петък, 31 май 2013 г.

James Howard Kunstler: America the Vulnerable

Препечатвам този пост от блога на Крис Мартенсън.

America the Vulnerable

History warns we're sleepwalking towards collapse
For most people, the collapse of civilizations is a subject much more appetizingly viewed in the rearview mirror than straight ahead down whatever path or roadway we are on.
Jared Diamond wrote about the collapse of earlier civilizations to great acclaim and brisk sales, in a nimbus of unimpeachable respectability. The stories he told about bygone cultures gone to seed were, above all, dramatic. No reviewers or other intellectual auditors dissed him for suggesting that empires inevitably run aground on the shoals of resource depletion, population overshoot, changes in the weather, and the diminishing returns of complexity.
Yet these are exactly the same problems that industrial-technocratic societies face today, and those of us who venture to discuss them are consigned to a tin-foil-hat brigade, along with the UFO abductees and Bigfoot trackers. This is unfortunate, but completely predictable, since the sunk costs in all the stuff of daily life (freeways, malls, tract houses) are so grotesquely huge that letting go of them is strictly unthinkable. We’re stuck with a very elaborate setup that has no future, but we refuse to consider the consequences. So messengers are generally unwelcome.

Awash in Self-Delusional Cornucopianism

Will the cost or availability of oil threaten America’s Happy Motoring utopia? There should be no question. But rather than prepare for a change in our daily doings, such as rebuilding the railroad system or promoting walkable neighborhoods over suburban sprawl, we tell ourselves fairy tales about how the Bakken shale oil play will make America “energy independent” to provide the illusion that we can keep driving to Wal-Mart forever.
This is an especially delusional season in the U.S., with salvos of disinformation being fired every day by happy-talkers seeking to reassure a nervous public that everything is okay. Just in the past few weeks, we’ve seen anAtlantic Magazine cover story titled “We Will Never Run Out of Oil” followed by a report from the International Energy Agency (IEA) stating that the U.S. would become the world’s number-one oil producer by the year 2020, and many other bulletins of comforting optimism from The New York TimesNPR, and Forbes. The Atlantic Magazine used to be a credible organ of the American thinking classes, and the Paris-based IEA is vested with authority, though its political agenda – to prop up the status quo – is hidden. In any case, these are the interlocutors of reality for the public (and its leaders), and the memes they sow travel far, wide, and deep, whether they are truthful or not. The infectious cornucopianism they gleefully retail has goosed the stock markets and made it even more difficult to put out the contrary view that we are in deep trouble, perhaps even on the verge of an epochal disruption.

The Warnings of History

Dmitry Orlov published a fascinating book on this subject in 2008 titled Reinventing Collapse: The Soviet Experience and American Prospects. Orlov, born in Leningrad (now St. Petersburg) in 1962, had the unusual experience of emigrating to the U.S. as a twelve-year-old in the mid 1970s, and then returning periodically to what is now called Russia before, during, and after the collapse of its Soviet system. He had a front-row seat for the spectacle and an avid intelligence rigorously trained in the hard sciences to evaluate what he saw. He also possessed a mordant, prankish sense of comedy that endowed his gloomy subject with a lot of charm, so that reading him was the rare pleasure of encountering true prose artistry on a par with his countryman and fellow émigré, the late Vladimir Nabokov. Nabokov was a scientist, too, by the way, working for years as a professor of entomology (insects, with a specialty in butterflies) to pay the light bill.
Recall the smug triumphalism in America that greeted the shockingly sudden collapse of the sclerotic USSR in 1991 (no bang and little whimpering). Serious historians were so intoxicated that one of them declared it to be “The End of History,” meaning that there would be no more geopolitical struggles henceforth, a preposterous idea that became instant dogma from Harvard to the U.S. State Department. To our pols and their wonks, it proved the manifest superiority of neoliberal corporate capitalism. Case closed. Now the USA could go forth unopposed and turn the Black Sea into a lagoon of pure Coca Cola, bringing liberty, democracy, Chicken McNuggets, and Michael Jackson videos to the disadvantaged citizens of long-benighted lands yearning to “consume” freely.
From his special perch between the two nations, Orlov saw the whole show differently: as a warning that the U.S. would probably meet a similar fate, but that the outcome for us would probably be much worse due to our massive stranded assets (the whole kit of suburban sprawl), our degraded sense of public goods, our lost traditional craft skills, and our pathetic lack of mental fortitude. The arguments he presented were clear, sensible, and absent in virtually every other venue where people discussed the repercussions of the Soviet collapse. To me, Orlov’s points were startling in the slap-your-forehead sense of …but of course! Why didn’t I think of that?

