Добре е да имаме работата, която харесваме

Картинка: http://www.brokenmindset.org/your-work-love-what-you-do/


Хората заслужават да имат работата, която харесват.

Може да се каже, че това твърдение е твърде теоретично и илюзорно.

Реалността е доста по-прозаична – ние хората рядко имаме работата, която харесваме, а в условията на икономическа криза и висока безработица това е голям лукс. Финансовият императив категорично натежава почти винаги при избора на работа и при приемането на работа, която не ни харесва.

Работата, която ни харесва е тази работа, която бихме работили, дори без да получаваме доходи и която най-пълно отговаря на нашите знания и умения, индивидуалност и ценности. Разбира се нещата не са топкова идеални на практика – ние не харесваме работата си на 100% и в 100% от времето. Ако можем да използваме 70% от най-добрите си умения в 70% от работното си време, би трябвало да считаме, че работим това, което харесваме и да бъдем удовлетворени.

Според психолозите, ако имаме работа, която харесваме нашият живот ще бъде много по-хармоничен и щастлив. От друга страна, за да правим нещо добре, трябва да харесваме работата си.

Сложността на нашия избор на работа се корени в детските години, семейната среда и училището. Тъй като хората свързват труда винаги с болка в широкия смисъл на думата, децата рано разбират, че работата е  неприятна неизбежност. Полезното назидание „учи, за да не работиш” проповядва илюзията, че може би все пак има и по-лесен труд.

Парите и престижът са двата основни фактора, които определят привлекателността на всяка работа. Амбициите са факторът, който определя силата на стремежа за постигане на желаната работа. Дали работата е интересна за нас и дали ние с нашите качества сме подходящи за нея, са фактори с второстепенно значение и често се пренебрегват под хатиска на паричната и престижна мотивация.

Парите като основен стимул за труд, често водят хората по „кривия път”- когато нещо се плаща добре, но не е престижно, напротив (проституция и др.). Този вид работа е просто изкарване на прехраната.

Престижът не ни кара да работим това, което харесваме, а това, което трябва да харесваме, защото то има призната социална стойност.

Ясно е, че парите, престижът и амбициите могат да ни отклонят от търсенето на работа, за която действително сме подходящи и, която ни харесва.

Работата винаги изисква дисциплина, а решаването на трудни проблеми носи големи ефекти, но в никакъв случай не може да бъде забавно или приятно.

Въпреки че трудът е винаги тежък и често неприятен, преобладаващата част от нас трябва да работят, за да бъдат щастливи. Непродуктивните удоволствия омръзват по-бързо отколкото очакваме. Като цяло ние ценим труда повече от всяко непродуктивно удоволствие, особено на фона на дългите периоди принудителна безработица.

Когато работата, която имаме не ни харесва, можем да я отлагаме, но така рискуваме резултатите да бъдат незадоволителни.

Когато започваме да работим работата, която много харесваме ние не мислим, че ни чакат много промени, които не зависят от нас и че много скоро може да се наложи да сменяме работата. Много рядко се случва, да работим любимата ни работа дълги години. Това се отнася дори и за творческите професии.

Ние винаги работим в колектив и често имаме шефове, които са надраснали компетентността си. Качеството на колектива и на мениджмънта влияят върху резултатите от индивидуалните ни трудови усилия, при всички случаи. Психологическият климат, в които работим е свързан пряко с нашето здраве и с удовлетворението ни от работата. Лошите шефове са силен стресов фактор, чийто ефекти често носим със себе си дълго време.

Шефовете трябва да зачитат нашата автономия и да отчитат и уважават нашия принос при изпълнение на задачите и тогава ние ще бъдем по-отговирни и ефективни, дори и да не харесваме особено работата си, и обратно. Можем много да харесваме работата си, но лошите шефове генериращи висок стрес, ще намалят нашата продуктивност и удоволствието ни от труда. Толкова повече добрият шев може да повлияе така, че тежката и неприятната работа да бъде удовлетворителна.

Опитът ми показва, че повечето хора не обичт работата си. Това не означава, че те живеят постоянно в състояние на удовлетвореност и в мечти за любимата работа.

Ясно е, че който и път да поемем борбата е неизбежна. Намирането на работа, която истински харесваме е много трудно и изисква рядък късмет, но си заслужава. 

