Ще се пуснем ли по гръцката пързалка?

Източник: http://www.featurepics.com/online/Tiger-Cartoon-1736757.aspx

Дори не ми се пише по  баналните въпроси, повдигнати от  „мъдрите” съвети на мастити американски икономисти /Нуриел Рубини/, че България можела да си позволи да увеличи дъжавния си дълг, за да стимулира капиталовите инвестиции в частния сектор и то, чрез публично-частни партньорства. Малка ни е корупцията в обществените поръчки, трябва и ново поле да се отвори.

Все пак ще напиша следното:

Първо, не харесвам Дянков, познавам мениджърската му некомпетентност и мисля, че неговите „постни” пици са такива само на снимка. През изминалите 3.5 години се харчеха доста пари извън пицата /бюджета/ за всичко, за което премиерът Борисов беше горещо помолен и след подаръците получаваше аплаузи. Резултатите са – резервът е намален с около 4 милиарда лева, в сравнение с началото на мандата, а държавният дълг е увеличен с още толкова. А ефектите за обществото, както се оказа от протестите - просто липсват.

Второ, финансовата политика не САЩ не е пример за подражание на малка и слаба икономика като българската, основно поради това, че САЩ може да печата долари безкрайно /и го прави/, нищо, че планината от публични и частни дългове вече е неизплатима, но и не им се налага, нали.

Трето, България  е играла играта с дълговете при комунизма. Бързо забравихме обявяването на мораториум върху плащанията по външния дълг от А. Луканов и декапитализираните от дълговете към банките държавни фирми, които трябваше да бъдат субсидирани непрекъснато с пари от бюджета. България винаги е трябвало да си плаща дълговете и това едва ли ще се промени.

Четвърто, ако България се вкара в спиралата за увеличаване на външния дълг, измъкването от нея е практически невъзможно, особено познавайки капацитета на родните политици и олевяването на големи маси от избирателите. Тогава  Гръцката пързалка може да ни изглежда детска игра.

Пето, последно - ако България имаше поне наполовина толкова продуктивни туризъм и селско стопанство, колкото Гърция, дори много раздутата публична сфера можеше да се издържа в рамките на законово регламентираните приходи в бюджета, без да сe правят дефицити и дългове.   

Демографията, политици!

http://www.edna.bg/koleda/zdravi-po-koleda/mandarinata-i-nejnite-super-kachestva-4628730

Mакроикономистите с основание  се тревожат от икономическите импликации на застаряването а населението и обезлюдяването в някои страни, например – Пол Кругман визира Япония. Миналата година населението на Япония е намаляло  с 212 000. Това е шестата поредна година на спад и най-голямото намаление в историята, според оценката от министерството на здравеопазването на страната, откакто то е започнало воденето  на данните през 1947 г.

Не се сещам за някакви позитивни сходства между България и Япония, но от гледна точка на  дълбоките демографски проблеми двете страни безспорно си приличат.

 

Застаряването на  населението в Бългрия  прогресира, поради което делът на хората над 65 години от населението, от 16.8% през 2001 г. се повишава  до 18,9% през 2011 г.

Намаляването на българите е резултат на ниската раждаемост и високата имиграция.

Според преброяването през 2011 г., България е загубила не по-малко от 582 000 души през последните десет години. В страна със 7,3 милиона жители това е голям проблем. Освен това, броят на населението  е намалял общо с 1.5 милиона души от 1985 г. До сега, което според Едуард  Хю е рекорд по обезлюдяване не само за ЕС, но по световните стандарти. България има население от почти девет милиона през 1985 г., понастоящем има почти същия брой жители като през 1945 г. И, разбира се, спадът продължава.

Младите хора, но и не само младите, но и предприемчивите хора от всички възрасти се движат от слабите икономики в периферията на ЕС към сравнително по-силните, с по-рзвити пазари в ядрото на съюза. Дефицитът на работна сила в ядрото  намалява, докато този в периферните страни, в това число България, се влошава.

Данните за обявена емиграция на българите показват увеличение от 19 000 през 2009 г. до 27 700 през 2010 г. Въпреки това, действителните изходящи потоци се считат за много по-големи, въз основа на имиграционните статистиката на  основните приемащи страни. Испания отчита 10 400 българи, влезли през 2010 г., което е с 7% повече, отколкото през 2009 г. Ето, че броят на българите в Испания се е увеличил с 14 500 през 2010 г. и още 13 000 през 2011 г.

