Цитат на деня

http://www.nakedcapitalism.com/

Да, социалната стълбица става лепкава по пътя надолу. Мнението на икономистите е, че всеки индивид се стреми да максимизира ползата за себе си. Единственият проблем е в това, че не можем да се определим точно каква е оптималната полза е за нас. Ние не знаем какво искаме. Ето защо имаме нужда от сравнения, примери и предложения. Опитайте се да си представите един обект на желанието ви, красива жена, например. Тя не е като една абстрактна идея, защото въображаемият образ в главата ви е летлив. Имате нужда от снимка, описание, модел. Някой трябва да ви каже какво мислите, че това е толкова велико, че ще намерите това неустоимо - обществото, съседите и колегите, но също така и  рекламата и развлекателната индустрия,  филмите и книгите. Всички желания, които надхвърлят нашите основни биологични нужди се определят от културата. Ние искаме да живеем, сякаш сме актьори изобразяващи себе си.

Tomas Sedlacek

http://www.spiegel.de/international/business/spiegel-interview-with-tomas-sedlacek-greed-is-the-beginning-of-everything-a-822981-2.html

Свръхоптимизъмът, гениалността и глупостта

http://jim-murdoch.blogspot.com/2009/04/optimist.html

Уви, както всичко в този свят, нещата не са толкова прости и еднозначни, както са представени на графиката.

Даниел Канеман- (Thinking, Fast and Slow. 2011) пише за "всепроникваща оптимистична окраска", който "може да се окаже най-значителното от когнитивните пристрастия. Масивният оптимизъм създава "илюзия за контрол", че реално управляваме живота си и  създава условия за по-добрата ни адаптивност към новите предизвикателства. Оптимистите са по- устойчиви психологически, имат по-силна имунна система,  дори има данни, че живеят средно по-дълго  от хората, които по-реално оценяват действителността.


Оптимизмът смекчава силните човешки страхове от загуби и коригира традиционното подценяване на печалбите и успехите. Предприемачите и гениите са продукт и на оптимизма, който е двигател на упоритите усилия за преодоляване на препятствията пред реализацията на иновативните идеи.


В същото време неоправданият оптимизъм вoди до  "планирани заблуди",  резултат от надценяване на ползите и подценяване на разходите. Това е, което движи хората да поемат високи рискове в модерната икономика и е тясно свързано с дълговата криза, свръхпотреблението и разцвета на държавния патернализъм .

"Повечето от нас гледат на света, като на по-доброкачествено място, отколкото е в действителност, оценяваме нашите собствени атрибути, като по-благоприятни, отколкото те наистина са, а  целите, които ние си поставяме, възприемаме като по-постижими, отколкото те вероятно ще бъдат". (D.  Kahneman, Thinking, Fast and Slow, 2011)

Всъщност Канеман обръща сериозно внимание на факта, че ние подхождаме с твърде голямо доверие към човешката преценка, а в светлината на теорията за „областта на изкривяване на действителността” (reality distortion field), нещата не са такива каквито изглеждат. Свръхдоверието в човешките съждения е необосновано, защото хората не успяват да обхванат  сложността на събитията и процесите и поради това, че тяхното разбиране на света се състои от една малък и не непременно представителен набор от наблюдения. Освен това, умът не отчита адекватно ролята на случайността и в следствие - необосновано предполага, че  бъдещото събитие ще отразява огледално миналото събитие. Проблемът се задълбочава, в резултат на усложняването на живота в глобализираното общество, в условията на информационно пресищане и повишена асиметрия на информацията.

Свръхоптимистичното изкривяване на действителността води до глупавите позитивни илюзии при политиците. Не е чудно, че световната икономика е в по-лошо състояние, отколкото политиците и мейнстрийм икономистите официално оценяват.

Сложността на живота обаче, се проявява в това, че оптимистичните пристрастия са основен белег на индивидуалната гениалност. Стив Джобс е интересен пример за това, но е  пример  и за човек, чиято склонност за несъобразяване с  реалността може да бъде нож със две остриета.

