Още нелицеприятни определения за модерната икономика и как държавата и банките мътят яйцата на финансовите кризи

http://favim.com/image/641124/

Освен „Понзи”, „зомби” и „крони капитализъм”, модерната икономика вече е наречена и „Франкенщайн” икономика. Eric St-Cir пише, че след голямата рецесия от 2008 г.  централните банки по света  се държат като д-р Франкенщайн. Подобно на доктор Виктор от романа на Мери Шели /1818 г./, централните банкери поеха грижата за съживяване на поумрялата икономика чрез неестественото /противоречащо на икономическата теория и пазарната логика/ инжектиране на огромни количества книжни пари, които не са обезпечени с нищо. При аналогията между биологичните и икономическите съживявания  се констатират и сходни ефекти: световната икономика се върна от мъртвите, но образно казано - без душа, едва кретаща - безработицата остава висока, а надеждите за растеж година след година са по-скоро мираж. Централните банки ще се правят на Бог вероятно още дълго, но  тежките рискове на тази политика вероятно ще се материализирaт още  в следващите години.

Паричната база в САЩ се е увеличила драстично от 2009 г.до сега от $ 800 млрд. до $ 2.9 трилиона, или с повече от 350%. През същия период  паричното предлагане (M2) е увеличено с 55%. Според учебниците, такова увеличение на ликвидността трябва да доведе до висока инфлация, но през последните четири години, инфлацията е ниска.

Наистина ниската инфлация след 2009 г. до сега се дължи на много фактори, един от които е  нежеланието на банковата система да отпуска заеми на компании и частни лица, поради което не се постига увеличаване на скоростта на обръщаемост на капитала, нарастване на заетостта и растежа.

Друг важен фактор е особената „роднинска” връзка между търговските банки и държавата. Arnold Kling пише, че правителсвата подкрепят растежа на банките и обратно – банките спасяват правителствата в затруднение и обратно – правителствата спасяват банките от фалит. Опасните игри с парите на данъкоплатците, харчени за държавните финансови гаранции за банките, са почти неизбежни. Освен това, политиците искат да вземат решения за разпределяне на кредитите между секторите в икономиката. Каквато и да е неговата номинална цел, банковото регулиране, се използва, за да се даде възможност на политиците да се ангажират с разпределението на кредитите.

Много европейски банки са на ръба на фалита и имат нужда от държавни гаранции и капиталови инжекции, за да останат в бизнеса. В същото време, много европейски правителства са силно задлъжнели и се мъчат да управляват високо дефицитни бюджети. Те се нуждаят от банките, които ще продължат да им отпускат заеми, за да финансират своите разходи. А ЕЦБ ще изкупува токсичните книжа на банките.

„Проблемните банки и затруднените правителства се облягат един на друг, като двама пияници. Банките не искат да видят правителствата фалирали не, и правителствата не искат да видят банките фалирали.”

Политиците имат  непреодолимо желание да се отпускат все повече кредити. Независимо от теоретичните достойнства на свободното движение на капитала към  най-продуктивните цели, държавни служители смятат, че те знаят  къде са по- продуктивните сфери за кредитиране. Япония и Китай са особено прословути в  централизираното разпределение на кредита.

В Съединените щати, правителството се ангажира с разпределението на кредита главно чрез гаранции по заеми. Облагодетелстваните сектори са жилищата, селското стопанство, висшето образование, и по-скоро "зелената" енергия.

Ясно е, че политиките на правителствата във финансовия сектор съдържат съществен кризисен потенциал. Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, в книгата си „Този път е различно”, посочват, че банковите кризи и кризите на държавния дълг често следват едната другата.  Арнолд Клинг нарича този модел на финансови кризи "модел на двамата пияници " .