History to Repeat Itself "Over Here"?

Food

For instance, Orlov pointed out that the food production system in the Soviet Union had been so direly mismanaged for so long – most of the 20th century – that a whole counter-system of work-arounds had been established in the form of nearly universal household gardening. Even families who lived in the ghastly Modernist apartment slabs of Moscow had access to garden plots in the vast un-suburbanized Russian countryside, and they could get there on public trains and buses. The more privileged had dachas ranging from humble shacks to fancy villas, each with a garden. The Russian people were used to the necessity of growing their own food and had the skills for preserving it to offset the idiocy of the official distribution system in which citizens wasted whole days waiting on line for a cabbage, only to be told they had run out. When the Soviet system collapsed, the effect on society was far less than catastrophic, perhaps even salutary, because a large cohort of people with an interest in growing food, who formerly only pretended to work in dismal bureaucratic jobs, were now available to reoccupy and reactivate the de-collectivized farming sector that had been a drag on the Russian economy for generations.  After a period of adjustment, one thing was self-evident: no more lines at the Russian grocery stores.
By contrast, in the U.S., even farmers don’t have kitchen gardens. This is not a myth. I live in an agricultural backwater of upstate New York where dairy farming modeled on industrial agri-biz reigned for decades (it’s in steep decline now), and as a rule, the farmers do not grow gardens. They buy balloon bread, Velveeta, and Little Debbie Snack Cakes at the supermarket, just like the insurance adjusters and other office drones, and whatever leftover part of their farm is not planted in corn is occupied by an above-ground pool, or the carcasses of retired all-terrain vehicles, or the miscellaneous plastic crap associated with raising children in a “consumer” culture.
When even farmers don’t grow any of their own food, you can bet that a lot of knowledge has already been lost. American supermarkets operate on a three-day resupply cycle. The system is much more fragile than most Americans probably suppose. My guess is that few even think about it. The resupply system has never failed, except briefly, in localities hit by natural disasters. However, a financial crisis could cripple the food distribution system of the entire nation. Truckers who don’t get paid won’t deliver. Trouble in the Middle East oil nations could provoke an oil crisis – something we haven’t experienced since the 1970s.  There are many ways for this complex system to fail – the point being that when it does, there will be no backup, as was the case in the former Soviet Union. So one might conclude from reading Orlov that our prospects for being able to feed ourselves are a lot worse.

Housing

Housing bears a similar story. There was no private real estate in the old USSR. People just occupied apartments and homes that belonged to the state and were assigned largely on the basis of privilege and connections to the people in power. When the political system collapsed, nobody got kicked out of their dwelling place. No foreclosures occurred. Over time, the situation took care of itself emergently, shall we say. Private ownership resumed after a 75-year hiatus. Laws regulating it were put in place. Many Russians ended up in possession of apartments and houses they had occupied for decades, and a real estate market emerged from that (with some strong-arming from the potent Russian mafia).
Contrast that outcome with America’s experience beginning in 2007 with the imploding housing bubble: an extravaganza of foreclosure and even homelessness. And that episode must be considered a preview of coming attractions, because the U.S. has not entered the robust phase of collapse yet. When that happens, you can expect the tribulations of property loss to be epic. It could throw our system of property law into chaos for a generation or more, as the volume of foreclosures would become virtually unmanageable. Property law is at the core of our political system, which would then follow directly into an unmanageable condition. Orlov’s point, I think, is that a political collapse in the U.S. would leave many more people discommoded than was the case in old Soviet Russia.

Transportation

Similarly, too, bodes transportation. The Russians never adopted a culture of car dependency. A small minority of connected people had cars that they ostensibly “owned,” but the vast majority of the population depended on an elaborate public network of subways, trams, buses, and railroad trains. As a result, they never constructed an alternative universe of suburban sprawl. When the Soviet system imploded, the trains, buses, etc., kept on running. Russians could still get where they had to go to do what they had to do (rebuild their lives). We in America have poured our accumulated national wealth into a drive-in utopia that has no future in the remaining years of non-cheap oil. Any kind of an oil problem, whether it is a sharp geo-political event or just the slow crushing grind of high gasoline prices, will leave Americans stranded.

Благодаря за четенето!

четвъртък, 30 май 2013 г.

Приватизация на съда


http://image.shutterstock.com/display_pic_with_logo/700975/700975,1307327468,1/stock-photo-a-tree-wall-78639238.jpg


Министерството на правосъдието на Великобритания обмисля  приватизация на съдилищата и на публичните съдебни услуги. Dr. Eamonn Butler счита, че това е съвсем правилно, защото всеки, който е виждал съдилища в страната в действие знае колко неефективни са те,  и  какво чувство на неудовлетвореност усещат всички, които ползват техните услуги.