Лъжата е силна без развито критично мислене

„Красивите лъжи винаги побеждават чистата истина”. Тази истина е добре  позната и след като наскоро я прочетох в „Първият закон” на Дж. Абъркромби, се замислих над причините, които правят лъжата толкова силна, а истината – толкова безпомощна.

Лъжата е сложно явление, което според Ницше е състояние на живот. Въпреки достигнатото ниво на социализация и нашата формална апология на истината, на практика обществото постоянно насърчава и дори възнаграждава лъжата. Така територията на лъжата расте за сметка на тази на истината и критичното мислене.

Лъжата е част от ежедневието, но според анализатори проблемът се игнирира от психолозите и е оставен почти изцяло на етици и теолози, а там нещата са еднозначни – хората не трябва да  лъжат.

Лъжата доста често е вплетена в романтичните взаимоотношения на хората.

Сладките малки лъжи и хуманите лъжи, често са предизвикани от алтруизъм, улесняват съвместния живот и се практикуват постоянно.

Лъжата е основен елемент при някои професии – адвокати, журналисти, медиуми и др. Политиците и икономистите практикуват особен вид професионална лъжа.

Стратегиите за разпространението на лъжи са един от основните инструменти на съвременната политика и икономика. Така, чрез подходяща пропаганда могат да бъдат използвани когнитивните пристрастия и слабото мислене (глупостта) и да бъдат манипулирани убежденията и мнението на хората. Политиците и авторитетните демагози редовно се опитват да  формират общественото мнение и да убеждават или разубеждават избирателите.(повече)

Политиците не ценят истината, а критичното мислене в класическия случай изобщо не понасят.

Политиците бързо научават урока, че хората ще възприемат голямата лъжа по-лесно, отколкото малката и ако тя се повтаря достатъчно често и дълго, рано или късно гражданите ще повярват в нея.

Ярък идеолог на голямата лъжа е А. Хитлер, който цинично пише в „Майн кампф”: „Широките маси от нацията винаги по-лесно се корумпират на най-дълбокото ниво на тяхната емоционална природа, отколкото на съзнателно равнище. И тук, на равнището на примитивната простота на техните умове, те са много по-готови да станат жертви на голямата лъжа, отколкото на малката, доколкото те често използватмалки лъжи в дребни дела, но се срамуват да прибягват до големи заблуди”.

Най-важното е, че дори когато лъжата е опровергана по-късно или дискредитирана, погрешните впечатления, произтичащи от нея се запазват.

Това, че голяма част от щетите от лъжата са необратими, дори ако лъжата е опровергана дава огромно предимство на поведението да се лъже.Тогава не е чудно, че политиката се трансформира в изкуство на лъжата.

Политиците навсякъде по света пускат големи лъжи преди избори. В последните избори кандидат президентите в САЩ например са обещавали да заздравят икономиката, да победят специалните интереси, да постигнат енергийна независимост. Е да, но всичко това се оказа лъжа.

Политиците в България и на последните избори излъгаха, че ще направят реформи. Не правят обаче, защото е трудно и защото от реформите винаги има недоволни, а целта е всички да бъдат доволни.

Лъжите около скандала с бонусите са големи и малки, но при всички случаи са много. Доста дразнеща беше лъжата по телевизията на един висш чиновник, че е раздал на бедните по улиците и на болни деца около 300 000 лева. Поведението на журналистите в телевизията и после в медиите беше твърде унизително и сервилно.

Лъжите в икономиката също са големи и много. Може да се започне с манипулируемите за политически цели статистикачески отчети и прогнози и  може да се свърши с лъжите за възстановяването от кризата, което аха е започнало и ето пак никакво не се вижда.

Играта на дoверие в икономиката се храни от големите лъжи и манипулации на мнението на потребителите, които трябва отново да започнат да купуват и да теглят кредити.

Устойчивостта на обществото по отношение на политическите и икономическите лъжи зависи от индивидуалните умения за критическо мислене, които за съжаление не се поощряват, нито развиват в достатъчна степен от образователната система. Хората не разполагат с време и достатъчна информация, за да анализират всяко обещание, изказване и политика. До голяма степен гражданите трябва да вярват на медиите да го направят вместо тях, но това е твърде рискован ход, защото модерните медии често са свързани с прословутите групи на специални интереси и с властта.

