Болничния сектор в България –безвъзвратно изоставане в реформите

Страните от централна и Източна Европа през последните 15 години предприеха редица стъпки за реформиране на здравните си системи, доминирани от болничните им сектори. Трудностите при осъществяването на тези реформи са свързани със спецификата на болниците като консервативни институции, управлявани от силно овластени медицински специалисти, които опонират на промените, доколкото те накърняват техните интереси.

Някои от тези страни частично преструктурираха болничния  си сектор и заслужава да се отбележи факта, че това стана под натиска на икономическата криза.

Болничният сектор в Източна Европа и особено в Съветския съюз през 90-тте години се характеризира с несъразмерно голям брой болници и болничнични легла. Счита се, че изобилието на капацитет в болничния сектор е основната мярка за постигане на добра здравна услуга. Това е резултат и от определените от института на Семашко в Москва нормативни планови стандарти /брой болнични легла на 1000 души от населението/, които се спазват стриктно, като стимулите са насочени към максимално натоваржане на леглата..

Повечето болници в страните от ЕС  предоставят медицински услуги  в широк спектър на заболеваемостта – едновременно интензивно и специализирано лечение. Основните тенденции в последните десетилетия е консолидацията при намаляване броя на обшите болници, както и появата на нови доставчици, които са преобладаващо частни специализирани институции, които предоставят рутинни медицински услуги. Като право новите частни болници са включени в болничната мрежа и тяхното създаване е подкрепяно от държавата, както и практиката за разширяване обема на медицинските услуги, които те предоставят.

Тези промени в предлагането на болнични услуги се дължат от една страна на развитието на медицинските технологии, което дава възможност за обслужване на по-голям брой пациенти от една страна и решаването на по-широк кръг медицински проблеми в амбулаторни условия, от друга. Новите частни клиники имат стимул и да повишават продуктивността, да бъдат по-внимателни с пациентите, стимулирайки пациентския избор на доставчик на медицинска услуга. Частните клиники внедряват по-ефективни практики, доколкото не са ограничени от съществуващите правила, навици и традиции. Новите достачици на пазара засилват конкурентния натиск върху съществуващите болници.

В Холандия създаването на условия от страна на държавата за навлизане на нови доставчици на пазара на здравни услуги е наложено от кризата с листите на чакащите в края на 90-те години. Така броят на „независимите лечебни центрове” нараства от 31 през 2000 г. до 160 през 2006 г. Тези центрове са специализирани в офталмология, дерматология, майчинки и детски грижи, ортопедия, хирургия, козметична хирургия, радиология и кардиология. Те се финансират на същия принцип като съществуващите болничи и склюват договори със здравоосигурителните фондове.

Подобно развитие се наблюдава във Великобритания, където държавата стартира програма за създаване на лечебни центрове.

В България реформата на болничния сектор буксува вече 20 години. Изградената на семашко принципи болнична мрежа е непоклатима. Дори в условията на кризите от 1996г. и настоящата, натискът за преструктуриране на болниците е слаб и нерезултатен. Здравната администрация изработи Здравна карта, с която бетонира статуквото. Грандиозното разхищение на пари в държавните болници и слабият и корумпиран мениджмънт водят до фрустрация на лекарите и болничния персонал и до мосово недоволство на пациентите. Независимо по-високото заплащане, частните болници, привличат голям брой пациенти с бързината на обслужването, ясната цена, платима на входа, срещу документ и с отношението кам болния. Ако здравната каса спре да плаща техните услуги, каквите гласове постоянно се появяват, малките възможности за избор, което имат хората ще отпадне.

Комерсиализацията на зравната помощ е явление в целия свят, но е смешно, че в България това отчаяно не се признава. А като не го признават управляващите здравния сектор не могат да вземат адекватно решение за промяна на здравния модел, така че да стане по-човешки. Конкуренцията и пазарът така или иначе си проправят път в болниците, независимо от чиновническите регулации. В държавните болници квазипазарът се проявява в индуцираните ненужни услуги и плащането под масата .

Може ли бедна България да поддържа над 400 болници? Явно да – и в период на възход и в период на криза.