В България, новият министър на правосъдието З. Златанова, не трябва да се вълнува от такива въпроси, най-малкото защото  публичните съдебни услуги отдавна дефакто са „приватизирани”. За да получат съдебна услуга /правосъдие/ в обозрим срок, гражданите, независимо от това дали са невинни или виновни, трябва да платят неформално определената цена и да се надяват, че съдебното решение ще бъде в тяхна полза. В този смисъл, естествено, понятията „правосъдие” и „справедливост”  са доста различни и то, защото парите управляват съда. 

Затова, когато Златанова казва, че съдебната система се управлява от съвестта на магистратите, нещо смисълът се губи. Но хайде, публичното говорене не винаги трябва да има смисъл, особено когато се отнася до българската съдебна система.

неделя, 26 май 2013 г.

Цитат на деня



http://www.oftwominds.com/food/vino1-oftwominds.jpg

This uniqueness and singleness which distinguishes each individual and gives a meaning to his existence has a bearing on creative work as much as it does on human love. When the impossibility of replacing a person is realized, it allows the responsibility which a man has for his existence and its continuance to appear in all its magnitude. A man who becomes conscious of the responsibility he bears toward a human being who affectionately waits for him, or to an unfinished work, will never be able to throw away his life. He knows the "why" for his existence, and will be able to bear almost any "how."

Viktor Frankl

петък, 24 май 2013 г.

Алчността и......



http://pcdn.500px.net/34061604/45bc1b21772141fb46b3a135ac06b460606811cf/3.jpg


Свидетели сме на напоителната битка на политиците с алчността: евробюрократите се мъчат да регулират космическите бонуси на управляващите мениджъри във финансовите институции и в корпорациите в реалния сектор и постоянно обсъждат подобрения в закодателството за контрол върху финансовите злоупотреби на белите якички във всички сектори, примерите за които нарастват постоянно. 
Мислейки си  колко е нерешим проблемът с алчността, попаднах на анализа на  Matthew T. Clements от St. Edward’s University, озаглавен „Self-interest vs. Greed and the Limitations of the Invisible Hand .
Тезата на Клемънтс е, че екстремното преследване на личния интерес от страна на ключови пазарни играчи, в значителна степен влошава ефективността на пазарите, които могат да функционират по-добре, ако има подходяща правна рамка за ограничаване на поведението на участниците на пазара, което е мотивирано от прекомерна алчност. Той веднага признава, че правната рамка е неизбежно посредствена, поради което "алчните" участници на пазара, които се стремят да спечелят за сметка на другите обикновено могат да намерят  начин да го направят. Материалните злоупотреби могат да бъдат извършени в рамките на правната рамка, или в нарушение на закона, който е труден за прилагане. Тъй като правната система е неперфектна, а административният контрол винаги е формален и не достатъчно ефикасен, то те като цяло не гарантират, че пазарите могат да функционират ефективно.
Дори за момент не може да се допусне, че е напълно приемливо  хората да бъдем алчни, като разчитаме, че подходящата правна регулация просто трябва да  ограничи прекалената алчност на  хората, така че те да не могат да правят нищо лошо. Правната система, често поради практически съображения не успява да постави съответните ефикасни ограничения върху пазарното поведение, мотивирано от алчността. Като правило   законите изостават от развитието на пазарите, съветниците на депутатите и самите те трябва да учат много, за да знаят как да регулират неща като нова продукти или нови инвестиционни инструменти. Подходящото регулиране може да стане ясно с течение на времето, но почти винаги то ще бъде закъсняло. Тези въпроси драстично се усложняват като се вземе предвид  и влиянието, което участниците на пазара имат върху закодателния процес. Големите фирми, по-специално, често влияят на законотворчеството като лобират пред правителство и имат интерес да дезинформират депутатите в своя полза. Освен това, в допълнение към трудностите при създаване на оптимални закони, съществуват трудности  и за прилагането им: участниците на пазара може да бъдат в състояние да нарушат закона без да бъдат открити, или манипулират правна система, за да се избегне наказание, когато са заловени  в нарушение на закона.
Все ми се струва обаче, че борбата с алчността обективно е съвсем обречена в днешното консуматорско общество, при което децата се преждевременно пораснали, защото  икономиката чака от тях да купуват и да потребяват все повече, иначе тя няма  да расте и да расте. Всички сме жертви на маркетинга. Няма такова нещо като достатъчно в материалното ни битие и това се дължи на сегашния  икономически модел. Ние вкупом малко или повече се  поддаваме на идеята, че животът е поредица от закупуване на продукти, които са били изложени и чиито качества и параметри са били предварително установени и одобрени.  
Симптоматично е, че в борбата с алчността все по-малко се разчита на ролята на моралните ограничения, респективно – на  значението на религиозното възпитание. Може ли да се разчита особено и на ролята на други институции - образованието, семейството, които да  насърчават по-етичното поведение при преследване на личния интерес? Едва ли, когато повелята „не кради” е пометена от всесилния дух на материалния успех, който е основна житейска цел на съвременния човек. Защото  готови ли сме да работим много и още по- много, за да бъдем материално богати? А дали огромният труд гарантира богатство?  И какво количество човешки труд може да бъде осигурено от ограничените ресурси на планетата? Въпросите са много, а отговорите по-често не са утвърдителни.