Добър пример за икономика

Unemployment in Germany and the OECD (%, Source OECD Economic Outlook)

http://mainlymacro.blogspot.com/2012/03/anti-keynesian-germany.html

Германия е добър пример за  икономическа политика. която постига относително по-добри резултати без огромни бюджетни стимули , т.е без кейнсиански разхищения на парите на данъкоплатците.

Пак за бонусите

Не ми се занимаваше пак с бонусите, но гледайки цифрите, които са получавали предишните и днешните заместник министри и други висши чиновници разбирам, че цинизмът на псевдоморалните политици надхвърля дори моите  твърде негативни представи за облика на политиката. 

При тази огромна мизерия на голяма част от работещите и на масата от пенсионерите, и при тази слаба икономика, която в последните три години съвсем умря, съвсем естествено беше и политиците и чиновниците да понесат в някаква степен негативите на кризата. Те обаче, нямат това мислене, те смятат, че им се полагат големите заплати и бонусите. Не харесвам солидарността като политика, но тук става въпрос за обикновена справедливост.

Съжалявам, но това, че върнаха парите и направиха дарения не променя същността на това клептократично поведение.

Нямам доверие, че върнатите бонуси са всичко, което е получено. Как в МФ никой не беше взел бонуси, освен някакви пари от борд, а се оказаха върнати десетки хиляди левове бонуси?
Как  да вярваме, че министрите не са получили никакви премии, нима заместниците им получават  в десетки пъти по-високи доходи от тях? Много сме наивни, но това е вече прекалено.

Родните политици няма как да се направят на честни и морални, уви.

  

Заразната култура на бонусите

Бонусите са много капризен феномен не само в България. В пространна статия в Блумбърг Макс Абелсън  описва драмата, а може би по-точно е да се каже „сапунената опера” с бонусите на Уолстрийт.

Изправени пред спад в приходите от инвестиционно банкиране и търговия банките на Уолстрийт са намалили през 2011 допълнителното заплащане на служителите си. (повече)

В Голдман Сакс и Бъркли Капитал съкращенията на бонусите са около 25%.

Общата сума на паричните бонуси на Уолстрийт са намалели с 14% миналата година, до 19,7 милиарда долара, което е най ниското ниво от 2008 г.

Инвестиционните банкери са подложени на значителен стрес, стресът, който хората, които нямат пари не могат да разберат. Нима? Опасенията са, че на много от тях ще им се наложи да променят стила си на живот – скъпите частни училища за децата, скъпите къщи, купищата екстри и прочие. Ах, катастрофа!

Всичко това едва ли предизвика особено съчувствие, а вероятно иронията е доста по-силна на фона на гигантските тревоги за нарасналото неравенство на доходите в САЩ. Това доста точно илюстрира икономиката на абсурдите в развитите страни.

Повечето граждани на САЩ могат само да мечтаят за не кой знае колко намаляващите чекове на Уолстрийт и ако четат тези статии вероятно си казват, че това съвсем не са особени проблеми.

Средният доход на домакинство през 2010 г. е 49.445 щатски долара, според статистическото бюро на САЩ и е по-нисък от предходната година. Този доход е по-нисък от 1 процент от 7-те милиона щатски долара бонус на главния изпълнителен директор на Goldman Sachs за 2011. Процентът на американците, живеещи в бедност, се е повишил до 15,1% и е най-високият от почти две десетилетия.

Затова надеждите на инвестиционните банкери в лесните пари на Федералния Резерв са толкова големи, а може би надеждите им са насочени към следващия балон.

Естествено възникващите паралели с България са няколко: Бонусите навсякъде рано или късно продобиват характера на редовна допълнителна заплата; хората, получаващи бонуси са убедени, че тези пари им се полагат по право; връзката между труда и заплащането се прекъсва; някои елити като че ли не са от този свят.

Хуманизмът на богатите и богатството на политиците

http://0.tqn.com/d/beginnersinvest/1/0/v/J/savings_bonds_tax_implications_ownership.jpg

В България доста често говорим, че трябва да ни управляват достатъчно богати хора. Надяваме се, че богатите хора, ставайки политици ще крадат по- малко. Това схващане е твърде наивно имайки предвид липсата на граница на човешките потребности и съответно – липсата на ограничения на алчността.

Заедно с това, коментаторите в САЩ отбелязват,че погледите на американците са вперени в портфейлите на кандидатите за президенти и констатират, че те са издути.

Нют Грингрич има 7 милиона долара богатство и печели около 1 милион долара годишно. (повече)

Мит Ромни притежава богатство в тазмер на 200 милиона долара и дори Рон Пол е доста добре финансово, въпреки, че уж се притеснява, че е по-беден от съперниците си.

Б. Обама вече също е богат, след като за авторските права на книгата си е получил 2,5 милиона долара.

Богатството на политиците е съвсем нормален факт, при наличието на квалификация, умения, успешна социална изява и пр.

Според някои нови изследвания, обаче, богатството променя хората и то не в позитивен смисъл. С нарастването на богатството се наблюдава известна дехуманизаци на индивидите. Богатите, с висок социален статус, особено политиците, имат все по-малко време за социални контакти с хора от по- ниските статусни нива, показват по- малко съчувствие към хора в беда и са по- слабо благотворителни и щедри.

Политическите елити са заинтересовани и съответно – по-склонни да защитават статуквото. (повече)

Освен негативите на богатството политиците носят и негативите на самата политика.

Те често представят желаното за реалност, преувеличават постиженията си, омаловажават неуспехите си и лесно се корумпират, независимо от това колко са богати. Влиятелните специални интереси не могат да бъдат пренебрегвани от политиците. Човешко е, но това не е оправдание.

Като цяло има индикации, че съвременната политическа класа е доста по - посредствена от предшествениците си и тази тенденция е  тревожна.

Колко са качествени елитите?

Разделението между елитите и средните граждани може би е ситезирано най-кратко и най-точно от качествената художествена литература, – „Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън.

„Дебелият Чарли умееше да борави с цифри и това му осигуряваше работа, ала едновременно с това беше срамежлив и социално несръчен, което му пречеше да изтъква постиженията си, които бяха забележителни и в количествено и в качествено отношение. Навсякъде около себе си Дебелият Чарли виждаше как разни хора се издигат неумолимо, надскачайки собствените си нива на некомпетентност, докато той самият се трепе на най-ниските длъжности, върши най-важната работа, а един ден се влива в редиците на безработните и отново се превръща в зрител на дневните телевизионни програми. Никога не оставаше дълго без работа, но за последното десетилетие толкова често беше оставал на улицата, че вече не се чувстваше добре на никоя работа. Добре поне, че не го приемаше лично.”

Описаната ситуация е много типична за държавната администрация, където резултатите и ефектите от труда на чиновниците са трудно дефиниранируеми и измерими, и където възможностите за изкривяване на оценките на работата и на професионалните умения са значителни. Наличието или отсъствието на интуитивните социални умения е особено важно за  размиване на критериите и за процъфтяването на мотивирания субективизъм при кариерното израстване на различните индивиди. Не е чудно, че административните елити не са видимо загрижени за ефектите от политиките, които формират и провеждат.

В частния сектор, в условията на силната мотивация за печалба способностите и квалификацията се оценяват по-адекватно. В същото време разделянето на собствеността и управлението води до нереално висока самооценка на заслугите на елитните мениджъри на големите компании и банки.

Като цяло елитите проявяват по-висока склонност към неетично поведение, в сравнение с индивидите от по-ниските нива на социалната стълбица.(повече)

Според Р. Хансън индивидите от елитите превъзхождат средните граждани в проявите на лицемерие. Елитите по-добре се ориентират в идеалите, които имат значение за тяхното лично благоденствие и пренебрегват моралните императиви на останалите идеали. Отношението към законите във висшите слоеве на обществото е подобно – знае се кои от тях може да бъдат нарушавани безнаказано или с минимални санкции. (повече)

Резулатът е недоверие към елитите и тяхната креативност и растящо недоволство от тяхната безотговорност.

По-важното е, че съществуващите елити са хранителна среда за конформизма,  пазят статуквото и съответно - са против развитието. А на финансовите елити дължим кризата, от която няма излизане.