Макроефектите от намаляването на българските граждани са: свиване на вътрешното потребление, свиване на приходната база на държавния бюджет, дефицит на работна сила и дефиците на здравната и пенсионната системи, които поглъщат все по-голям обем от данъците платени от работещите българи. Всичко това подкопава сериозно реалността на надеждите за висок икономически растеж в  дългосрочен план, а това е тъжната действителност  на настоящата и бъдещата българска бедност. В крайкосрочен план, трябва да сме доволни, че през 2012 г. имигрантите са подпомогнали свои роднини в България  с 1,4 млрд. Лева.

Причините? Всеки имигрант от България, впрочем и всеки, който отлага раждането на деца в България, има своите причини,които най-често  са: няма работа,  заплащането е ниско, невъзможно е да се прави бял бизнес, поради „прекрасната” бизнес среда, данъчния рекет и този на бюрокрацията. Добавят се и алчните банки и липсата на правосъдие. Е,  преките данъци били ниски /номинално/.

Всички коментират лошата българска демография, но нашите мандаринизирани политици дори нямат понятие колко много сложни и тежки реформи дължат на данъкоплатците.

Родната демокрация - "конкуренция на мошеници' и призрака на анархизма

http://pernor.wordpress.com/2010/10/03/electoral-democracy-criticism/

„Някъде да видяхте, някой политик да каже, аз съм Виновен, няма и да видите, докато си седите у дома. Излезте всички на Улицата, за да им потърсим сметка за всичкият Грабеж през годините!”

Братя българи,

Нашите протести вече не са само срещу високите цени на тока и монопола на ЕРП-тата! Нашите протести вече са срещу безродното управление на това правителство и на всички управляващи ни пред последните 23 години!
Народният гняв е огромен! Народният гняв ще бъде разрушителен към всички, които се опитат да не бъдат послушни към гласа на народа!

http://www.facebook.com/

 Изострянето на хроничната криза на електоралната демокрация в България въпреки своята специфика, съвсем не е уникално от гледна точка на процесите в развиващите се страни  в Латинска Америка и Африка, със слаби институции и некомпетентна и корумпирана политическа върхушка. И все пак България е член на развития богат клуб - Европейски съюз,  а проваленият партиен модел и неговите институции в периода след краха на комунизма са отчайващо импотентни да решават проблемите на  мнозинството български граждани с монополите, бюрокрацията, престъпността и особено с бедността , в следствие на  ограничените възможности за труд и просперитет.

Според Ханс Херман Хооп  демокрацията е просто "конкуренция на мошеници" и това е особено валиден български проблем. Хооп се аргументира: „Всички силно развити форми на религия забраняват пожелаването на чужда собственост. Тази забрана е в основата на мирното сътрудничество. В една демокрация, от друга страна, всеки може да пожелае някой чужд имот и да действа в съответствие с желанието си. Единственото условие е,  той  да получи достъп до коридорите на властта.” Отново съвсем познати на българския бизнес практики, поради слабата защита на неприкосновеността на частната собственост от посегателствата от страна на всякакъв вид чиновници.

Българите сме твърде търпеливи и инертни, затова настоящите протести, справедливото възмущение  и исканията за смяна на политическия модел са обнадеждаващи. Политиците изглеждат уплашени, но се съмнявам, че са истински респектирани. Пропастта между избраните преди 4 години политици и избирателите е огромна. Драмата на политиците е, че загубиха властта и това е основната им грижа, а не практическото изпълнение на радикалните искания на протестиращите.  Дори исканията за намаляване броя на депутатите и за по-висока прозрачност и отговорност на правителствата, са неизпълними без искрена политическа воля и при неработещото правосъдие, чиято реформа е невъзможна, все едно да преместиш Стара Планина.

Забраната на партиите на прехода е нереално в настоящата  властова реалност, при която те са като едно семейство, здраво споено от властта и парите, независимо, че пред публиката слугите на народа са опоненти.

В тази ситуация радикализацията на активната част от обществото е неизбежна. Предложенията на протестиращите за промяна и дори смяна на модела на партийна демокрация ползват за образец  примера на Исландия, където с участието на гражданите и интернет през 2009 г. е създадена новата конституция, която впрочем не е ратифицирана от парламента до сега. Партийната система в Исландия е непокътната, а искането за смяна на модела на партийна демокрация в България е по-скоро интуитивен, неосъзнат анархизъм. Достатъчно е да усетим ужаса на политиците и социолозите. Зад фасадата на загриженост за демокрацията, те ще се борят за своята власт и материални облаги. Плашилото на анархизма е удобно за политиците, независимо че теорията за анархизма е по-скоро емоционална  утопия, насочена срещу агресивната, некомпетентна държава.

