Качеството на институциите - Турция и България

Aчемоглу и Робинсън анализират  в два поредни поста институционалните реформи в Турция:

„Голяма част от историографията на съвременна Турция набляга на основните реформи и революции, водещи до основаването на Турската република. Човек би могъл да очаква разкъсване от османските институции, които обсъдихме в предишния пост. Но въпреки значението на усилията за модернизиране, превратите и революциите, по време на този период на съвременната турска история,  там е налице и мощнта приемственост между Османските и съвременните турски институции.”

В Османската империя  държавните институции и бюрокрацията, (включително съдебната система) са били под прякото командване на султана и управляващия елит и по този начин тяхната независимост е практически невъзможна. Реформите предприети от младотурците през 19 век   са плод на усилията от страна на тесен и сравнително привилегирован сегмент от обществото и не са били подкрепени от широка коалиция или от исканията и натиска на елитите в обществото.

Американските икономисти по разбираеми причини не се интересуват от състоянието на институците в малката и незначителна държава България, където те са в много по-плачевно състояние, отколкото институциите в Турция. Петвековното османско владичество  в България и 50-60 години след това – 45 години комунистически режим, са основните фактори за липсатана традиции  и опит и като цяло – за неуспешното институционално изграждане в България.

След освобождението от османско владичество българите трябва да възстановяват държавата, която  е заличена през предходните 500 години. Следосвобожденският български елит, няма управленски опит и ползва теоретични знания за чуждия опит и чуждите институционални модели. Целта е била с повишена трудност – новите политически и икономически институции трябва  да откъснат  обществото от правилата  на миналото, да разграничат Княжеството от Османската империя и да осъществят модернизацията на България, в съответствие с институционалните модели в Западна Европа, като парират домогванията на руските имперски интереси.

Можем да си представим колко трудно са били градени новите български институции като се знае,  че броят на  българите с висше образование, които да станат основа за създаването на чиновническо съсловие  наброяват  около 650 мъже и една жена, от които 2/3 имат и диплома. / Генчев,Н., Даскалова, Кр., Българскатавъзрожденска интелигенция. С., 1988 г/

Качеството /по-скоро, липсата на такова/ на политическите и икономическите институции след освобождението и първите десетилетия на 20 век е огледало на  народопсихологията,  резюмирана от Н. Шейтанов:

“... Данъкът не се схваща като лепта за обществото, а като робско даждие, произвол в чисто азиатски  смисъл. Властта и особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя - се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота... Оттам извънредно силното политизуване на широките ни народни маси – нещо което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на лични интереси. С оглед на тази цел по-изгодно е да си от главните и затова партийния живот се изразява повечето в борба за лично надмощие и на цепене... Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието “държава” е най-отвлечено в съзнанието на българина. Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата”. [Н.Шейтанов, Духът на отрицание у българина, Философски преглед 1933/2]; Защо сме такива, с.272-273]

Мисля, че описанието на Шейтанов звучи съвсем актуално по отношение на  взаимодействието между обществото и държавата и в наше време.

Комунистическият режим от 1944 г. до 1989 г. бетонира крайно принизената роля на институцията на частната собственост в общественото съзнание  и последиците от това са твърде тежки и в началото на 21 век.

По- долу е дадено сравнение в класацията /колкото и да е условна/ на България и Турция по показателите за оценка на качеството на институциите в матрицата на доклада за глобалната конкурентноспособност 2012–2013 на Световния икономически форум в Давос между 144 страни.  Ясно се очертава дългия път, който трябва да извърви България, за да достигне недостатъчно реформираните институции на Турция. Имам усещането, че българските политици не са стъпили дори в началото на този път.

Показатели	България	Турция
Property rights	115	57
Diversion of public funds	87	55
Public trust in politicians	85	43
Irregular payments and bribes	76	59
Judicial independence	102	83
Favoritism in decisions of government	106	66
Wastefulness of government spending	89	33
Burden of government regulation	109	80
Efficiency of legal framework in settling disputes	122	61
Transparency of government policymaking	128	40
Gov’t services for improved business performance	97	19
Business costs of terrorism	113	130
Business costs of crime and violence	111	76
Organized crime	127	102
Reliability of police services	111	81

World Economic Forum, Geneva, Switzerland 2012