Софтуерният дизайнер на Macintosh  Bud Tribble припомня, че "в негово присъствие (на С. Джобс), реалността е мека. Той може да убеди всеки, практически във всичко. " Изкривяването на действителността при Джобс е това, което прави възможно  промяната на действителността. Друг софтуерен  дизайнер на Мак, Анди Hertzfeld казва- "Полето на изкривяване на реалността е объркващ меланж на харизматичен риторичен стил, несломима воля и желание да се огъва всеки факт, така, че да пасне на целите." Първият Mac мениджър  Деби Колман казва, че Джобс напомня  Распутин със своето магнетично излъчване и убедителност. Под негово влияние креативността на екипа му нараства извънредно - " Вие сте направили невъзможното, защото не осъзнавате, че това е невъзможно. "

Според  Walter Isaacson (биограф на Джобс), "В основата на изкривяване на реалността, е убеждението,  че правилата не се прилагат  към него. Той (Джобс) имаше чувството, че е специален,  избран,  просветен.” Имало е, обаче, една област, в която изкривяването на реалността не  може да промени фактите. През 2003 г. Джобс  е бил диагностициран с рак на панкреаса,  като се е считало, че заболяването е лечимо чрез хирургично отстраняване. Джобс обаче отказва да се оперира. 


Дали смъртта на Стив Джобс и загубата на един гений е пример за вредата от оптимистичните пристрастия - можем само да гадаем. Не трябва да се забравя, че  и  такива заключения биха били в голяма степен условни. Все пак трезвият реализъм и умереният скептицизъм имат значение за успешното креативно мислене. Човешката воля може да бъде много силна, но знанието винаги е относително ограничено, а природата е безпристрастна и фундаментално независима.

Каквото и да направят, ще ги спасят

https://www.google.bg/search?q=sacred+cows&hl=bg&rlz=1C1SKPL_enBG412BG422&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=pVXoT6nnMPDY4QTU1-m_AQ&ved=0CHAQsAQ&biw=1280&bih=675

Банките разбира се. Те са "свещените крави" на модерната икономика и политика.  Всъщност, взет като цяло, общият дълг на европейските финансови институции е по-висок, отколкото целия брутен вътрешен продукт на Европа. Заедно с това, официалните числа за дълговете на банките не  отчитат  нефинансираните задължения, поради което реалните дългове са по-високи от числата от статистиката.

Според Аксел Вебер, шефът на Централната банка на Германия, дългът на страната към БВП е над 200%. Твърдението на Вебер е сходно на това на направеното от Бен Бернанке по националната телевизия, в което каза, че САЩ всъщност  дължи повече от $ 30 трилиона, и че таванът на дълга е една шега.

А. Вебер може би   е консервативен в преценката си, тъй като според други оценки ( Jagadeesh  Gokhale, Cato Institute),  нефинансираните задължения в Германия са в действителност по-близо до 418%. Германският институт за икономически изследвания  признава, че германските банки се нуждаят от 147 милиарда евро свеж капитал, като първите три немски банки имат нужда от 100 млрд. евро. Естествено Германия ще рекапитализира банките си.

Ообщият размер на дълга по балансите на финансовите институции в Европа, като % от БВП за 2010 г. се вижда на таблицата по-долу:

Country	Financial Institutions’ Gross Debt as a % of GDP
Portugal	65%
Italy	99%
Ireland	664%
Greece	21%
Spain	113%
UK	735%
France	148%
Germany	95%
EU as a whole	148%

Source: IMF

 Обединеното кралство и Ирландия държат палмата на първенството.

Системното бедствие в националните банкови системи на страните от Еврозоната е свързано с нарастването на правителствените дългове и  обратно. В Испания,  недостатъчната капитализация на банковата система доведе до растеж на испанския държавен дълг,  след което  тревогата се  мултиплицира от банковата несъстоятелност към  несъстоятелността на държавата. Тъй като европейските правителства нямат право да емитират валута, порочната връзка между банките и националните правителства води бързо до национална несъстоятелност.

