Здравната
икономика е сложна и противоречива материя, а практическата невъзможност за
въвеждане на действителен конкурентен модел в здравния сектор го обрича на
ниска ефективност на разходите и спорна ефикасност на здравните услуги в
дългосрочен план.
Лекарите доминират във взаимоотношенията с пациентите.
Според статия в Ню Йорк Таймс пациентите се страхуват да публикуват негативни мнения
за лекарите в мрежата, те не се чувстват достатъчно компетентни да оценяват
лекарското поведение и диагнозите, които им се поставят. Често хората
идеализират своите лекари. Няма авторитетни анкети за становището на пациентите
за лекарските грижи. В България пациентите вероятно са поне толкова, колкото в
другите страни, ако не и доста по-недоволни от качеството на здравните услуги.
Състоянието
на здравноосигурителния модел у нас е толкова катастрофално, че и самите лекари
са много недоволни от системата. Проучване по международен
проект за удовлетвореността на лекарите от работата им показва, че около 90% от лекарите в България не са доволни от реформите в
здравеопазването. Почти 80% от българските лекари биха искали
да работят в чужбина, сочи проучването. Най-недоволни са работещите в
държавните болници - около 95% от запитаните.
Иронията е, че лекарите са недоволи от системата, която те ефективно управляват, като определят държавната политика и поведението на здравната каса,
чиято цел е да бъдат осигурени техните доходи и тези на болничния мениджмънт.
Министрите на здравеопазването са лекари, Зравната каса се ръководи от лекари.
бордовете на държавните болници се доминират от лекари и така се формира
“напълно професионален модел” на здравеопазване според Еванс /1983г./.[1] При
този модел нито държавата, нито потребителите са в състояние да упражняват
своите права. Пациентите са лишени от лостове за запазване на своите интереси и не разполагат с
независими източници на информация за резултатността на медицинските опции или
за цените на алтернативните здравни услуги.[2]
Не е ясно
дали тази ситуация може съществено да се промени, тъй като тя е следствие от
естествените монополни позиции на доставчиците на медицински услуги и
неинформираността и подчинена позиция на потребителите на медицински услуги. В
повечето случаи неволно пациентите допускат да бъдат манипулирани техните
интереси поради потребителската
несигурност относно индивидуалния здравен риск, а лекарите проявяват рафинирана арогантност, като рядко обясняват търпеливо конкретните здравни проблеми на пациентите..
При
господството на идеологията на парите, силата на хипократовата клетва
избледнява а комерсиализацията на здравето като благо става ежедневна проза.
В
много от случаите лекарите не действат като агенти на пациентите, защото имат
финансов интерес да им предоставят повече и по-скъпи услуги. В резултат на
асиметричността на информация, пациентът не е в състояние ефективно да прецени
доколко е подходяща и качествена здравната услуга, която му се предлага.
Пазарът на здравни услуги се изкривява в посока увеличаване на обема и
стойността на услугите, респективно – на разходите, без да се постига
допълнителен здравен резултат.[3]
Познавайки
добре здравната икономика, човек не може да не изпитва скептицизъм по отношение
на принципа на солидарността и нарастващата меркантилизация на лекарския труд и
маркетизация на здравните системи. Здравеопазването не само, че не е безплатно и
не може да бъде безплатно, напротив – стойността и цената на здравните услуги е
висока и постоянно ще се повишава.
Крайно време е в България да се случи истински дебат за промяна на заравноосигурителния модел в посока на въвеждане на личните здравни сметки по примера на Сингапур. Не е реалистично, обаче, да повярваме, че недоволните, твърде влиятелни лекари ще одобрят това.