четвъртък, 23 май 2013 г.

Икономическият нонсенс



http://s8.favim.com/mini/72/sunny-awsome-blonde-blue-711973.jpg


Не е изненадващо, че в САЩ растежът е анемичен, в най-добрия случай. Във Великобритания, икономиката се  колебае между стагнация и рецесия. А растежът в Еврозоната е  заменен с може би най-дългата рецесия. Наистина,  9 от 17 –те страни, включително и Франция са в рецесия, а безработицата в елитния клуб се задържа   на ниво от 12.1%.

Професор Стив Ханке резонно твърди, че докато Съединените щати, Великобритания, и  Европейския валутен съюз  продължават да поддържат текущия шизофренннен микс на паричната политика, горещите пари от тези страни ще продължават да изтичат в чужбина, а кредитът за частния сектор ще остане замразен.

Икономическата политика на нулевите номинални лихви, която доминира в САЩ, Великобритания, а вече и в Еврозоната се критикува от все повече икономисти, но явно арсеналът на финансовата политика е съвсем беден и не разполага с други оръжия.

Грег Манкю цитира икономистите, които описват тази ситуация като капан на ликвидността. Според теорията, в полза на ликвидността, експанзионистична парична политика действа чрез намаляване на лихвените проценти и в отговор на това - стимулира инвестиционните разходи. Но, ако лихвените проценти вече са паднали почти до нула, може би паричната политика вече не е ефективна. Номиналните лихвени проценти не могат да паднат под нулата: Вместо да вземат  заем при отрицателен лихвен процент, хората просто държат пари в брой. В тази среда, експанзионистична парична политика повишава предлагането на пари, прави портфейла от активи на обществеността по-ликвиден, но тъй като лихвените проценти не могат да паднат по-нататък, допълнителната ликвидност, не може да има някакъв ефект. Съвкупно търсене, производството и заетостта остават в "капана" на ниските нива.

По- тежкото обвинение е, че кредитната криза е създадена от политиката на ФЕД да поддържа основната лихва почти нулева. Следствие от това е затишието на пазара на междубанковото кредитиране, тъй като банките имат малък финансов стимул да отпускат заеми една на друга. Освен това, така наречените горещи парични потоци, които са били наливани в азиатските икономики, включително в Китай, са следствие на интересите на  инвеститорите в развитите страни (с по-ниски лихвени проценти) да разпределят все по-нарастващ обем на капитала за инвестиции в развиващите се страни (с по-високи лихвени проценти). През последните години, горещите пари, изтичащи от САЩ и Европа подкрепят предлагането на пари в Азия, а кредитирането в Еврозоната и Великобритания изостава видимо от растежа на паричната маса.

Надеждите са, че чувствителният спад в търсенето на кредити в развитите страни ще се отрази в  намаление на  реалните лихвени проценти, което ще доведе до обезценка на долара и еврото на валутните пазари и ще насърчи потреблението и инвестиционната дейност (включително  в инфраструктура), а слабите валути ще  стимулират износа. В обратната посока обаче действат повишаващите се цени на петрола и слабата производителност, които подкопават конкурентноспособността на износа и ще подтиснат реалното увеличение на заплатите.

Логично е загубата на богатство да увеличи предлагането на работна сила и да се постигне увеличаване на заетостта. Но загубата на богатството  идва от срива на жилищния пазар и неблагоприятното развитие в условията на търговия (по-високи цени на петрола.) Нетният  ефект върху инвестициите и потреблението е двусмислен.

Все по-ясно е, че централните банки в САЩ и Европа са неспособни да овладеят кризисните ефекти на провежданата от тях парична политика. Освен всичко друго, това няма как това да не се отрази и в катастрофалната девалвация на кономическата професия. 

вторник, 21 май 2013 г.

