В очакване на Чавес

Източник:Ihttp://s5.favim.com/orig/71/hot-art-beautiful-black-Favim.com-664845.jpg

Четейки новините от България се натрапва усещането, че условията за появата на класическа популистка власт от латиноамерикански тип са на лице: хората  искат национализация и гонене на чуждите инвеститори, контрол върху цените,  спиране на приватизацията на фалирали дъравни компании и подкрепят все повече политици от типа на В. Сидеров. Най-общо казано, вместо да просперира след приемането ѝ за член на ЕС, България и нейната политическа система постепенно деградира до крайното отрицание на нормалната икономическа политика и на представителната демокрация.

Съобразявайки се с  исканията на протестите, много от политици в предстощщите избори, вероятно ще се изкушат от политическия популизъм и ще прибегнат към неговата реторика, която агресивно проповядва  защита на интересите на "обикновения човек" срещу привилегирования елит и ще предложат съответните политики, които са мотивирани от тази реторика.

Историята показва, че популистките режими в миналото са избирали най-лесния път за справяне с особено сложния проблем на  неравенството в доходите, чрез използването на прекалено разточителни макроикономически политики, контрол на цените и незачитане на основни икономически равновесия. Тези политики почти неизбежно водят до  икономически кризи, които са  твърде болезнени за по-бедните слоеве на обществото, разбира се.

Популизмът включва набор от икономически политики, предназначени за постигане на конкретен политически цели. Тези политически цели са:  мобилизиране на подкрепа в рамките на синдикално организирания труд и в групите, с икономически статус под този на средната класа;  получаване на допълнителна подкрепа от „националния” капитал и  политическо изолиране на местните олигархии, чуждестранните предприятия и нвеститори.

Икоикономическите политики, които биха  постигнали тези цели включват бюджетни дефицити, за да  се стимулира търсенето на вътрешния пазар, в българския случай – поемане на нови правителствени дългове, номинално увеличение на заплатите плюс засилен контрл на цените и високо преразпределение на дохдите. Контролът на обменните курсове с цел намаляване на инфлацията и  повишаване на заплатите и печалбите от недвижимите имоти също са приемливи от гледна точка на политическите цели на популизма.

Колкото по- осъществими изглеждат икономическите политики на популизма, толкова по-нереална е тяхната анти-елит реторика. Проблемът в много страни от Латинска Америка, включително Венецуела, са техните слаби институции. България има същия проблем. Избирателите основателно се страхуват че политиците са в джоба на богатия елит или "олигархията". Независимо от реториката, овластените чиновници не могат да избягат от наложената необходимост да прилагат политики в интерес на този елит. Доколко слабите институции  пречат или помагат на процеса за закупуване на политиците  от елита, не е толкова важно, проблемът е, че корупцията е безнаказана, поради зависимата от политиците съдебна система.

Избирателите са ирационални. В контекста на Венецуела, това обяснява защо въпреки, че политиките на Чавес не са били от полза за средния избирател, той остава доста популярен.

Може би предстои да видим българския Чавес след 12 май.