 Въпросът е сложен – могат ли групи от свободни индивиди  самостоятелно да се организират на действително доброволни начала? И  могат ли те да постигнат нещо значимо?  Защото ако има определяща мисъл в разбирането на анархизма, това е идеята за социалната промяна, извършена свободно от самостоятелно организирани групи от хора, без да се определят държавни или иерархични нива в дневния ред. Анархизмът е антипод на  организираната иерархична принуда, и така е основан на свободното самоопределение на всяко ниво.

Още идеите на Прудон от 1847 г. са в основата на този тип анархизъм, който предвижда един свят на дребните производители, живеещи в самодостатъчни, устойчиви общности, които използват локални системи за обмен. Тези идеи са може би най-влиятелни сред участниците в Парижката комуна от 1871.  Това е "дребно-буржоазния анархизъм", защото неговият идеал е достатъчно независимият търговец, и е насочен към самостоятелно заетите лица  или малкия бизнес, чиято омраза е насочена срещу едрия капитал в капиталистическото общество.

В съвременните условия  движението „Окупирай”  в САЩ даде възможност на енергиите на голям брой  обикновени активни хора да се обединят за определени цели. Този опит осигурява малка част от емпиричната подкрепа за идеята, че наистина е възможно да се организират и мобилизират голям брой  хора около обща цел, без "партия авангард". На този етап обаче, няма действащ успешен модел на анархистично управление. Струва ми се, че няма никакви гаранции, че при успех, лидерите на тези спонтанни движения няма да се изкушат от властта и парите, дори напротив. Това особено се отнася за бедните страни.

Развитите страни също не са застраховани от радикализиране на голяма част от гражданите. Илюзия е да се смята, че политиците в развитите демокрации са некорумпирани и напълно отговорни. Демокрацията е в криза навсякъде, но е истина, че в развитите страни правителствата са по-ефикасни в управлението на държавата и обществото  и не забравят, че гражданите трябва да получат своя дял от баницата чрез  създаване на възможности за труд и материален успех, добро образование, здравеопазване и даване на повече свобода, повече инициатива за самоорганизиращо се сътрудничество в рамките на по-широката рамка на либералното  общество, което също субсидират. Така държавата се разраства непрекъснато през последните 10-15 години  в развитите страни, които не са в състояние да  ограничат политиките си в рамките на публичния ресурс, генериран от икономиките им и  се налага да трупат дефицити и дългове.

Струва ми се, че скептицизмът за бъдещето, както на демокрацията, така и на анархизма е оправдан на фона на дефектите на човешката природа, особено на фона на  дефектното непреодолимо влечение към властта и парите.

Charles Hugh Smith :Don't Worry, Be Resilient

http://www.shutterstock.com/cat-6-Food-and-Drink.html#id=89635987&src=A1334FA8-7B7E-11E2-97BB-29611472E43D-2-12

Препечатвам това есе на Чарлз Хю Смит и мисля, че ние българите не трябва да влагаме много емоции в условията на острата политическа криза, след оставката на премиера Б. Борисов, защото няма лесни решения при тоталната липса на читави политици в България. 

Don't Worry, Be Resilient   (February 14, 2013) 
Charles Hugh Smith

History offers few examples of major nations that prospered by borrowing vast sums for consumption and speculation. The same holds true for households.

At some point, absorbing more information about the unsustainability of modern society yields diminishing returns. It becomes emotionally draining and thus counterproductive.

Part of this exhaustion results from recognizing our powerlessness within the Status Quo, where independent thinking and structural innovation are intentionally winnowed out as threats to existing institutions and industries.

Another part arises from the burden of knowing that the supposedly permanent Status Quo is far more vulnerable than generally believed. I have described the psychology of knowing what lies ahead in The Burden of Knowing.

A related factor that is never publicly discussed is the negative impact on our mental health of all the propaganda that we are force-fed by the Mainstream Media (MSM).  When truth is incrementally undermined by massaged data and behind-the-façade manipulation, we lose faith in key State and media institutions and suffer from a propaganda-induced disconnect between what we see and what is reported as fact. 