Не/оптимистично/ за българското статукво


http://media.smithsonianmag.com/images/1031_66_2_112.jpg



Все по-малко надежди имам за подобряване на политическото управление в България след изборите и мисля, че наивни почти не останаха. Аз нямам особено желание да пиша за обещанията на политиците, но ми се струва, че декларациите, касаещи въпросите за спиране рекета от страна на чиновниците и възстановяването на държавността се нуждаят от кратък коментар.

Потенциалните нови управляващи в България – социалистите, обещават да спрат рекета върху бизнеса, чийто натиск, апропо, и техните фирми усетиха при правителство на „десния” Б. Борисов. За това как ще го направят – нито дума. Речено – сторено има само в приказките. Данъчният и административният рекет върху предприемачите е дълбоко вкоренена практика във всички държавни институции, натоварени с предоставяне услуги на бизнеса, която практика е подкрепена от смазаната система на административни разпоредби и регулации. Не само, че властта на чиновниците над бизнеса е мощен източник на допълнителни приходи на огромната чиновническа прослойка, който ще се пази с всички средства, но по-големият проблем е, че  културата и мисленето на голяма част от управляващите и управляваните са в руслото на неуважението на частната собственост и богатството и в плен на тежненията за все по- голямо преразпределение на доходите от производителната към непроизводителната част от населението.

Възстановяването на държавността без наличието на правова държава /каквато България не е, уви/ и без работещи в полза на гржданите институции, е безмислено клише, особено когато дори не се говори за системни реформи на съдебната система, МВР, здравеопазването, енергетиката и пр.

Частичните мерки, приложени хаотично тук и там, няма да решат проблемите и да потушат недоволството на гражданите. Порочното българско статукво ще се възпроизвежда до следващия бунт на социално недоволство, до следващите избори и до идването на власт на новите фигуранти – политици.


неделя, 19 май 2013 г.

Цитат на деня


"Не е престъпление да бъдем невежи за икономика, която в края на краищата е специализирана дисциплина и особено когато повечето хора смятат, че  тя е " слаба наука. " Но това е напълно безотговорно да имаме силно и гласовито становище по икономическите въпроси, като същевременно оставаме в това състояние на невежество. "

Murray Rothbard,  Making Economic Sense (1995)



петък, 17 май 2013 г.

Gail Tverberg: Reaching Limits in a Finite World



Светът е краен и трябва да го разберем в един момент. Препечатвам поста на Gail Tverberg:

We don’t usually think about it, but we live in a finite world. In other words, in theory we can count precisely how many atoms make up the earth. We can also theoretically count how many humans live on earth and how many of any other species live on earth at a particular point in time.
At some point, in a finite world, we start reaching limits. There are now about seven billion people in the world. We could probably add some more, but how many? What is it that limits our ability to add more people to the world we live in today?
Too Much Population “Morphs” to an Energy and Financial Limit
One obvious guess as to what might limit world population is the amount of fresh water that is available. If we don’t have enough fresh water available, we can’t continue to expand population.
The amount of fresh water that is available can be changed, though, by adding desalination plants. There are many other ways of getting fresh water. To give an extreme example, the amount of fresh water available could be increased by melting ice in Antarctica and importing it by ship. Either of these solutions would require energy in an appropriate form—either to run the desalination plant, or to melt the ice and transport it by ship. Thus the fresh water shortage, at least for the foreseeable future, can be worked around if there is sufficient energy available of the right type.
The other not-so-minor detail is that the cost of desalination or of importing melted ice from Antarctica needs to be inexpensive enough that users of fresh water can afford it. In order for this to be the case, the cost of the appropriate type of energy must be extremely inexpensive.
We can think of other kinds of limits to population growth as well. For example, carbon dioxide limits. In theory, there are ways around carbon dioxide limits. For example, assuming current research projects are successful, we can build carbon capture and storage facilities and change our electricity generating plants so that the carbon dioxide that is emitted can be captured and stored underground.
Here, too, there are energy limits and cost limits. Carbon has a molecular weight of 12, while carbon dioxide has a molecular weight of 44. Because of this, if we create carbon dioxide from coal, the carbon dioxide we produce is much heavier and bulkier than the coal that we burned to make the electricity. It will take a lot of energy to store this gas underground in a suitable place. Thus, we have another problem that can be handled, if there is enough cheap energy of the right type available.
Almost any kind of obstacle to increased human population that we can think of has an energy-based work-around. Will people be so crowded that disease transmission will be a problem?  There are workarounds: better water treatment plants and sewer treatment plants, especially in the poorer parts of the world; more immunizations; more and better hospitals; antibiotics for all those who need them. These solutions also require energy, as well as other inputs (which indirectly require energy as well). The difficulty is making them affordable for the people who need them.
If the problem is not enough food, perhaps because of degraded soil, there are energy-based workarounds as well. Food can be imported from a distance. More fertilizers and soil amendments (either made using fossil fuels, or transported using fossil fuels) may be used. Irrigation, which uses either diesel fuel or electricity to pump water may be used to pump water to too dry areas, to increase food production per acre. In some cases, artificial soil can be created, and plants grown in a green house—again requiring much energy.  The issue again gets to be whether consumers can afford the food produced using this more energy-intensive procedure. /more/

