За липсата на бъдеще, лимоните и лимонадата

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEha8PZGcgYs3RtQC-wA34HTtHlCPySANk3pmZDwW363u7e90mA1ncckItsB4KbWmgVarIyiFrTxjUGuZipGaNp6KEvHftQcvdGsjYSUyVed4L_lrZJ3Dhk692-IKIEY83s6hQw-JRFPq0I/s1600/psychedelic%252520glasses%25255B3%25255D.jpg

Българите сме на път да свикнем с ежедневието на самозапалени хора, а това е потресаващо. Политиците /на куп/ негласно и твърде удобно обявяват тези хора за психично болни, или се смята, че това е масова психоза и се грижат живите факли да не горят пред президентството и парламента, въпреки че носят своята отговорност за гнева и отчаянието, завладели обществото. Друг е въпросът, ако запалващите се хора са болни, защо здравеопазването не се е погрижило за тях? Реторичен въпрос – защото то самото е неизлечимо болно, пак по вина на политиците, които ние самисме си избрали.

Но ако тези хора-факли са просто гневни, отчаяни, лишени от надежди и перспектива хора? Има ли място за психологията на Дейл Карнеги, "когато съдбата ви връчва лимон, направете си лимонада", когато социалната среда в България е толкова контрапродуктивна? Може ли позитивната психология да помогне, когато е ясно, че не малка част от българите са затрупани с лимони, от които са неспособни да си направят лимонада, и все повече от тях дори не смятат, че си струва да се живее?

Въпросите са много, но можем да започнем с утопичните фантазии, подхранени от отношенията между  бившия „добър” премиер и гражданите, поставени от него в библейското русло – поискай и ще ти се даде. Бетонирането на егалитарните навици на българите е все по-вредно, когато хората продължават да чакат за всичко на държавата. Така се губят стимулите за полагане на собствени усилия за изграждане на  умения за справяне с проблемите. Когато хората  не разбират  своите възможности, те не могат да управляват живота си.

Правенето на лимонада предполага умения за  поставяне на цели, които са постижими и креативни, умения за  поемане на ангажименти и носене на отговорност, както и умения за решаване на текущи проблеми, в колектив, заедно с други хора. Опитът в правенето на Лимонадата е ценното знание за хората, а не самата Лимонада. В българската неспособност да  се прави Лимонада лъсва и провалът на семейството и училището, които трябва да възпитат  хората да работят на върха на своя потенциал, да се стремят да живеят по-дълго и по-здравословно, да имат пълноценни приятелства, и  по-интригуваща и смислена професионална кариера. Това само по себе си би направило обществото, институциите  и политиците по-ефикасни и устойчиви, каквито те не са, уви.

Вместо това всеобщият стремеж към пари и статус и  пристрастяването на българите към "хедоничното материално битие", засилва усещаето на самота и безперспективност на хората, които трайно са извън пазара на труда и извън социалната стълбица.

Ясно е, че тук "позитивното мислене" е неприложимо, няма как да си сложим ‘ЩАСТЛИВОТО ЛИЦЕ” и всичко да се оправи. Рецептите на психолозите за безсилни, когато обществото е толкова болно. В България всяко чудо е за три дни и отговорните фактори се снишават в очакване да мине вълната на самозапалването на хора. Още повече, че идват избори и грижите  на политиците,  особено в този период, са съвсем далеч от идеята за проблемите на  обикновените хора. Е, ще дадат на „най-уязвимите” по някой лев от бюджета, а после те ще продължат да не знаят какво да правят с изобилието от  лимони.

https://encrypted-tbn3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQHXdGEokeS0O4bV6aCkbASuSQL1q841oTUPJ7udjWsv-vaSkwZDA