These 'burdens of knowing' can diminish the small but real joys of the present: work we like, a home-cooked meal, and time spent with our friends and family. As a result, many smart, well-informed people consciously refuse to dwell on our systemic problems because doing so “is a downer.” These folks hold the perspective that anxiety about the future should not get in the way of the simple pleasures of living.

This attitude can be described as “don’t worry; be happy.” And it certainly makes sense when life is still comfortable and enjoyable.

But the philosophy of “thinking about the future is a downer, so I live in the present” ultimately rests on a false confidence that the future will take care of itself, regardless of what happens to the large-scale systems of State, finance, and resources.

It overlooks the reality that not all responses to instability or devolution are equally successful. Those who are totally dependent on the Central State and speculation-based markets will have a much more difficult time maintaining their "happy” view if the systems they depend on erode or fail.

Perhaps the wiser response is “don’t worry; be resilient.”  The resilient household can be happy not only in the present surplus of energy, entitlements, goods, and services, but can also thrive in a future where the current surplus of cash, credit, and speculative gains has dried up.

What is Resilience?

What is resilience?  A dictionary definition is “an ability to recover from or adjust easily to misfortune or change.” In other words, it is on the other end of the response spectrum from fragility, brittleness, and vulnerability.

In terms of individual psychology, resilience can be characterized as being able to roll with the punches, maintaining a positive attitude through difficult times, and focusing on developing successful responses to misfortunes and challenges.

American culture extols individual resilience, and we are taught to think that the individual can overcome anything and everything with the right attitude. But if the Status Quo is vulnerable to disruption on a systemic level, then it is prudent to think of resilience in a systemic way as well.

One way to describe the difference between systemic vulnerability and resilience is to conduct a thought experiment:

What if it didn’t matter to you and your household if the Dow Jones Industrial Average (DJIA) was 14,000 or 4,000? Or if gasoline cost $3.50 or $7.50 per gallon?

What if it didn’t matter to you and your household if Central State entitlements were slashed by half, or vanished altogether?

What if it didn’t matter to you and your household if your land and house were worth $1 million or $100,000?

In other words, what if the machinations of Wall Street, the Federal Reserve, the Central State and, indeed, all of Central Planning’s promises and speculation-boosting had little effect on your life or well-being? Would this make your household more resilient or more vulnerable?

Clearly, the less we are dependent on systemically brittle Central Planning systems, the fewer adjustments we will have to make should these large-scale systems devolve or fail.

The important point being made here about resilience is that it does not require a sacrifice of present happiness. Nor does it profit from the devolution or failure of Central Planning. The resilient household is perfectly able to enjoy the present surplus of energy, credit, State entitlements, and consumerist abundance, but it doesn’t rely on it.

If the Status Quo is indeed as permanent as it is presented, the resilient household has the same measure of happiness as the household that is totally dependent on Central Planning promises and boundless credit. The difference between fragility and resilience is how much security and happiness will be available to the two households should the Status Quo credit-based consumption and speculative wealth turn out to be decidedly impermanent.

Debt, Fragility and Vulnerability

The easiest way to increase resilience is to reduce fragility and vulnerability.

We can understand the dynamics of what we might call anti-resilience—debt, fragility, and vulnerability—with another thought experiment:  

Household A’s gross income is $5,000 a month and their net income (less Federal, state and local payroll and income taxes) is $4,200 a month.  The mortgage is $2,000 per month, both wage earners have substantial monthly payments on student loans, and the household also has an auto loan. The household’s healthcare insurance is partly paid by payroll deductions, and the household remains responsible for a percentage of any major medical costs.  Basic living expenses eat up the rest of the net income; the household saves nothing and has minimal savings.

Household A hopes housing valuations keep rising, as they plan to borrow money off this resurgent home equity to fund a vacation, something they haven’t had for four years.

This household’s financial situation is precarious because its expenses equal its income, and most of these expenses are debt-related and cannot be trimmed. This greatly increases their fragility to financial misfortune; any reduction in take-home pay or any increase in expenses will push this household into default.  To increase consumption, they plan to borrow more money once their only collateral—their home equity—increases enough to support more debt.

Household A has a high and inflexible cost-basis. Any significant reduction in income cannot be offset with equivalent cuts in spending.

Household B owns their land and home free and clear; the only housing-related payments are property taxes and property insurance.  (Recall that 30% of all homes are owned free and clear in the U.S., so this is not as unusual as you might imagine.)