Wolf Richter: Bubble Mentality, Now Even In Germany




http://www.nakedcapitalism.com/wp-content/uploads/2013/05/400771_10151455098127993_1417872645_n.jpg


Публикувам този интересен пост на Wolf Richter :
At first blush, the German economy appears to be ailing – atfirst blush because the stock market, in its omniscient manner, is predicting wondrous developments as it hop-scotches from one all-time high to the next. This relentless optimism has morphed into a breeding ground for projections into outright magnificence. But inconvenient data is getting in the way.
Consulting firm McKinsey, in an exclusive study for Manager Magazin, predicted 2.1% annual economic growth until 2025, a period the report called the “Golden Twenties.” Germany would rack up 80% more exports and create millions of jobs. “The Federal Republic stands before a second Economic Miracle,” Manager Magazin summarized it, the first one having been the multi-decade rise from the ashes after World War II.
There were some ifs and buts in the report. The biggest one: the euro would have to be saved at all cost. So the report proposes a public investment fund that would suck up €20 billion per year from taxpayers in northern Europe – €10 billion a year from those in Germany. It would form the foundation for a €140 billion-a-year investment stream into the Eurozone periphery, a slick transfer from taxpayers to corporations, bypassing governments and their shenanigans altogether, leaving behind austerity disputes, alphabet-soup bailout funds, and stubborn sovereignty-transfer issues. And it wouldn’t be polluted by votes or parliamentary procedures.
Jörg Asmussen, member of the executive board of the ECB and ex-Deputy Finance Minister of Germany, was roped in to endorse the idea. He liked it but added that the additional pot of subsidies alone would hardly be enough for the euro to make it to 2025. “The Eurozone cannot function the way it has been conceptualized,” he admitted. “That’s why we have to systematically develop it further over the next few years.” Hence total integration. The Banking Union would just be the next step, he said.
And so the McKinsey study and Asmussen agreed: total Eurozone integration would be required for the euro to make it; and the euro would be required for Germany to reach the “Golden Twenties” and experience a second Economic Miracle.
Reality is even less rosy. First quarter GDP rose an imperceptible 0.1% from the fourth quarter of 2012, when it had swooned by 0.7%. The lousiness of both quarterssurprisingly surprised the pundits, who’d been drinking too much of their own Kool-Aid. Compared to the first quarter of 2012, the economy contracted 1.4%.
They blamed Easter that had wandered into the first quarter, dragging some vacation days along with it. They blamed the winter weather – though in effect, winter weather is a normal occurrence in Germany’s first quarter. And they blamed the leap day in 2012, which gave February an extra day. By now, I can’t remember the excuses for the “surprising” fourth-quarter debacle.
Beyond excuses, there was a reason: while household spending, which had collapsed in December, revived a little, and while the drop in exports was roughly neutralized by a drop in imports, investments, as they’d done in all of 2012, skidded downhill. It had nothing to do with Easter or the weather. It was an ongoing corporate phenomenon: retrenching.
Companies had their reasons: the 30 largest companies in the DAX stock index reported a combined €308.4 billion in first-quarter revenues, down 0.8% from last year – the first revenue decline since the fourth quarter 2009. Another one of those data points with parallels to the financial crisis.
Despite ceaseless emphasis on operating efficiencies and cost cutting, combined operating profits fell 3%. There were some winners, such as E.ON, the world largest non-state-owned utility, and insurer Allianz. But the biggest revenue sinners were the automakers, an industry that has been clobbered half to death in Europe. Daimler, BMW, VW, and tire maker Continental combined surrendered 4% in revenues; their operating profit plunged 26%. Only the booming auto market in China and growth in the US had prevented an outright fiasco.
The report blamed the debt crisis that was worming itself into the income statements of Germany’s corporate crown jewels – for the first time, they could no longer “decouple” from it, explained Ernst & Young Partner Thomas Harms. Because of high unemployment in Eurozone periphery countries, governmental austerity measures, and corporate unwillingness to invest, a recovery appeared very unlikely, he said. Some parts of Europe were still in a downward spiral, and an “end of the crisis is still not in view, let alone a significant upturn.”
Unperturbed, German stocks closed at yet another all-time high. Bubble mentality has set in, focused on central-bank money-printing and asset-buying binges around the world. While they have produced, at best, dubious economic benefits, they have accomplished a fascinating, almost psychedelic feat: overpowering the bad breath of reality and allowing stock markets to float weightlessly in a dream world. At least temporarily.
The last time Vladimir Putin was president, he laid the foundation to pull Russia from economic chaos and elevate it once again to a world power. This time, he’s ready to extend that influence to counter the West. His tools: Russia’s abundant resources of energy, including uranium. Read.... Vladimir Putin’s Power Play.