Европейската централна банка, като емитент на валута, е натоварена с непосилния товар да прекъсне верижната неплатежоспособност на банките и правителствата в Еврозоната с цената на огромни и бързи финансофи интервенции. Политиците и банкерите са в паника и често се чуват  обвинения към ЕЦБ, че е пасивна и недостатъчно щедра.

Спасението на банките, освен че е твърде скъпо за данъкоплатците, стимулира рисковите и неразумните банкови практики и вещае безкрайна криза на банковата платежоспособност. На този фон още по-екзотично звучат намеренията за създаване на банков съюз в Европа, който ще бъде съюз на неплатежоспособни банки и като такъв, е меко казано безполезен. 

За протокола, почти без коментар

http://danieljmitchell.wordpress.com/

Имам само два коментара:

1. Финансовите министри по принцип са силно изкушени да правят безсмислени декларации, така че Симеон Дянков съвсем не е уникален.

2. В списъка са пропуснати декларациите на американски коментатори и политици, че САЩ не е Гърция.

3. Горката Уганда.

Конвенционалното мислене и колапсът на Еврозоната

http://www.englishblog.com/cartoons/#.T8TmsLA5KSo

Новините от Еврозоната стават все по-негативни. Гърция, Ирландия и Португалия  са трайно неплатежоспособни, а дълговото бреме на  Испания и Италия и Франция може да ги вкара в същата спирала. Сумата на публичните дългове на тези шест страни достига до 200% от БВП na EC. Уви. със своя дълг в размер на 80% от БВП Германия не е в състочние неограничено да дотира спасителните програми за   фалиралите страни.

Според някои коментатори, в еврозоната проблемите са се задълбочили, тъй като ЕЦБ  е чакала прекалено дълго, преди да използва своята Голяма Базука и е отказала да действа като кредитор от последна инстанция. Те вярват, че ако следващата спасителна операция е достатъчно голяма по размер, драмата на Еврозоната ще има щастлив край. (Tabellini 2011, и Wyplosz 2011)
,.

Твърде повърхностно и наивно, още повече - вече се вижда, че ефектите от операциите LTRO  на ЕЦБ общо в размер на 1 трилион евро нямат забележим ефект.

Проблемите са структурни и се коренят от една страна в господстващите стерилни неокласически макромодели,  а от друга – в химерната конвергенция между развитите страни и периферните държави в Европа.

Неокласическите модели стимулират създаването на кредит, водещо до ескалиращи нива на дълга  в частния и в публичния сектор. Същите модели разполагат с оскъдния и вреден арсенал от оръжия за борба с неплатежоспособността, само чрез нови дългове и дефицити и избягване на дефлация на всяка цена. Преодоляването на проблемите не е реално да се случи, при условие, че кейнсианците населяват върховете на централните  и търговските банки в почти всички страни, а политиците получават съвети основно от тях.  Заедно с това, политиците са силно обезпокоени за своето преизбиране и харченето на пари е единствената политика, която им дава малко спокойствие. Промяна в мисленето и в политиките не се очертава.

През последното десетилетие различията в икономическото развитие на основните европейски икономики и периферните страни се задълбочават. В Германия производителността на труда се повишава, в резулта на което се реализира голям излишък по текущата сметка – износът съществено превишава вноса. Гърция, Испания, Португалия и Ирландия, изостават в наваксването, което води до големи дефицити по текущата сметка, които са  били финансирани от капиталовите потоци ( от Германия, но също така и от други страни).

На практика, европейските субсидии и притокът на капитали са помогнали на периферна Европа, да повиши в по-висока степен жизнения  си стандарт (особено на политиците и олигархията) и   в доста по-ниска степен - продуктивността на икономиката. В същото време, притокът на капитали, под формата на заеми, създаде патология, която е неотстранима при относително ниския икономически капацитет на тези страни. Периферна Европа никога няма да достигне Германия, а дори и Франция и Италия. Суверенните дългове на тези страни по начало са резултат от алчната и безумна политика на политиците и банковата индустрия.

На този фон, много са любопитни политическите планове за "пълна европейска интеграция", съпроводени с бодрите декларации "Европа се интегрира в лицето на кризата".

Най-вероятно Европейската централна банка ще предостави нови големи  заеми ( "ликвидност"), които ще бъдат отново с предизвестен ефект и ще изискват нови напечатани пари. Ясно е, че кризата все още не е достигнала крайната си фаза, когато фалитите на отделни страни ще станат неизбежни. Гърция вероятно ще бъде първата.

Цитат на деня

"The welfare state is so expensive, it just breaks the link between work effort and what you get out of it, your living standard". "And it's really hurting them."


Robert E. Lucas

Неприкосновеността на личния ни живот е все по-илюзорна

Твърдението, че не трябва да се грижите за правителственото наблюдение, ако не  правите нещо незаконно, е като да се твърди, че не трябва да се тревожите за воайорите, ако не сте гол.

От философска гледна точка, правото на неприкосновеност на личния живот и човешката нужда за убежище от очите на държавата и обществото е свързано с необходимостта от пространство, в което  хората да  се самонаблюдават, да изпробват нови идеи, идентичности, и поведение, без трайни последици, както и поради кардиналната важност на поддържането на баланса на властта между индивидите и държавата.

Защо, когато не правим нищо незаконно полицията трябва да записва и вкарва в регистри всякакви частни наши регистрационни номера и друга подобна частна информация? Неприкосновеността на личния ни живот е все по-илюзорна. Веднага трябва да кажем, че всичко това е свързано с големи публични разходи, които се финансират от нашите, на данъкоплатците, пари.

Хората имат право на лично пространство, в което те крият много неща, свързани с тяхното лично поведение, които не са лоши и, които не засягат сигурността на другите хора и респективно не се налага намесата на държавата. Голотата е добра метафора за една цяла категория усещания съставляващи неприкосновеността на личния живот. Може  рационалните причини, поради които се чувстваме по този начин, дори и тези от нас, които се чувстват най-удобно с телата ни,  да не са лесно обясними. Сигурно е обаче, че  когато само искаме да запазим личните си неща, не означава, че сме направили нещо лошо.

Може да нямате нищо за криене, но правителството може да си мисли,  че имате. Чиновниците са затрупани с информация и често правят грешки. Можем да мислим, че нямаме нищо тайно, но все още можем да се окажем в мерника на правителствено разследване, и да се окажем вписани в някоя от многото държавни база данни, или дори по-лошо.

Законодателството непрекъснато се усложнява, а  прокуратурата и полицията имат много свобода на преценка и да тълкуват законите. И ако тези органи решат да обявят някого за обществен враг и неприкосновеността на личните ви данни е била унищожена, те могат да намерят нещо, което хората биха искали да скрият и което би се вписало в тяхната хипотеза за виновност. Дори не ни се иска да си представим как гражданинът ще докаже своята невинност.

Защо правителствата засилват наблюдението върху всички добросъвестни граждани? Отговорите може да включват различни комбинация от неща като злоупотреба с власт, безсмислен бюрократични дейности, кариеризъм и политическо отмъщение.

Тези правителствени практики имат своите корени в историята, но днешните правителства постигат нови висоти. Добре е по-често да си спомняме думите на кардинал Ришельо: "Дайте ми шест реда, написани от ръката на най-честен човек, и аз ще намеря нещо в тях, за да го обесят."

Асоциация за лятна леност

http://www.nakedcapitalism.com/

Кратък цитат на деня

"Когато ние постоянно искаме чудеса, ние разнищваме тъканта на света. Един свят на непрекъснати чудеса не би бил свят, това би било една карикатура."

Douglas Coupland

http://www.coupland.com/

Измамната европейска солидарна икономика

 Снимка:Ива Борисова

Не харесвам социалистите поради това, че почти никога не  съобразяват икономическата си политика с  обективните икономически реалности. Новоизбраното социалистическо правителство на Франция наскоро реши да намали възрастта за пенсиониране до 60 години. Нарастващите демографски проблеми,  бюджетният дефицит и правителственият дълг налагат императива за стимулите за труд, за да се преодолее анемичния растеж. Германците не могат да се пенсионират преди 67 години и както се вижда в последните две кризисни години, всички лежерни в трудово отношение (мързеливи) страни очакват и настояват за все нова и нова финансова помощ, чийто основен донор е Германия. Липсата на справедливост и равнопоставеност върви ръка за ръка с социалистическата демагогия.