One wage-earner paid off her modest student loans within a few years; the other never took on student loans in the first place. They own two older vehicles free and clear. They are debt-free. Their gross income is $4,000 and their net income is $3,200. Since they have no mortgage interest deduction, their income taxes are higher as a percentage of income than Household A. Their living expenses total $1,500 per month, so they save 50% of their net income.  If one of the wage earners loses their job, the household can maintain its current budget without sacrifice. Their substantial savings protect them from unforeseen medical expenses not covered by healthcare insurance, and they can pay for vacations with cash, not credit.

Let’s say that one wage earner in each household loses their job and must take a job that pays 20% less. Household A cannot cover its expenses and must default on one of their debts. Household B’s monthly savings decline, but they are still saving a substantial portion of their income.

Which household is vulnerable to even modest financial misfortune?  Clearly Household A. Will a positive attitude be enough to save the family from insolvency?  It will help it transition into and hopefully through bankruptcy, but a positive attitude alone is no substitute for financial resilience.

Though Keynesian economists argue that nations are not like households, in truth debt/financial fragility is scale-invariant, meaning that rising debt, a high cost basis, and zero savings/investment lead to fragility in households, enterprises, communities, and nations alike.

Conclusion

The United States of America shares a lot in common with Household A: It has a high and inflexible cost-basis, and it is dependent on borrowing to fund future consumption and on speculation to create collateral. It is also tied into spending a significant share of its income-servicing debt. History offers few examples of major nations that prospered by borrowing vast sums for consumption.

In Part II: How to Increase Your Financial Resilience, we examine the key strategies for increasing your financial resilience, whether you are an individual, a family or a business. We explore the 5 Rules for Financial Resilience, as well as strategies for the critical goals of lowering your cost basis and creating value that others will pay for. 

http://www.oftwominds.com/blogfeb13/resilience2-13.html

Цитат на деня

http://www.shutterstock.com/cat.mhtml?cat=1&safesearch=1&prev_sort_method=popular&sort_method=newest&page=1#id=128591639&src=1FAD37CA-7AC3-11E2-ACF0-A4FF9DA4A24C-3-46

Джо Кокран Казва:

"It’s ridiculous how much people overpay for brand names when they can get the generic a lot cheaper. They must be pretty naive. 

Business school finance professors are horribly overpaid. Ask an anthropologist!  We must really have snowballed university administrations to get paid nearly half a million bucks, and work a grand total of 10 weeks a year, all to teach students that there is no alpha to be made in the stock market. 

Did you know that Kim Kardashian gets $600,000 just to show up at a nightclub in Vegas?  How silly is that?

It’s a lot of fun to pass judgment on “social benefits,” “size,” “complexity” of industry, and “excessive compensation” of people who get paid more than we do, isn’t it? But it isn’t really that productive either."

John Cochrane Is Finance Too Big?

http://johnhcochrane.blogspot.de/2013/01/is-finance-too-big.html

Качеството на институциите - Турция и България

Aчемоглу и Робинсън анализират  в два поредни поста институционалните реформи в Турция:

„Голяма част от историографията на съвременна Турция набляга на основните реформи и революции, водещи до основаването на Турската република. Човек би могъл да очаква разкъсване от османските институции, които обсъдихме в предишния пост. Но въпреки значението на усилията за модернизиране, превратите и революциите, по време на този период на съвременната турска история,  там е налице и мощнта приемственост между Османските и съвременните турски институции.”

В Османската империя  държавните институции и бюрокрацията, (включително съдебната система) са били под прякото командване на султана и управляващия елит и по този начин тяхната независимост е практически невъзможна. Реформите предприети от младотурците през 19 век   са плод на усилията от страна на тесен и сравнително привилегирован сегмент от обществото и не са били подкрепени от широка коалиция или от исканията и натиска на елитите в обществото.

Американските икономисти по разбираеми причини не се интересуват от състоянието на институците в малката и незначителна държава България, където те са в много по-плачевно състояние, отколкото институциите в Турция. Петвековното османско владичество  в България и 50-60 години след това – 45 години комунистически режим, са основните фактори за липсатана традиции  и опит и като цяло – за неуспешното институционално изграждане в България.

След освобождението от османско владичество българите трябва да възстановяват държавата, която  е заличена през предходните 500 години. Следосвобожденският български елит, няма управленски опит и ползва теоретични знания за чуждия опит и чуждите институционални модели. Целта е била с повишена трудност – новите политически и икономически институции трябва  да откъснат  обществото от правилата  на миналото, да разграничат Княжеството от Османската империя и да осъществят модернизацията на България, в съответствие с институционалните модели в Западна Европа, като парират домогванията на руските имперски интереси.

