimism about the present and future. Even when the end was only sixty years away, and the Empire was already crumbling fast, Rutilius continued to address the spirit of Rome with the same supreme assurance.

This blind adherence to the ideas of the past ranks high among the principal causes of the downfall of Rome. If you were sufficiently lulled by these traditional fictions, there was no call to take any practical first-aid measures at all.

In other words, if our idea of intellectual rigor and honesty is Paul Krugman dancing around the Neo-Keynesian Cargo Cult campfire waving dead chickens and mumbling nonsensical claims of grand success, we are well and truly doomed.

The chapter titles of the book give a precis of the other causes Grant identifies:
The Gulfs Between the Classes
The Credibility Gap
The Partnerships That Failed
The Groups That Opted Out
The Undermining of Effort

I recently read a lengthier book by Adrian Goldsworthy titled How Rome Fell: Death of a Superpower.

In Goldsworthy's view, a key driver of decline was the constant political struggle for power drained resources away from protecting the Imperial borders from barbarian incursions and addressing the long-term problems facing the Empire.
Such conflicts for the Imperial throne often led to outright civil war, with factions of the Roman army meeting on the field of battle.

In other words, Rome didn't fall so much as erode away, its many strengths squandered on in-fighting, mismanagement and personal aggrandizement/corruption.

More telling for the present is Goldsworthy's identification of expansive, sclerotic bureaucracies that lost sight of their purpose. The top leadership abandoned the pursuit of the common good for personal gain, wealth and power. This rot at the top soon spread down the chain of command to infect and corrupt the entire institutional culture.

As the empire shrank and lost tax revenues, the Imperial bureaucracies continued growing, much as parasites attach themselves to a weakened host.

Individual contributions and institutional success are both difficult to measure in large bureaucracies, and it is tempting to define success by easily achieved metrics that reflect positively on individual contributions and the institutional management.

As the organization loses focus on its original purpose, the core purpose of the institution is given lip service but is replaced with facsimiles of managerial effectiveness, bureaucratic infighting over resources and the targeting of easily gamed metrics as substitutes for actual success.

People who have no skin in the game behave quite differently from those who face consequences. This disconnection of risk from consequence is called moral hazard.

Bureaucracies tend to institutionalize moral hazard: those managing the institution’s departments rarely suffer any personal consequence when the institution fails to perform its function. Funds are placed at risk, but the individuals making the bets with the institution’s money suffer no losses should their policies result in failure.

By breaking the institutional purpose into small pieces whose success is measured by easily gamed targets, the institution can be failing its primary function even as every department reports continued success in meeting its goals. Repeated failure and loss of focus erode the institution even as those in charge advance up the administrative ladder.

In the final years of the Empire, in the 5th century A.D., this institutional failure led to the absurdity of detailed descriptions of army units being distributed within the Imperial bureaucracy, while the actual units themselves--the troops, the officers and the equipment--had ceased to exist. In some cases, it appears bureaucrats and officers collected pay for supplying and commanding completely phantom legions.

The disconnect between the failure to fulfill the institution’s original function and the leadership’s rise feeds cynicism in the institution’s employees and erodes their purpose and initiative. Soon the institutional culture is one of self-aggrandizement, gaming of departmental targets, protection of budgets and a collapse of the work ethic to the minimum level needed to avoid dismissal. Personal responsibility for institutional failure is lost.

Does this describe the vast state fiefdoms and state-protected cartels of America's military-industrial complex, sickcare and the education industry? I think the answer is self-evident: yes. While there are still hard-working, competent people within these sprawling empires of moral hazard, these few are not enough to wring long-term success from negligence, friction and incompetence. All they can do is stave off implosion for a time.

There are many other causes for Rome's decline, including epidemics of plague, military over-reach, chronic deficits, debasement of the currency, a parasitic Elite that was immune to what was left of the rule of law, weak leadership, and rising dependence on the Central State for bread and circuses.

America is not Rome, just as the immensely successful Tang Empire in China (700-900 A.D.) was neither Rome nor America. These dissimilarities should not blind us to the underlying dynamics in the decline and fall of all great powers, which can be summarized as the slow erosion of shared purpose, surplus and the productive investment of that surplus.

When a storm arises--a conflict with neighboring powers, an outbreak of plague, a disastrous drought--the imperial tree falls, not because the challenge was too great but because the core of the tree had been weakened by the gradual loss of surplus, purpose, institutional effectiveness, intellectual vigor and productive investment. 

сряда, 17 април 2013 г.

РАЦИОНАЛНОТО НЕВЕЖЕСТВО НА ИЗБИРАТЕЛИТЕ И БЪЛГАРСКАТА БЕДНОСТ



Източник: http://favim.com/image/673734/

Аз лично търся и не намирам сред българските политици тези, за които да гласувам на 12 май. Скептицизмът ми се разпростира и върху масовия български избирател, който страда от беззаконието в държавата, но не разбира откъде му идват проблемите.

Thomas Sowell Казва:

"Проблемът не е, че Джони не може да чете. Проблемът не е дори, че Джони не може да мисли. Проблемът е, че Джони не знае какво е  мислене, той го обърква с чувство ".

