петък, 30 март 2012 г.

Цитат на деня


"At least Bank of America got its name right. The ultimate Too Big to Fail bank really is America, a hypergluttonous ward of the state whose limitless fraud and criminal conspiracies we'll all be paying for until the end of time."

MATT TAIBBI

Read more: http://www.rollingstone.com/politics/news/bank-of-america-too-crooked-to-fail-20120314#ixzz1qcYWCPt9

Глупост и демокрация



Dunning- Kruger ефектът разглежда когнитивните пристрастия, при които неквалифицираните хора страдат от илюзорно превъзходство, погрешно оценявайки способностите си, много по-високо от средните. Обратното – компетентността може да отслаби доверието в самия себе си, съпроводено с предположението, че другите имат равностойно разбиране на нещата. Тази теория е свързана с тезите на Ч. Дарвин, че невежеството по-често ражда доверие, отколкото знание.

Natalie Wolchover прави заключение, че хората не са достатъчно умни за демокрацията, не могат да избират най-добрите кандидати за политици и така се намаляват възможностите за просперитет на обществото:

„Все повече психологически изследвания показват, че некомпетентността лишава хората от възможността да признаят собствената си некомпетентност. Да го кажем направо, тъпите хора са твърде тъпи, за да го знаят.”
Некомпетентните хора не могат да идентифицират кандидатите за политици, които са компетентни. По-сложните идеи и предложения са трудни за разбиране и възприемане, защото повечето хора нямат интелектуалните умения, за да разпознаят възмогните ефекти от различните политики.

Екипите на кандидат политиците явно са добре запознати  с  теорията на Dunning- Kruger, в следствие на което политическият популизъм процъфтява, а посланията на политиците се концентрират около икономическият растеж, повишаването на доходите и социалните помощи, повишаване на минималната заплата и пр. Действащите политици почти винаги манипулират неквалифицираните избиратели посредством извънредни бюджетни разходи, които рядко са ефективни и ефикасни. Стимулите, които демокрацията формира водят до разхищение на ресурси.

По-същественият проблем е, че и между  кандидат политиците, както и при избирателите  преобладават некомпетентните хора. Техният основен позитив са по-добрите вродени социални умения за изява. В последните години примерите за посредствени политици, които правят добро шоу са предостатъчно.

Оформя се консенсусното становище, че демокрацията е твърде несъвършена, но е най-малкото зло. Развитието на обществото е неудовлетворително, особено за неквалифицираните хора. 

сряда, 28 март 2012 г.

Псевдо класации и псевдо авторитети


Най-влиятелните българи (първите 10  в списъка на Форбс България) имат две общи характеристики - парите и властта. Парите и властта безспорно правят хората популярни, но не е ясно дали тези хора имат нещо общо с трудната работа за реформирането и просперитета на България. Освен това парите не миришат, нo лесните пари  едва ли осигуряват реално позитивно влияние.

Богатите и овластени българи  нямат понятие от трудностите на малкия бизнес в борбата с рекетиращата бюрокрация, с повишаващите се такси, с непрекъснато променящите се регулации. Те само се вайкат, че хората спестяват, но не инвестират. Непосилно трудно е да се инвестира в   условията на неработещи институции и незащитени права на собственост.  В банановите републики просперира само политически покровителствания бизнес.

Разбират ли "влиятелните" българи, че без работеща средна класа икономическото развитие и повишаването на доходите на българите няма как да се случат? Дори да разбират, какво от това?
Има достатъчно причини, поради което песимизмът относно смисъла на тези помпозни класации  е мотивирано  оправдан.  

За да бъде даден човек влиятелен,  хората трябва да му вярват и да следват съветите му, т.е това означава човекът да бъде безспорен морален и професионален авторитет. Каква класация може да ни покаже такива хора?

вторник, 27 март 2012 г.

Цитат на деня



Progress or satisfaction, that's the anthropological dilemma of the human condition. You can't have both. People are riding a dangerous animal. There seem to be two ways to reduce the discrepancy between desire and satisfaction, demand and supply. One can expand the supply of goods and the purchasing power needed to acquire them. That's the hedonistic program, which we have chosen since the days of the Greeks and Romans, but which threatens to fall apart in the debt crisis. The monetization of our society has strengthened the illusion that all the things we desire are within our reach.
 Czech economist Tomas Sedlacek
http://www.spiegel.de/international/business/0,1518,822981,00.html

понеделник, 26 март 2012 г.