Можем да си представим колко трудно са били градени новите български институции като се знае,  че броят на  българите с висше образование, които да станат основа за създаването на чиновническо съсловие  наброяват  около 650 мъже и една жена, от които 2/3 имат и диплома. / Генчев,Н., Даскалова, Кр., Българскатавъзрожденска интелигенция. С., 1988 г/

Качеството /по-скоро, липсата на такова/ на политическите и икономическите институции след освобождението и първите десетилетия на 20 век е огледало на  народопсихологията,  резюмирана от Н. Шейтанов:

“... Данъкът не се схваща като лепта за обществото, а като робско даждие, произвол в чисто азиатски  смисъл. Властта и особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя - се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота... Оттам извънредно силното политизуване на широките ни народни маси – нещо което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на лични интереси. С оглед на тази цел по-изгодно е да си от главните и затова партийния живот се изразява повечето в борба за лично надмощие и на цепене... Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието “държава” е най-отвлечено в съзнанието на българина. Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата”. [Н.Шейтанов, Духът на отрицание у българина, Философски преглед 1933/2]; Защо сме такива, с.272-273]

Мисля, че описанието на Шейтанов звучи съвсем актуално по отношение на  взаимодействието между обществото и държавата и в наше време.

Комунистическият режим от 1944 г. до 1989 г. бетонира крайно принизената роля на институцията на частната собственост в общественото съзнание  и последиците от това са твърде тежки и в началото на 21 век.

По- долу е дадено сравнение в класацията /колкото и да е условна/ на България и Турция по показателите за оценка на качеството на институциите в матрицата на доклада за глобалната конкурентноспособност 2012–2013 на Световния икономически форум в Давос между 144 страни.  Ясно се очертава дългия път, който трябва да извърви България, за да достигне недостатъчно реформираните институции на Турция. Имам усещането, че българските политици не са стъпили дори в началото на този път.

Показатели	България	Турция
Property rights	115	57
Diversion of public funds	87	55
Public trust in politicians	85	43
Irregular payments and bribes	76	59
Judicial independence	102	83
Favoritism in decisions of government	106	66
Wastefulness of government spending	89	33
Burden of government regulation	109	80
Efficiency of legal framework in settling disputes	122	61
Transparency of government policymaking	128	40
Gov’t services for improved business performance	97	19
Business costs of terrorism	113	130
Business costs of crime and violence	111	76
Organized crime	127	102
Reliability of police services	111	81

World Economic Forum, Geneva, Switzerland 2012

Снимка на деня

Източник: http://www.smithsonianmag.com/arts-culture/photo-of-the-day/?topic=1008465&c=y&date=08%2F30%2F2012

Scott Sumner:Generation Depression -> Generation Inflation -> Generation Bubble

http://www.123rf.com/photo_6960214_banknotes-in-bubbles-on-white-background-economic-bubble-concept.html

Препечатвам особено интересния пост на Скот Съмнър за проблемите на американската парична политика. Впрочем, Съмнър твърди, че балончетата не водят до макроикономическа нестабилност, но се съмнявам, че това има практическо значение. Лошото е, че когато се пука балона, се разразява реалната криза.

Generation Depression -> Generation Inflation -> Generation Bubble
Scott Sumner

People form their views of politics and economics when they are young, and are given the reins of power when in their late fifties.  Any thoughtful person in the 1930s could have easily predicted what would go wrong in the 1960s.  The generation that grew up in the Great Depression would have a single-minded obsession with boosting AD to prevent mass unemployment.  They would see everything as a demand issue, and ignore the supply side.  Thus the “Liberal Hour” of 1961 turned into the Great Inflation.

Any thoughtful person in the 1970s could have easily predicted the policy mistakes of the 2000s.  The generation that came of age during the 1970s would be obsessed with the threat of inflation—seeing it just around the corner whenever there was a spike in the money supply, a dip in interest rates, or a blip in the CPI from commodity prices.  The 1970s generation (including me) would overreact until NGDP growth was driven so low that interest rates fell to zero, making conventional monetary policy impotent.  The inflation targeting consensus turned into the Great Recession.

