Снимка на деня

Източник: http://www.smithsonianmag.com/arts-culture/photo-of-the-day/?topic=1008465&c=y&date=08%2F30%2F2012

Scott Sumner:Generation Depression -> Generation Inflation -> Generation Bubble

http://www.123rf.com/photo_6960214_banknotes-in-bubbles-on-white-background-economic-bubble-concept.html

Препечатвам особено интересния пост на Скот Съмнър за проблемите на американската парична политика. Впрочем, Съмнър твърди, че балончетата не водят до макроикономическа нестабилност, но се съмнявам, че това има практическо значение. Лошото е, че когато се пука балона, се разразява реалната криза.

Generation Depression -> Generation Inflation -> Generation Bubble
Scott Sumner

People form their views of politics and economics when they are young, and are given the reins of power when in their late fifties.  Any thoughtful person in the 1930s could have easily predicted what would go wrong in the 1960s.  The generation that grew up in the Great Depression would have a single-minded obsession with boosting AD to prevent mass unemployment.  They would see everything as a demand issue, and ignore the supply side.  Thus the “Liberal Hour” of 1961 turned into the Great Inflation.

Any thoughtful person in the 1970s could have easily predicted the policy mistakes of the 2000s.  The generation that came of age during the 1970s would be obsessed with the threat of inflation—seeing it just around the corner whenever there was a spike in the money supply, a dip in interest rates, or a blip in the CPI from commodity prices.  The 1970s generation (including me) would overreact until NGDP growth was driven so low that interest rates fell to zero, making conventional monetary policy impotent.  The inflation targeting consensus turned into the Great Recession.

The young people today have grown up in a world dominated by two giant bubbles.  To see how strange this is, consider that as late as 1998 the economics profession paid almost no attention to bubbles.  After all, the EMF said markets were efficient, and the policymakers of 1998 had experienced exactly zero real estate bubbles in the past 60 years, and the only stock market bubble (1987) crashed without even a tiny blip in GDP growth.  Bubbles?  Who cares?

Any thoughtful person today can predict that the macroeconomics policy failures of 2040 will be produced by a generation of late middle-aged policymakers obsessed with preventing bubbles.  And boy will they have lots of bubbles to worry about!  The coming Asian century will produce a tsunami of savings and a crash in population growth, which will drive real interest rates to ultra-low levels. Perfect for endless bubble formation. (Of course I still believe in the EMH, so whenever I say ‘bubble’, I actually mean “bubble” with scare quotes.) Yes, bubbles don’t actually cause macro instability, but what matters is that they appear to.

Right now that future generation of mischievous policy-makers are still young—in a sort of embryonic state—studying in our graduate schools.  But someday they’ll be in power.  And then watch out!

What strange beast slouches . . .

PS.  Many commenters have sent me a post by M.C.K. at Free Exchange.  Some perceive it to be critical of NGDP targeting.  I see it as supportive, pointing out that NGDP targeting during the late 1990s might well have been preferable to Greenspan’s actual (inflation targeting) policy.  But the post does express some concern that central banks might refrain from implementing NGDP targeting during a period of strong productivity growth.  I don’t happen to share that fear.  If they decide that NGDPLT is to be the target, they’ll do a pretty good job of hitting the target.

PPS.  Imagine a sci-fi movie with hoards of young Austrian economics in giant test tubes . . . waiting for their chance.

Or will it be MMTers?

http://www.themoneyillusion.com/?p=18255

В постдемокрация ли живеем?

Снимка: http://favim.com/image/619857/

Английският писател Чарли Строс има интересен пост по този въпрос, който навява носталгия по миналото:

For a while I've had the unwelcome feeling that we're living under occupation by Martian invaders. (Not just here in the UK, but everyone, everywhere on the planet.) Something has gone wrong with our political processes, on a global scale. But what? It's obviously subtle — we haven't been on the receiving end of a bunch of jack-booted fascists or their communist equivalents organizing putsches. But we've somehow slid into a developed-world global-scale quasi-police state, with drone strikes and extraordinary rendition and unquestioned but insane austerity policies being rammed down our throats, government services being outsourced, peaceful protesters being pepper-sprayed, tased, or even killed, police spying on political dissidents becoming normal, and so on. What's happening? /още/

http://www.antipope.org/charlie/blog-static/2013/02/political-failure-modes-and-th.html

Румен Аврамов за стопанската култура и слабостта на Закона

Иинтелектуалните висоти в българската икономическа мисъл изглежда са толкова редки, че трябва по-често да се обръщаме към  авторите, които са ги постигнали.

Ето какво казва Р. Аврамов, през 2007 г.:

„Днес ЕС е представен за неопетнен еталон, но съюзът е, както постоянно заплашен от „слабата” култура, така и сам изкушен да размива „добрата”.

Преди всичко Западът спонтанно и от вътре произвежда типично „източни” черти. Корупцията и клиентелизмът са неизкореними, те градят репутацията на цели държави (Италия, Гърция), политико-икономическите мрежи на много места са институционализирани, примерите на погрешно (криминално) корпоративно управление не са никаква рядкост (серията скандали от последните години са емблематични), прането на пари и офшорните зони са неотделими черти на съвременния глобален капитализъм, финансофите кризи (подобни на споменатата с Креди лионе) съвсем не са рядкост... „Демистификацията” на Запада, обаче съвсем не „нормализира” Изтока. Още повече, че най-важно е в каква степен дадено общество е способно само да се демистифицира чрез Закона. Органичната немощ на българското в това отношение, го поставя на дъното на всяка класация, далеч от всякакви прилични стандарти. Онова, на което набляам, е, че разширяването на ЕС примесва съществуващите от двете страни прояви на „слаба” икономическа култура, подсилена с потоците ъндърграунд, които по естествен път интегриат техните мафиотизирани среди.