Не малко българи казват тези дни, че не ги интересува масовото незаконно подслушвне от страна на МВР, а ги интересува само как живеят, тоест интересува ги материалната нищета на битието им. Но не ги интересува нарушаването на техните индивидуални права, не ги интересува, че ги лъжат в очите, не ги интересува  духовната нищета на това битие. Широко разпространеното невежество относно взаимната обусловеност между материалната и духовната бедност е доста обезсърчаващо, но поне обяснява защо българите избираме на всеки четири години също такива невежи и непочтени политици, срещу които после протестираме.

Рационалното невежество и когнитивните пристрастия са присъщи на масовия избирател навсякъде по света и са обект на голям брой изследвания и публикации.

Antony Downs (1957) за първи път развива теорията на рационалното невежество, която обяснява защо избирателите знаят толкова малко за привидно важни въпроси. Политиката като правило е непрозрачна, мозъците на избирателите се промиват с елементарни клишета, а реалните нелицеприятни действия на политиците рядко излизат на преден план, след което скандалите  веднага се затрупват с потоци нагла реторика. Избирателите не разчитат особено на  ползите от информацията, които са малки в сравнение с разходите за нея. Хората рядко търсят и трудно намират надеждна информация за кандидат-политиците. Така се насърчават емоционалните решения, в ущърб на рационалния избор. Типичен случай на рационално невежество са вярванията в различни религии, които предполагват ниско ниво на познания и информираност за собствените си (и други) религии. Но това, което е озадачаващо, е че много хора с политически и религиозни убеждения  инвестират твърде малко усилия в събирането на информация, която да подкрепя тези убеждения, въпреки, че те често ги поддържат с пламенна увереност и категоричност.

Факт е обаче, че много от тези вярвания - политически или религиозен - са системно погрешни. Примерите  на рационалното невежество и безмислена доверчивост в историята са предостатъчно. По време на Средновековието, броят на хората, които надценяват вероятността за съществуването на вещици  не се  балансира от равен брой хора, които подценяват тази вероятност. По същия начин, социалистическите революционери дълги години пропагантираха, че  колективизацията ще подобри силно производителността на селското стопанство, въпреки че тези експерименти се оказаха катастрофални.

Когато неинформираните хора догматично поддържат систематически предубедена преценка за хора и събития, мнозина от рационално мислещите хора ще предпочетат да  прикриват истинските си убеждения. Точно както  е малко вероятно, че един глас ще  промени резултата на изборите, така е малко вероятно, че един човек с рационален  политически избор ще промени обществото. За повечето хора /които не са клиенти на политиците/ частната цена на избора на една политическа идеология пред друга, е около нула.

Затова пък страничните ефекти от ирационалните политически убеждения са значителни и често катастрофални. Когато се подценяват негативите от войната, или се подкрепя ксенофобията, или се настоява за контрол над цените, водещ до дефицит, избирателите предопределят плачевните резултати за самите себе си.

Когато част от българите /може би не толкова малка част/ не се интересуват или дори одобряват нарушаването на личните права на гражданите, под различни форми, те разбира се не знаят, че нарушаването на законите от страна на държавата и нейните институции е една от фундаменталните причини за бедността в България. Потънали в своят свят на големите материални проблеми, българите не търсят политиците, които ще започнат реформата на институциите  и ще възстановят върховенството на закона. Затова и кандидатите за политици обещават отново „хляб и зрелища” и когато дойдат на власт, отново няма да  изпълнят поетите ангажименти в частта на „хляба”. 

Thanks for reading

събота, 13 април 2013 г.

Иронично. Цитат на деня


“If the economy is getting better, then why does poverty in America continue to grow so rapidly? Yes, the stock market has been hitting all-time highs recently, but also the number of Americans living in poverty has now reached a level not seen since the 1960s. Yes, corporate profits are at levels never seen before, but so is the number of Americans on food stamps. Yes, housing prices have started to rebound a little bit (especially in wealthy areas), but there are also more than a million public school students in America that are homeless...should we measure our economic progress by the false stock market bubble that has been inflated by Ben Bernanke’s reckless money printing, or should we measure our economic progress by how the poor and the middle class are doing?”

Още нещо за данъчните убежища



Daniel J. Mitchell пише:

„Данъчните убежища са много ценни, защото те обезкуражават желанието за повишаване на данъците. Просто казано,  много е трудно за правителствата да наложат и въведат конфискационни данъчни ставки, защото инвеститори и предприемачи може да  изместят своята  икономическа активност към юрисдикции с по-добра данъчна политика. Особено ако тези народи имат силни политики в сферата на финансовата тайна, чрез които се създават трудности за неконкурентоспособните нации с  високи данъци  да проследяват изтичането на капитали и  данъци. Благодарение на този процес на данъчната конкуренция, чрез данъчните убежища, които имат ключова роля, средните данъци върху доходите са спаднали  от 67 процента през 1980 г. до около 42 процента днес. Средните ставки на корпоративния данък също спаднаха рязко, от средно 48 на сто до 24 на сто.

... Законодателите също бяха притиснати да намалят или премахнат  данъците върху наследството и имуществените данъци, както и за намаляване на двойното данъчно облагане на лихви, дивиденти и капиталови печалби. Още веднъж, данъчните убежища заслужават внимание, защото политиците вероятно няма да  приложат реформи в полза на растежа, ако  не трябва да се притесняват, че гъските със златните яйца може да отлетят до поверителна сметка в добре управлявана нации като Люксембург или Сингапур.