The young people today have grown up in a world dominated by two giant bubbles.  To see how strange this is, consider that as late as 1998 the economics profession paid almost no attention to bubbles.  After all, the EMF said markets were efficient, and the policymakers of 1998 had experienced exactly zero real estate bubbles in the past 60 years, and the only stock market bubble (1987) crashed without even a tiny blip in GDP growth.  Bubbles?  Who cares?

Any thoughtful person today can predict that the macroeconomics policy failures of 2040 will be produced by a generation of late middle-aged policymakers obsessed with preventing bubbles.  And boy will they have lots of bubbles to worry about!  The coming Asian century will produce a tsunami of savings and a crash in population growth, which will drive real interest rates to ultra-low levels. Perfect for endless bubble formation. (Of course I still believe in the EMH, so whenever I say ‘bubble’, I actually mean “bubble” with scare quotes.) Yes, bubbles don’t actually cause macro instability, but what matters is that they appear to.

Right now that future generation of mischievous policy-makers are still young—in a sort of embryonic state—studying in our graduate schools.  But someday they’ll be in power.  And then watch out!

What strange beast slouches . . .

PS.  Many commenters have sent me a post by M.C.K. at Free Exchange.  Some perceive it to be critical of NGDP targeting.  I see it as supportive, pointing out that NGDP targeting during the late 1990s might well have been preferable to Greenspan’s actual (inflation targeting) policy.  But the post does express some concern that central banks might refrain from implementing NGDP targeting during a period of strong productivity growth.  I don’t happen to share that fear.  If they decide that NGDPLT is to be the target, they’ll do a pretty good job of hitting the target.

PPS.  Imagine a sci-fi movie with hoards of young Austrian economics in giant test tubes . . . waiting for their chance.

Or will it be MMTers?

http://www.themoneyillusion.com/?p=18255

В постдемокрация ли живеем?

Снимка: http://favim.com/image/619857/

Английският писател Чарли Строс има интересен пост по този въпрос, който навява носталгия по миналото:

For a while I've had the unwelcome feeling that we're living under occupation by Martian invaders. (Not just here in the UK, but everyone, everywhere on the planet.) Something has gone wrong with our political processes, on a global scale. But what? It's obviously subtle — we haven't been on the receiving end of a bunch of jack-booted fascists or their communist equivalents organizing putsches. But we've somehow slid into a developed-world global-scale quasi-police state, with drone strikes and extraordinary rendition and unquestioned but insane austerity policies being rammed down our throats, government services being outsourced, peaceful protesters being pepper-sprayed, tased, or even killed, police spying on political dissidents becoming normal, and so on. What's happening? /още/

http://www.antipope.org/charlie/blog-static/2013/02/political-failure-modes-and-th.html

Румен Аврамов за стопанската култура и слабостта на Закона

Иинтелектуалните висоти в българската икономическа мисъл изглежда са толкова редки, че трябва по-често да се обръщаме към  авторите, които са ги постигнали.

Ето какво казва Р. Аврамов, през 2007 г.:

„Днес ЕС е представен за неопетнен еталон, но съюзът е, както постоянно заплашен от „слабата” култура, така и сам изкушен да размива „добрата”.

Преди всичко Западът спонтанно и от вътре произвежда типично „източни” черти. Корупцията и клиентелизмът са неизкореними, те градят репутацията на цели държави (Италия, Гърция), политико-икономическите мрежи на много места са институционализирани, примерите на погрешно (криминално) корпоративно управление не са никаква рядкост (серията скандали от последните години са емблематични), прането на пари и офшорните зони са неотделими черти на съвременния глобален капитализъм, финансофите кризи (подобни на споменатата с Креди лионе) съвсем не са рядкост... „Демистификацията” на Запада, обаче съвсем не „нормализира” Изтока. Още повече, че най-важно е в каква степен дадено общество е способно само да се демистифицира чрез Закона. Органичната немощ на българското в това отношение, го поставя на дъното на всяка класация, далеч от всякакви прилични стандарти. Онова, на което набляам, е, че разширяването на ЕС примесва съществуващите от двете страни прояви на „слаба” икономическа култура, подсилена с потоците ъндърграунд, които по естествен път интегриат техните мафиотизирани среди.

Еднородност е на лице и във вече коментирания етатизъм на Европа, така близък до съществена част от историческото наследство на новите членове, особено на България.”

 Комуналният капитализъм 

Из българското стопанско минало,

III,  стр. 465

Да си спомним Дон Корлеоне

http://favim.com/image/618108/

"Дон Вито Корлеоне беше човек, при когото всички идваха за помощ и никой не си отиваше разочарован. Той не даваше празни обещания, нито се извиняваше като страхливец, че ръцете му са вързани от по-могъщи сили в света. Не бе необходимо да ти е приятел, а още по-маловажно беше дали имаш средства, с които да му се отплатиш. Изискваше се само едно. Ти, самият ти, да засвидетелствуваш приятелството си. И тогава, независимо колко беден и безсилен бе молителят, дон Корлеоне вземаше присърце нещастието му. Не допускаше нищо да му попречи да избави човека от неволята му. Неговата награда? Приятелство, уважението да го наричат „дон“, а понякога и с по-нежното обръщение „кръстник“. Възможно бе да получи и някакъв скромен подарък — четири-пет литра домашно вино или кошница лютиви сладки, специално приготвени да украсят коледната му трапеза, но единствено от уважение и никога с користна цел. Разбираше се от само себе си и се приемаше просто като проява на добро възпитание, че си му длъжник и че той има правото по всяко време да те помоли за някоя малка услуга, с която да изкупиш дълга си."

Марио Пузо, Кръстникът, стр. 8

Този цитат е достатъчно убедителен за реалността на тоталната звисимост на всеки човек в обществото и съответно - за илюзорността на термина 'лична свобода".

Децата предпочитат сирене

Развитият свят се отнася към книжните пари като децата. 

А това дете е Бен Бернанке, може би.

http://mungowitzend.blogspot.com/

Дефицитът на родното политическо лидерство

http://www.oikumen.info/2007_10_01_archive.html

„Днес в Европа слепци водят слепците”. Твърдението на Славой Жижек е пълно със смисъл и е доста всеобхватно.  Българските политици също са посредствени, показват сериозни дефицити на знания, но затова пък за завършени нарциси.

Дянков иска да е Балцерович, но в България няма шанс да се роди реформатор като Балцерович.

Финансовият министър каза наскоро, че реформите в България са започнали през 2009г. и тогава също е започнал преходът от комунизма. Не е ясно какви реформи има предвид – симулацията на пенсионна реформа, новият модел на заплащане в администрацията, който разшири ножиците в заплатите на чиновниците, или злополучната имитация на административна реформа.

Масовият хор – Плевнелиев, Борисов, Дянков критикуваха дежурно приватизацията, извършена през 1997-2000 г., без да вникнат в елементарнити факти: продаваха се декапитализирани и разграбени социалистически предприятия, които перманентно получаваха бюджетни субсидии и евтини кредити от държавните банки. Колко струваха акциите на тези фирми, чиито задължения надхвърляха многократно активите им – разбира се – стотинки. Да, приватизацията не е честна и справедлива, защото капиталът е в определени ръце – на комунистическата номенклатура, институциите са слаби, корупционните стимули – високи. Впрочем, тези обстоятеяства произвеждат все по-мощни последици в днешно време.

Колкото до актуалните напъни за приватизация, /добре, че само ВМЗ Сопот е още непродаден/ това правителство не може да се похвали с видими успехи.

Тежките реформи в силно чувствителните публични сектори – здравеопазване, образование, правораздаване и сигурност, дори не са започнали, институциите са парализирани, което подсказва, че в края на мандата на правителството, липсва разбиране и визия за това какво означава реформа.

На фона на нерадостните реалности, логореята на политиците, насочена към изтъкване на техните лични успехи, намерения, недоволството от непризнанието на  големите им усилия и оплакване, оплакването от всичко, дразни много. Тези хора не си спомнят, че  са само едни скрмни слуги на народа.

Призивът на премиера към многото недоволни хора да се обръщат към него за помощ, е тревожен симптом за неразбиране предназначението на институциите в полза на хората от една страна, и за факта, че те са неефикасни и се налагат промени, от друга.

Добре е също така да почетат повече,  например Ралф Дарендорф, и да не спекулират така лекомислено с думата "преход". Забележителният социолог обяснява растящото недоверие към демокрацията с факта, че след всяка революция пътят към нов просперитет минава задължително през „долината на сълзите”. След срутването на социализма не може да се мине директно към просперитета на пазарната икономика - оскъдните гаранции на социалистическата социална държава трябва първо да изчезнат, а тези етапи са задължително болезнени.

Така че, дебатите кога е започнал и дали е свършил преходът от комунизъм към пазарна икономика, са съвсем непродуктивни и едва ли интересуват хората, които все по-трудно намират работа в България.