Европейската солидарност отдавна е параван за налагане интересите на страните с провалена финансова политика, за сметка на другите. Еврократите постоянно създават стимули (наричани нежно „moral hazard”)  за продължаване на финансовите рзхищения, дори в Гърция, по отношение на която риториката е по- остра.

Според Шпигел кризата в еврозоната е достигнала стадий, при който всяка страна се опитва да свива своето гнездо за сметка на другите страни. Не е чудно, че медии в Германия обсъждат „лудата” опция за връщане към D- марката и предупреждават за гигантски загуби. Колкото и на този етап такъв вариант да е изключен,  дискусиите по него са симптоматични за напрежението в Еврозоната. Според проучване на ARD-Welt, публикувано миналата седмица, 55% от интервюираните смятат, че е по-добре да се запази марката, 56% се опасяват за спестяванията си, 78% смятат, че най-лошото от кризата с еврото все още предстои, а 83% искат Гърция да напусне Еврозоната, ако не се придържа към аскетизъм и не направи реформи.

Стоте милиарда евро в спасителния план за испанските банки  просто се добавят към съществуващия правителствен дълг. 

Плановете на Барозу и Холанд за емитиране на еврооблигации, фискален и банков съюзи са твърде мътни на този етап. Ясно е обаче, че те ще размият отговорността за икономическите провали и ще инстуционализират кръстосаното субсидиране от „здравите” към „болните” икономики. Англия отново заяви, че няма да участва, защото английските данъкоплатци не могат да плащат чужди дългове. Съвсем нормално.

Една шапка и три пясъчни кофи

Снимки: Ива Борисова

Воля, мислене, пристрастия и държавата - бавачка

http://favim.com/image/431674/

Споделям скептицизма на Скот Адамс, че силната воля е нещо реално. Мисля, че в голяма степен това е едновременно причина и следствие на огромната и нарастваща патерналистична  роля на държавата в развития свят, по отношение на закрилата на хората от вредните за самите тях желания, навици и пристрастия.

Хората като правило фаворизират краткосрочните удоволствия, в ущърб на бъдещите ползи от някакъв ограничаващ негативните последствия избор. Така, че относително по-редките случаи на съзнателния отказ от настоящите удоволствия, в името на дълосрочни позитиви за здравето, образованието, работата, семейството и др. са функция на начина на мислене и въображението и са белег на по-висока емоционална интелигентност.

Според новите изследвания, ако хората биха могли да видят хопотетична картина на своето бъдеще след излизане в пенсия, те ще спестяват повече за пероида след пенсионирането си. Въображението може да насочи хората към по-разумен избор на поведение , особено в тяхното консумативно поведение.

Хората, които не се замислят дори какви ще бъдат след 5 години, е по-вероятно да се нуждаят от подкрепата на една или друга правителствена програма за борба със затлъстяването, а вероятно и срещу прекалената употреба на захар. Явно хората в развития свят (особено в САЩ) не могат, а и не искат да си представят здравословните проблеми, резултат от хранителните им пристрастия,  лутайки се между изкушенията на изобилието и все по- екзотичните и вредни диети.

Пристрастяването не се ограничава с храненето. Според експертите пристрастяването към Интернет и Фейсбук се разпространява бързо и ще има дългосрочни последици върху мисленето, в посока опростяването и схематизирането му.

Натрапва се парадоксът на неограничената информираност и оглупяването на мнозинството. 
Чете ли мнозинството и какво чете? Масовата литература в голямата си част е безидейна и безинтересна.  Рей Бредбъри казва, че четенето е основният начин за  образование, но има значение какво се чете.

„Баща ми е Жул Верн, Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алън По е братовчед ми…Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Шели, авторката на „Франкенщайн”, ми е майка”.

Поради липсата на време и интерес за четене на стойностна литература,  развитието на  мисловните способности  и на емоционалната интелигентност на мнозинството, просто затихва. 

Тогава не е чудно, че хората в богатия свят все по-зле се грижи за себе си, а жителите на развиващия се свят вървят с бързи стъпки към благоденствието с неговите силно негативни странични ефекти.

Вездесъщата държава, с нейната администрация ще разхищава данъците, събрани от предприемчивите и мислещите хора за бутафорни битки с хранителната и прочие автоагресии. Финансовите последици са във все по-високите разходи за здравеопазване, и за огромната бюрокрация.  Ще се трупат все повече дългове за следващите поколения, а промените в климата винаги ще бъдат неприятна изненада.   

Цитат на деня

В есето „ Върху правенето на правилното нещо”, 1918 Albert Jay Nock критикува патерналистичната държава и подчертава, че доброто поведение не е предпоставка за свободата, то е следствие на свободата.

„Въпросът е, че всяко разширяване  [на правителствената грижа] (добро или лошо), намалява обхвата на личната отговорност и така забавя и осакатява образованието, което не може да бъде продукт на нищо друго освен свободното упражняване на морална преценка. Подобно на армейската дисциплина, отново всяко разширяване, добро или лошо, превръща образованието  в обикновена рутина на механично съгласие. Дълбокият инстинкт срещу  „прави се за наше добро”  е прав, че това са изцяло  звуци. Хората са наясно с необходимостта от този морален опит, като условие за растеж и те са наясно, че всичко с тенденция да го облекчи, дори и за тяхно добро, е дълбоко съмнително. Практическата причина за свободата тогава е, че свободата изглежда  единственото условие, при което съществената нравствена същност може да бъде развита.”

Малко въображение за евентуалното бъдеще

http://blogs.smithsonianmag.com/hominids/2012/05/chimpanzees-sleep-in-trees-to-escape-the-humidity/

Нямам усещането, че хората  се вълнуват особено за бъдещето на планетата. Но ето - Робин Хансън прави популярна погноза за бъдещето, по която може да има много алтернативни мнения, но като материал за дебат  и размисъл е интересна:

Човечеството ще изостави въглищата, складираната енергия от изкопаеми горива и атомната енергия и е по-добре да се подготви по-бързо за използване на енергия само от слънцето.

Вероятно неприкосновеността на личния живот от всякакъв вид ще изчезне съвсем и хората могат да свикват  с това от сега.

Слънцето вероятно ще отслабне и ще има конкуренция за колонизиране на други звезди и планети и хората трябва да се подготвят за това.

Управлението на нациите ще става все по-сложно, отделни фирми ще бъдат по-силни от някои нации, ще има световно правителство.

Конфликтите между Запада и Изтока, Исляма и Християнството ще се изострят. Смъртоносните войни са по-вероятни в условията на по-висока оскъдност на ресурсите.

Нанотехнологиите ще осигурят техниката, която ще прави всичко, а фирмите, произвеждащи наноботите може би ще управляват света

.

Коренното население на развития западен свят ще намалее, за сметка на високо фертилните имигранти, а това може би ще направи света по-глупав. 

Живот извън възможностите

http://favim.com/yellow/page/7/

Човешката природа е податлива на изкушението за изразходване на пари извън размера на получаваните доходи и в резултат на това – за натрупване на дългове, които често са непосилни за изплащане. Психолозите търсят отговор на въпроса защо хората толкова силно се стремят да придобиват неща, които не могат да си позволят и, които дори не са жизнено необходими за тях. Това явление се наблюдава в личен и обществен план – индивидите задлъжняват прекомерно, държавите задлъжняват катастрофално. Aко не им достигат доходите, индивидите трябва да изплатят дълговете  с имуществото си, а ако нямат такова - кредиторите привличат съдлъжници, гаранти и прилагат всякакви други способи, за да удовлетворят вземанията си. Държавите прехвърлят дълговете си на следващите правителства, респективно – на бъдещите данъкоплатци.

Задлъжняването повишава тревожността на хоратаи ги прави нещастни, поради постоянното напрежение за изплащане на погасителните вноски, при недостатъчни доходи и страхът от санкциите на кредиторите. Въпреки това остава  надеждата, че нещата ще се променят като по чудо и дълговете ще бъдат уредени, защото конкретният човек почти винаги е уверен, че заслужава да бъде възнаграден за усилията да си намери добре платена работа и да му се усмихне късметът. Реалността е твърде сурова, надеждите твърде честно  са субективно надцененни и не се основават на обективни предпоставки. Тази деликатна и толкова драматична материя, която е неизбежна част от живота има достойно място в романа  „Д. Копърфилд” на Ч. Дикенс, (за пръв път издаден през 1850 г.) в  лицето на Г-н Микобър - глава на многодетно семейство, който постоянно честно задлъжнява все повече, но е неуморен оптимист относно успеха на всеки следващ бизнес проект, с който се заема. Попадайки в затвора за длъжници, страдайки, г-н Микобър,  дава съвети на младия Копърфилд:

„Мистър Микобър ме чакаше от вътрешната страна на портата. Качихме се заедно в стаята му, която беше на предпоследния етаж, и горко плакахме. Спомням си как той най-тържествено ме закле да вземам пример от неговата съдба и да не забравям, че ако човек има доход от двадесет фунта годишно и изразходва деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, той ще бъде щастлив, но ако изразходва двадесет и един фунта, ще бъде нещастен. След това зае от мене един шилинг за черна бира, даде ми разписка за парите, която трябваше да представя на мисис Микобър, скри носната си кърпичка и се развесели.”

Тази прелестна картина се допълва от още по-горчиво умилителната сцена на човешкото съчувствие от страна на кредиторите, които ,обаче, си искат парите:

„Молбата на мистър Микобър бе разгледана своевременно. За най-голяма моя радост той бе освободен от затвора по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Кредиторите му не бяха неумолими. Мисис Микобър ми разправи, че дори и отмъстителният обущар заявил пред съда, че не питае никаква ненавист към него, но че само държи да си получава дължимите му суми, което смятал само за проява на човещина.”

В съвременния свят, с нарастване на общественото благосъстояние, като че ли тези явления се засилват и хората и правителствата не са в състояние да контролират и разумно да управляват разходите и дълговете си.

Нагласите за по-толерантно отношение към натрупването на дълг са основен фактор за задлъжняването и доминират над психологическите фактори. Но емоционалното пазаруване и кредитните карти, които по начало са предназначени да се натрупва дълг са основен двигател на задлъжняването. Според Федералния резерв (2009г.) общите задължения на американците по кредитните им карти достигат 976 милиарда долара  в 2008 г. На едло лице, ползващо кредитни карти се падат повече от 5 кредитни карти.

Психолозите са установили, че бедните хора са по- склонни да встъпват в дълг, включително и дългове по кредитни карти. Да си беден означава ниски доходи и високи разходи. Учените са установили, че младите хора, които имат нисък или никакъв доход е по-вероятно да поемат дългове, отколкото възрастните хора, а сред студентите – мъжете обикновено натрупват по-високи нива на дълг, отколкото жените.

Проучванията показват, че хората с ниско самочувствие са мотивирани да купуват много по-скъпи и по-ненужни неща. Самоуважението и позитивната нагласа за собствените възможности  смекчават страстта към пазаруване. Също така, хората с по-високо самочувствие и лична ефикасност, се справят по-добре с управлението на задлъжнялостта.

Потребителската култура властва, рекламите ни влияят, колкото и да не ги гледаме и така са направени, че ни дават усещане за успех и щастие. Задоволството от новите придобивки бързо отминава и ние искаме да правим нови покупки. Стресът, лошия ден, тревожността, депресията, самотата – стимулират пазаруването.

Масовото свръхпотребление стимулира инвестициите и производството на потребителски стоки и услуги, част от които са ненужни и повишава темповете на изтощаване на  природните ресурси и замърсяването на средата на живот.  Много коментатори се тревожат, че потребителското поведение и трупането на дългове, заедно с демографското и промишленото състояние в развития свят изискват дискусия за промяна на редица социални политики и съгласувани дългосрочни решения, за което обаче политиците нямат време. Явно, ще се чака катастрофата и тогава ще се мисли за  мерки.