http://pcdn.500px.net/39210200/8e423fb5707d99e0868c17fdd4d1ca1def9aa946/3.jpg
Синдикатите съобщават, че около 1,6 милиона българи живеят под прага на
бедността. Дори цифрата да е преувеличена, /синдикатите са заинтересована
страна, оказваща натиск за все повече бюджетни разходи/ тя е наистина висока.
Икономическият статус на хората
влияе върху тяхното поведение в обществото. Според К. Маркс и Алексис де Токвил
екстремната бедност на голяма част от обществото води до апатия, не до
революция. Преобладаващата бедна прослойка на българското общество поддържа порочното политическо статукво, срещу
което получава трохите от държавната трапеза. Тезата на Маркс и Токвил е
валидна и днес.
Далеч по-критичната група във всяко общество, склонна да прави революции, е
съставена от хората, които със собствени усилия са започнали да се движат
напред към просперитета, но пътят им е блокиран от политиката, без те да могат
да влияят върху нея. Политиката на посткомунистическата номинклатура в България се вписва в термина „политика на фрустрацията”, употребен от Ралф Дарендорф в едноименното му есе от 2005 г. Желанията и амбициите на активните българи са
нереалистични при актуалните обстоятелства, когато липсва правова държава,
корупцията и рекета са повсеместни, а всяка
частна инициатива се сблъсква с тромавата, некомпетентна и алчна бюрокрация. Да
не говорим за ниското качество на основните публични услуги, което тормози
всички, но всяка власт е безсилна да реформира.
Продължителните протести на критичните и активни българи са симптом на дълбоката фрустрация от
политиката, но революционната промяна на статуквото е още далече. Не са налице
необходимите условия за това, липсват интелектуалните лидери на промяната,
обществото е дълбоко разделено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар