събота, 23 февруари 2013 г.

Родната демокрация - "конкуренция на мошеници' и призрака на анархизма




Jonas_grafik

http://pernor.wordpress.com/2010/10/03/electoral-democracy-criticism/



Някъде да видяхте, някой политик да каже, аз съм Виновен, няма и да видите, докато си седите у дома. Излезте всички на Улицата, за да им потърсим сметка за всичкият Грабеж през годините!
Братя българи,
Нашите протести вече не са само срещу високите цени на тока и монопола на ЕРП-тата! Нашите протести вече са срещу безродното управление на това правителство и на всички управляващи ни пред последните 23 години!
Народният
гняв е огромен! Народният гняв ще бъде разрушителен към всички, които се опитат да не бъдат послушни към гласа на народа!

 Изострянето на хроничната криза на електоралната демокрация в България въпреки своята специфика, съвсем не е уникално от гледна точка на процесите в развиващите се страни  в Латинска Америка и Африка, със слаби институции и некомпетентна и корумпирана политическа върхушка. И все пак България е член на развития богат клуб - Европейски съюз,  а проваленият партиен модел и неговите институции в периода след краха на комунизма са отчайващо импотентни да решават проблемите на  мнозинството български граждани с монополите, бюрокрацията, престъпността и особено с бедността , в следствие на  ограничените възможности за труд и просперитет.

Според Ханс Херман Хооп  демокрацията е просто "конкуренция на мошеници" и това е особено валиден български проблем. Хооп се аргументира: „Всички силно развити форми на религия забраняват пожелаването на чужда собственост. Тази забрана е в основата на мирното сътрудничество. В една демокрация, от друга страна, всеки може да пожелае някой чужд имот и да действа в съответствие с желанието си. Единственото условие е,  той  да получи достъп до коридорите на властта.” Отново съвсем познати на българския бизнес практики, поради слабата защита на неприкосновеността на частната собственост от посегателствата от страна на всякакъв вид чиновници.

Българите сме твърде търпеливи и инертни, затова настоящите протести, справедливото възмущение  и исканията за смяна на политическия модел са обнадеждаващи. Политиците изглеждат уплашени, но се съмнявам, че са истински респектирани. Пропастта между избраните преди 4 години политици и избирателите е огромна. Драмата на политиците е, че загубиха властта и това е основната им грижа, а не практическото изпълнение на радикалните искания на протестиращите.  Дори исканията за намаляване броя на депутатите и за по-висока прозрачност и отговорност на правителствата, са неизпълними без искрена политическа воля и при неработещото правосъдие, чиято реформа е невъзможна, все едно да преместиш Стара Планина.

Забраната на партиите на прехода е нереално в настоящата  властова реалност, при която те са като едно семейство, здраво споено от властта и парите, независимо, че пред публиката слугите на народа са опоненти.

В тази ситуация радикализацията на активната част от обществото е неизбежна. Предложенията на протестиращите за промяна и дори смяна на модела на партийна демокрация ползват за образец  примера на Исландия, където с участието на гражданите и интернет през 2009 г. е създадена новата конституция, която впрочем не е ратифицирана от парламента до сега. Партийната система в Исландия е непокътната, а искането за смяна на модела на партийна демокрация в България е по-скоро интуитивен, неосъзнат анархизъм. Достатъчно е да усетим ужаса на политиците и социолозите. Зад фасадата на загриженост за демокрацията, те ще се борят за своята власт и материални облаги. Плашилото на анархизма е удобно за политиците, независимо че теорията за анархизма е по-скоро емоционална  утопия, насочена срещу агресивната, некомпетентна държава.

 Въпросът е сложен могат ли групи от свободни индивиди  самостоятелно да се организират на действително доброволни начала? И  могат ли те да постигнат нещо значимо?  Защото ако има определяща мисъл в разбирането на анархизма, това е идеята за социалната промяна, извършена свободно от самостоятелно организирани групи от хора, без да се определят държавни или иерархични нива в дневния ред. Анархизмът е антипод на  организираната иерархична принуда, и така е основан на свободното самоопределение на всяко ниво.

Още идеите на Прудон от 1847 г. са в основата на този тип анархизъм, който предвижда един свят на дребните производители, живеещи в самодостатъчни, устойчиви общности, които използват локални системи за обмен. Тези идеи са може би най-влиятелни сред участниците в Парижката комуна от 1871.  Това е "дребно-буржоазния анархизъм", защото неговият идеал е достатъчно независимият търговец, и е насочен към самостоятелно заетите лица  или малкия бизнес, чиято омраза е насочена срещу едрия капитал в капиталистическото общество.

В съвременните условия  движението „Окупирай”  в САЩ даде възможност на енергиите на голям брой  обикновени активни хора да се обединят за определени цели. Този опит осигурява малка част от емпиричната подкрепа за идеята, че наистина е възможно да се организират и мобилизират голям брой  хора около обща цел, без "партия авангард". На този етап обаче, няма действащ успешен модел на анархистично управление. Струва ми се, че няма никакви гаранции, че при успех, лидерите на тези спонтанни движения няма да се изкушат от властта и парите, дори напротив. Това особено се отнася за бедните страни.

Развитите страни също не са застраховани от радикализиране на голяма част от гражданите. Илюзия е да се смята, че политиците в развитите демокрации са некорумпирани и напълно отговорни. Демокрацията е в криза навсякъде, но е истина, че в развитите страни правителствата са по-ефикасни в управлението на държавата и обществото  и не забравят, че гражданите трябва да получат своя дял от баницата чрез  създаване на възможности за труд и материален успех, добро образование, здравеопазване и даване на повече свобода, повече инициатива за самоорганизиращо се сътрудничество в рамките на по-широката рамка на либералното  общество, което също субсидират. Така държавата се разраства непрекъснато през последните 10-15 години  в развитите страни, които не са в състояние да  ограничат политиките си в рамките на публичния ресурс, генериран от икономиките им и  се налага да трупат дефицити и дългове.

Струва ми се, че скептицизмът за бъдещето, както на демокрацията, така и на анархизма е оправдан на фона на дефектите на човешката природа, особено на фона на  дефектното непреодолимо влечение към властта и парите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар