Според Los Angeles Times щастието и по-скоро психологическото благополучие на американците
трябва да бъде основен приоритет на правителството. Според журналистите първата
стъпка към целта е започналото измерването на достигнатата степен на щастие от
гражданите.
Ако оставим настрана бодрия наивитет на журналистите по повод правителствения
магически капацитет, не можем да не се учудим на пълното подценяване и непознаване
на сложността на въпросите за човешкото щастие.
Имам дългогодишна приятелка, която постоянно се оплаква от късмета си, от
началниците си, от недооценяване на способностите ѝ, от недостатъчните си
връзки, недостатъчните доходи, недостатъчно добрата кариера на съпруга ѝ и така
нататък. Къде тук е щастието? Няма го, защото то е състояние на духа, което
зависи основно от нас и нашето отношение към всички неща в живота. Щастието е в
нашето отношение към собствените ни духовни и материални потребности и индивидуалния
избор на възможностите за тяхното удовлетворяване. Разбира се външните фактори и
обстоятелства (обществото, семейството, приятелите, работата, парите) влияят
съществено върху усещането за удовлетвореност у хората, но отново в степента, която
е определена от нашето субективно възприемане на нещата.
Щастието е условно понятие, защото
удовлетворяването на потребностите на хората е непостижима цел, от гледна точка
на тяхната теоретична неограниченост. Хората
сме смъртни, а ограниченията на битието (болести, остаряване, катастрофи,
катаклизми) са непредотвратими. Човешките отношения като правило са
нехармонични, конкурентни, често хората постигат целите си за сметка и в ущърб на
интересите на други хора.
В исторически план, през изминалите векове хората са били по-скоро заети с
проблемите на оцеляването си, отколкото
с тези на щастието. В съвременния
свят много хора са в това положение, в това число и голяма част от българите.
Какво може да направи държавата за нашето щастие? Въпреки амбициозните напъни
на политиците, които се концентрират върху целта да направят хората
по-щастливи, техните възможности обективно са твърде ограничени и са основно в
политиките за повишаване материалното богатство на хората. Но дори в тази сфера,
както се вижда, държавата се проваля.
Въпреки реториката, господството на двойните стандарти остава основен белег
и на модерната демокрация. Стандартите
са едни за най-богатите и други – за всички останали. В резултат на това, неравенството
на доходите надхвърля многократно допустимите разлики.
Двойните стандарти са причина и за слабия напредък в създаване на равни
възможности за всички хора, за да реализират своите таланти и възможности и да получават адекватни доходи. Кастовото
разделение е явно – както винаги децата на успешни родители е много по-вероятно да
бъдат успешни, независимо от природните им способности. Образованите родители
почти винаги са по-ефикасни в подкрепата за образованието и просперитета на
децата си, отколкото родителите с по-ниско образование.
Държавата преразпределя огромен публичен
ресурс, отнет от предприемчивите и работещите хора, в полза на безработните,
социално слабите и неработоспособни граждани. Това е нейната социална същност,
която обаче се асоциира повече с оцеляването
и не особено с щастието.
За „щастливата” демагогия на държавата няма
прегради. Но държавата не може да ни направи щастливи, уви, това си е само наша
работа.
Още повече, че държавата много по-често ни прави нещастни и несвободни, но за това съм писала много.
Няма коментари:
Публикуване на коментар