Още нелицеприятни определения за модерната икономика и как държавата и банките мътят яйцата на финансовите кризи

http://favim.com/image/641124/

Освен „Понзи”, „зомби” и „крони капитализъм”, модерната икономика вече е наречена и „Франкенщайн” икономика. Eric St-Cir пише, че след голямата рецесия от 2008 г.  централните банки по света  се държат като д-р Франкенщайн. Подобно на доктор Виктор от романа на Мери Шели /1818 г./, централните банкери поеха грижата за съживяване на поумрялата икономика чрез неестественото /противоречащо на икономическата теория и пазарната логика/ инжектиране на огромни количества книжни пари, които не са обезпечени с нищо. При аналогията между биологичните и икономическите съживявания  се констатират и сходни ефекти: световната икономика се върна от мъртвите, но образно казано - без душа, едва кретаща - безработицата остава висока, а надеждите за растеж година след година са по-скоро мираж. Централните банки ще се правят на Бог вероятно още дълго, но  тежките рискове на тази политика вероятно ще се материализирaт още  в следващите години.

Паричната база в САЩ се е увеличила драстично от 2009 г.до сега от $ 800 млрд. до $ 2.9 трилиона, или с повече от 350%. През същия период  паричното предлагане (M2) е увеличено с 55%. Според учебниците, такова увеличение на ликвидността трябва да доведе до висока инфлация, но през последните четири години, инфлацията е ниска.

Наистина ниската инфлация след 2009 г. до сега се дължи на много фактори, един от които е  нежеланието на банковата система да отпуска заеми на компании и частни лица, поради което не се постига увеличаване на скоростта на обръщаемост на капитала, нарастване на заетостта и растежа.

Друг важен фактор е особената „роднинска” връзка между търговските банки и държавата. Arnold Kling пише, че правителсвата подкрепят растежа на банките и обратно – банките спасяват правителствата в затруднение и обратно – правителствата спасяват банките от фалит. Опасните игри с парите на данъкоплатците, харчени за държавните финансови гаранции за банките, са почти неизбежни. Освен това, политиците искат да вземат решения за разпределяне на кредитите между секторите в икономиката. Каквато и да е неговата номинална цел, банковото регулиране, се използва, за да се даде възможност на политиците да се ангажират с разпределението на кредитите.

Много европейски банки са на ръба на фалита и имат нужда от държавни гаранции и капиталови инжекции, за да останат в бизнеса. В същото време, много европейски правителства са силно задлъжнели и се мъчат да управляват високо дефицитни бюджети. Те се нуждаят от банките, които ще продължат да им отпускат заеми, за да финансират своите разходи. А ЕЦБ ще изкупува токсичните книжа на банките.

„Проблемните банки и затруднените правителства се облягат един на друг, като двама пияници. Банките не искат да видят правителствата фалирали не, и правителствата не искат да видят банките фалирали.”

Политиците имат  непреодолимо желание да се отпускат все повече кредити. Независимо от теоретичните достойнства на свободното движение на капитала към  най-продуктивните цели, държавни служители смятат, че те знаят  къде са по- продуктивните сфери за кредитиране. Япония и Китай са особено прословути в  централизираното разпределение на кредита.

В Съединените щати, правителството се ангажира с разпределението на кредита главно чрез гаранции по заеми. Облагодетелстваните сектори са жилищата, селското стопанство, висшето образование, и по-скоро "зелената" енергия.

Ясно е, че политиките на правителствата във финансовия сектор съдържат съществен кризисен потенциал. Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, в книгата си „Този път е различно”, посочват, че банковите кризи и кризите на държавния дълг често следват едната другата.  Арнолд Клинг нарича този модел на финансови кризи "модел на двамата пияници " .

Ненаситните институционални елити

• 
  • http://favim.com/yellow/page/15/
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Ненаситните елити в западния свят са банките и публичния сектор. Те са основните екстрактори на ресурс от икономиката и често стават пречка пред растежа и просперитета. Банките поемат прекомерен риск, а публичния сектор концентрира все повече власт с подкрепата на избирателите и профсъюзите.
  
  Банките имат огромно политическо влияние, което поставя държавата в подчинена позиция. Вместо да подкрепя растежа на частния сектор,  финансовата система стана ненаситен ползвател на публични ресурси. Все по-ясно е, че банките в САЩ и Европа носят голяма част от отговорността за финансовата криза от 2008 г. Според анализите на американски експерти несъразмерно високото заплащане на банковите чиновници е твърде атрактивно за най- образованите и талантливи хора, а по-иновативни и продуктивни дейности изпитват дефицит на квалифицирана работна сила.
  
  
  Бюрокрацията и синдикатите като правило упражняват властта си в своя полза и в ущърб на частния сектор, като ограничават динамиката на растежа му. Колебливият и анемичен растеж в развития запад, особено в последното десетилетие, се свързва с парадокса на растежа на правителствата, който отбелязва забележителни темпове. (Гордън Гридлок, 1994 г.)  Преди края на 19 век правителствата в повечето западни страни съставляват около 5% от БВП и това продължава до началото на 20 век. Бързо нараствайки, правителствата достигат настоящите си размери от 40-50% от БВП, а в някои страни и повече.
  
  
  Големите съвременни правителства обезмислят дори понятието за пазарна свобода, а на практика  намесата в икономиката е неограничена. Преразпределението на доходите е основния стълб на демокрацията, но то обезкуражава безработните да започват работа, а работещите - да плащат високите данъци.
  
  
  Голямата държава традиционно произвежда  образованието, здравеопазването, охраната на имуществото и живота, правосъдието. Но напоследък нейните функции се увеличават – тя се грижи за качеството на храната, за предпазване на хората от вредните им навици - пушене, алкохолизъм, наркомания, а напоследък разработва програми за превенция на затлъстяването и злоупотребата с диети. Не е далеч времето, когато държавата вероятно ще се бори с излишествата на пластичната хирургия.
  
  
  Ако се запитаме колко успешни резултати има държавата при изпълнението на  всички тези функции, може би ще можем да посочим няколко, а повечето резултати са умерен или пълен провал. 
  Учените твърдят, че разрастването на правителството е подкрепено от избирателите. Парадоксът е, че ние хората  даваме на държавата функцията на универсална бавачка на нашето неразумно и вредно за самите нас поведение, за което плащаме  на правителствените чиновници, които са хора като нас.
  Освен това, анализите на публичния избор изграждат хипотезата, че растежът на правителствата е неизбежен поради натиска на групите със специални интереси, невежеството на избирателите, войните. Хипотезата за авторазрастването на бюрокрацията също е реална. Голямата държава ще  расте от наличието и увеличението на обществените и социални проблеми, породени  и от неспособността на индивидите и обществото да управляват ефикасно изобилието от материални блага.
  Голямата държава изсмуква жизнените сокове на икономиката, като притискайки бизнеса с нови и нови регулации, реже клона на който е седнала. Предприемачеството става все по-трудно и неблагодарно поприще, а това е сигнал и за простата истина, която се забравя - западът не е абониран за изобилието.