сряда, 15 май 2013 г.

Slavoi Zizek: Philosophy is not dying

Препечатвам мислите на един от най-харесваните от мен съвременни философи:


I know some scientists, like Stephen Hawking, are trying to generate this impression that philosophy is dying.  They even use a very interesting term, experimental metaphysics.  They claim that today with the latest thing that quantum physics can do, we can put to an empirical test questions which were once properly philosophical questions, like "Does the world have an end?" and so on and so on.  
I am an ultra-optimist for philosophy.  No, it’s not dying.  I claim that what is happening, for example, in quantum physics, in the last 100 of years, things which are so daring, incredible, that we cannot include into our conscious view of reality - Hegel’s philosophy, with all it’s dialectical paradoxes, can be of some help here.  I claim that reading quantum physics through Hegel and vice versa is very productive.

понеделник, 13 май 2013 г.

След 12 май - Терминал 2

На добър час на креативните българи в търсене на възможности по света! Успех!





https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQRyMH1RdflZVoUxVm4_xYAaVQNa9JktJh5dA52Mv1OdPcB4mAfqA

събота, 11 май 2013 г.

Актуален цитат на деня


http://pcdn.500px.net/4256672/27e39e3397a13ed6485e7757c4ed58146b0c96f4/3.jpg


 Знаете ли какво българите са човешки същества, които имат души. Това независимо от тяхното ниво на обезвереност, от тяхната деградация, лупенизация и каквито искаме тежки думи, бихме могли да произнесем, въпреки това българинът стаено от себе си дори е страдащо същество, защото това не е достоен човешки живот. 

За да бъде тази среда по някакъв начин поправена, за да стане българският свят обитаем, ще трябва да има отговорно политическо лидерство, което да поеме ангажимента на някаква морализация на политиката, да се внесе елемент на доблест, на чест, на вярност на думите, съответствие между думи и дела, трябва да се повярва, че един човек в политиката е готов да служи, а не да обслужва собствения си интерес. Това се разпознава, да знаете. Такъв човек на българската политическа сцена ще бъде абсолютно задължително забелязан. 

Въпросът е, че има някакъв механизъм, закон дори на негативна селекция, която отстранява много бързо такъв тип хора. Даже тази улица, която беше спонтанно явление, много дълбоко закономерно и в гнева си праведно, не можа да излъчи лица, защото хора, вменяеми, с всичкия си образователен ценз и прочие, с културно равнище, знаят много добре, че това е обречено, доколкото и входът, и изходът е заварден от ротвайлерите на този преход, които ние наричаме политически представители.

Д-р Николай Михайлов

четвъртък, 9 май 2013 г.

Провалени битки и редки чудеса


http://pcdn.500px.net/28367275/3059e90a12d23a2a7a895665c048fddbb135485e/3.jpg


Правителствата в развития свят водят многобройни /безкрайни/ битки в името на добруването на гражданите в държавите си, а тези битки са все по-скъпи на данъкоплатците. Като човешка работа,  политиката и нейната администрация в богатите страни, които трябва да са пример за развиващите се страни, често се провалят и то твърде зрелищно.

Достатъчно е да се прочете великолепното есе на Gary Becker, посветено на колосалния, скъп повал на Белия дом в неговата 40 годишна борба с търговията и употребата на наркотици. И разбира се, това е така, въпреки ежегодното публикуване на "Национална стратегия за контрол на наркотиците", която многословно (изданието за 2013 г.  е 95 страници) възвестява несъществуващ напредък и прави фалшиви обещания за още такъв. 

„Успехите” на борбата с тероризма и тези на борбата с престъпността, особено в САЩ  е излишно да бъдат коментирани, на фона на скорошните тъжни събития.

Неуспехите на тези битки са в голяма степен предизвестени, поради това, че се насочват към ограничаване на последствията на едно или друго негативно социално явление, чрез бързи, ефектни и относително „лесни” мерки, поглъщащи масивен публичен ресурс. Комплексната причинно-следствена обусловеност на всяко обществн проблем не е по силите на една или две трудно съгласуващи се политики. Например, образователната политика и ефектите от нея се оглеждат в нивото на престъпността и са в пряка връзка с  вредните когнитивни и психологически пристрастия на индивидите. Комплексната оценка на доминиращите в обществото културни  навици и схващания и тяхното взаимодействие с институцията на семейството, би разкрила налице ли е хранителната среда за възприемане на общи морални и житейски правила и тяхното прилагане от страна на наксимален брой граждани. Когато тази среда липсва,  създаването на ефикасната социална действителност става  съвсем трудно и нереално, а борбата с негативните социални практики е неудовлетворителна.

Това се отнася и към неуспешната борба с безработоцата  в повечето развити страни, която е другият пример как към сложни и комплексни проблеми се подхожда опростено и по остарял шаблон. Правителственото лекарство е  едно – фискалните стимули, а то е в ролята на плацебо.

Всъщност държавите, които имат дългогодишни запазени традиции във високо развитото индустриалното производство, ефективно селско стопанство и качествени публични услуги имат ниска безработица, а доходите  на гражданите им могат да растат, без да застрашават публичното финансово здраве. Звучи просто. Не е просто, обаче.

Германия е интересен пример в това отношение. Scott Sumner, впрочем добър макроикономист, се опитва да анализира германското чудо, при което в периода от първото тримесечие на 2006 г. до четвъртото тримесечие на 2012 г., нивото на безработица спадна от около 12% до 5.4%. Толкова по-странно е, че този сериозен спад на безработицата не може да бъде обяснен със висок икономически растеж тъй като средногодишият темп на растеж на реалния брутен вътрешен продукт на Германия за този период е 1,3%. Sumner търси причината в намаляването на населението, на отработените часове от един работник, или в стагниращата производителност, които също не обясняват феномена. Още повече, че заетостта в САЩ е спаднала с почти 1% през същия период, въпреки по-високия растеж на реалния БВП.

Според Съмнър рецесиите не са причинени от по-малко разходи; те са причинени от по-малко приходи за заетите в икономиката и това е тайната на германското чудо.

Наистина доходите на заетити в  германската икономиа постоянно се повишават и това подържа потреблението. Но - данните на Евростат показват, че този ръст е доста по-нисък от ръста на разходите за труд в повечето страни в Еврозоната, които поддържат високо ниво на безработицата. И това е така, въпреки мощната германска икономика и увеличените продажби  на върфешния пазар и на износа. И за да се демистифицира съвсем гермнското чудо на ниската безработица, трябва да се отбележат и някои „дреболии” /от макро гледна точка/: благоприятната бизнессреда, относително ефикасната администрация и не на последно място реформите на пазара на труда след 2002 г., които имат за  цел  повишаване на гъвкавостта му.

Малко разводних коментара относно държавната битка с безработицата. Просто искам да кажа, че изобщо няма лесни и бързи решения в борбата с болестите на обществото и икономиката и съвсем няма решения -  ако държавата  е глупава.

Thanks for reading

понеделник, 6 май 2013 г.

Цитат на деня


A new craze is sweeping the planet. The image I have in mind isn’t exactly that of the community of central bankers all dancing the Harlem Shake in unison, but for all the economic sense it has it might as well be. In fact the craze is called “Abenomics” and it is gathering adepts in financial markets across the globe. A precursor in Japanese history has already been found for the movement, Korekiyo Takahashi, who was the country’s finance minister during the key years of the 1930s depression. Even a book has been written to extol his virtues entitled “From Foot Soldier to FinanceMinister: Takahashi Korekiyo, Japan’s Keynes.” Unsurprisingly it was an immediate hit with Japanese academics when it came out in 2010.

Edward Hugh

събота, 4 май 2013 г.

Цитат н деня



http://lh6.ggpht.com/-vDsAxKr_NkM/UVrcgd0qS7I/AAAAAAAAGuU/cP9NWUZZ2bA/s1600/Hello%252520Kitty%252520lunchbox%25255B5%25255D.jpg


„Трябва да се изградят обществени системи, които да дадат възможност на предприемачите да разрушат старото. Обаче разрушаването на старото винаги много лесно се възприема като  път, водещ към хаос. Обществото не е подготвено да скъса с миналото. То, следователно, не иска да допусне на бял свят предприемачи, които да разрушат миналото.

Преуспяващите общества с готовност поемат риска да разрушат наличното, за да се превърнат в бъдеще в нещо различно, по-мащабно и по-могъщо. Новото не се адаптира към тях. Те го усвояват и после се адаптират към него. В обществото  няма да се появят предприемачи, ако самото то не се стреми към промяна.”

Лестър Търоу, Изграждане на благосъстояние, 2000 г., стр. 108-109