Еднородност е на лице и във вече коментирания етатизъм на Европа, така близък до съществена част от историческото наследство на новите членове, особено на България.”

 Комуналният капитализъм 

Из българското стопанско минало,

III,  стр. 465

Да си спомним Дон Корлеоне

http://favim.com/image/618108/

"Дон Вито Корлеоне беше човек, при когото всички идваха за помощ и никой не си отиваше разочарован. Той не даваше празни обещания, нито се извиняваше като страхливец, че ръцете му са вързани от по-могъщи сили в света. Не бе необходимо да ти е приятел, а още по-маловажно беше дали имаш средства, с които да му се отплатиш. Изискваше се само едно. Ти, самият ти, да засвидетелствуваш приятелството си. И тогава, независимо колко беден и безсилен бе молителят, дон Корлеоне вземаше присърце нещастието му. Не допускаше нищо да му попречи да избави човека от неволята му. Неговата награда? Приятелство, уважението да го наричат „дон“, а понякога и с по-нежното обръщение „кръстник“. Възможно бе да получи и някакъв скромен подарък — четири-пет литра домашно вино или кошница лютиви сладки, специално приготвени да украсят коледната му трапеза, но единствено от уважение и никога с користна цел. Разбираше се от само себе си и се приемаше просто като проява на добро възпитание, че си му длъжник и че той има правото по всяко време да те помоли за някоя малка услуга, с която да изкупиш дълга си."

Марио Пузо, Кръстникът, стр. 8

Този цитат е достатъчно убедителен за реалността на тоталната звисимост на всеки човек в обществото и съответно - за илюзорността на термина 'лична свобода".

Децата предпочитат сирене

Развитият свят се отнася към книжните пари като децата. 

А това дете е Бен Бернанке, може би.

http://mungowitzend.blogspot.com/

Дефицитът на родното политическо лидерство

http://www.oikumen.info/2007_10_01_archive.html

„Днес в Европа слепци водят слепците”. Твърдението на Славой Жижек е пълно със смисъл и е доста всеобхватно.  Българските политици също са посредствени, показват сериозни дефицити на знания, но затова пък за завършени нарциси.

Дянков иска да е Балцерович, но в България няма шанс да се роди реформатор като Балцерович.

Финансовият министър каза наскоро, че реформите в България са започнали през 2009г. и тогава също е започнал преходът от комунизма. Не е ясно какви реформи има предвид – симулацията на пенсионна реформа, новият модел на заплащане в администрацията, който разшири ножиците в заплатите на чиновниците, или злополучната имитация на административна реформа.

Масовият хор – Плевнелиев, Борисов, Дянков критикуваха дежурно приватизацията, извършена през 1997-2000 г., без да вникнат в елементарнити факти: продаваха се декапитализирани и разграбени социалистически предприятия, които перманентно получаваха бюджетни субсидии и евтини кредити от държавните банки. Колко струваха акциите на тези фирми, чиито задължения надхвърляха многократно активите им – разбира се – стотинки. Да, приватизацията не е честна и справедлива, защото капиталът е в определени ръце – на комунистическата номенклатура, институциите са слаби, корупционните стимули – високи. Впрочем, тези обстоятеяства произвеждат все по-мощни последици в днешно време.

Колкото до актуалните напъни за приватизация, /добре, че само ВМЗ Сопот е още непродаден/ това правителство не може да се похвали с видими успехи.

Тежките реформи в силно чувствителните публични сектори – здравеопазване, образование, правораздаване и сигурност, дори не са започнали, институциите са парализирани, което подсказва, че в края на мандата на правителството, липсва разбиране и визия за това какво означава реформа.

На фона на нерадостните реалности, логореята на политиците, насочена към изтъкване на техните лични успехи, намерения, недоволството от непризнанието на  големите им усилия и оплакване, оплакването от всичко, дразни много. Тези хора не си спомнят, че  са само едни скрмни слуги на народа.

Призивът на премиера към многото недоволни хора да се обръщат към него за помощ, е тревожен симптом за неразбиране предназначението на институциите в полза на хората от една страна, и за факта, че те са неефикасни и се налагат промени, от друга.

Добре е също така да почетат повече,  например Ралф Дарендорф, и да не спекулират така лекомислено с думата "преход". Забележителният социолог обяснява растящото недоверие към демокрацията с факта, че след всяка революция пътят към нов просперитет минава задължително през „долината на сълзите”. След срутването на социализма не може да се мине директно към просперитета на пазарната икономика - оскъдните гаранции на социалистическата социална държава трябва първо да изчезнат, а тези етапи са задължително болезнени.

Така че, дебатите кога е започнал и дали е свършил преходът от комунизъм към пазарна икономика, са съвсем непродуктивни и едва ли интересуват хората, които все по-трудно намират работа в България.