Икономическата политика, умници!


Паниката, породена от бавното и несигурно възстановяване, вероятно ще наложи нови финансови инжекции и в САЩ и в Европа, които са все по-неефикасни и което означава нови дългове и дефицити.

Относително по-добрите новини продължиха само 6 месеца, а тази седмица глобалните доклади са твърде обезпокоителни от всички посоки. В краткосрочен план тревогата от високата икономическа несигурност в САЩ се увеличава. Докладите за състоянието на жилищната идустрия отбелязват спад с 1,1% последния месец. Продажбите на нови жилища спадат с 1,6%, в сравнение с прогнозите за ръст от 3.8%.
HSBC PMT индекса за Китай пети пореден месец е под 50, а през март е 48,1. Ако Китай забави трайно растежа си, това ще се отрази негативно и на големите икономики в Латинска Америка.  
За 17-те страни от Еврозоната PMT индекса, който оценява състоянието на секторите на производството и услугите, спада до 48,7 пункта през март. За трети пореден месец стойността на индекса е под 50. При слабата икономика обслуслужването на дълговете, трупани с десетилетия е проблематично. 
Това е проблем и за големите страни от Еврозоната, които се опитват да въведат формалните договорености за въвеждане на финансова дисциплина.
От графиката се вижда, че нетните публични дългове на Германия, Франция, Италия и Испания към 2016 г. остават твърде големи и не се планира по-съществената им редукция. 


Високите нива на публичния дълг влияят в посока намаляване на растежа.  Обслужването им ще става все по-скъпо на бюджета и ще изтегля  ресурс за сметка на  продуктивните бюджетни разходи.
Времето на кризата е добро за анализ на правилните въпроси и преосмисляне на икономическата политика. При високото ниво на задлъжняване в развитите страни и дефицитни бюджети, плановете за редуциране на публичния дълг ( по примера на частния сектор) е подходящо да се комбинират с политики за намаляване на бюджетните дефицити. Балансирането на приходите и разходите, означава да се живее според възможностите, но проблемът е , че данъчните приходи трябва да са достатъчни за покриване, освен на текущите и капиталовите разходи  и на погасителните плащания на публичен дълг, без да се прибягва до поемане на нов дълг и без да се стимулира вътрешното търсене с парите на данъкоплатците. Това означава изоставяне на мисленето, че държавата трябва да осигури растежа на икономиката на всяка цена, а политиците да се примирят, че сладката функция да разпределят все повече пари ще се съкрати съществено.
На този етап, в резултат на дългогодишните икономически традиции, икономиката на равновесието изглежда е обречена на провал. Господстващата икономическа теория налага постоянно стимулиране  на търсенето (което на практика е безгранично), а в това уравнение предлагането никога няма да бъде достатъчно.




петък, 23 март 2012 г.

Скуката на съвременния човек




 От известно време  си мисля колко отегчително е икономическото статукво в Европа, с безплодната говорилня, лишена от смислени идеи за промяна на проваления икономически модел. Може играта на оптимизъм и доверие да е интересна за инвеститорите и потребителите, но наивниците все повече намаляват. И при това отегчение прочетох едно прекрасно есе за скуката в две части  на Джим Мърдох.
Скуката едно от най-тежките форми на умствени страдания според Ерих Фром, всички сме я изпитвали и всеки има индивидуален опит за справяне с нея.
Скуката е твърде интересен феномен, много и големи философи са се занимавали с него, а и не малко институции са анализирали последиците върху хората от по-дълбото изпадане в съсътояние на отегчение.
Анализаторите установяват, че за периода между 1931 и 1961 г. се наблюдава огромно увеличение на скучаещите хора. Скуката става епидемично явление, а скоростта на появата ѝ намалява драстично. Скуката настъпва вече едва след 30 секунди на нищоправене, докато преди 50 години това е ставало след 2 часа.
Според The Daily Mail , проучванията на учените показват, че средностатистическият човек прекарва шест часа седмично в отегчение.
Технологиите допринасят за увеличаването на скоростното отегчение чрез интезивно информационно стимулиране. Нашите мозъци се приспособяват към високото ниво на стимулиране и все по-новите стимули. След като мозъкът разпознава дадена материя няколко пъти, той вече не я намира за интересена.
Скуката, както всички неща има негативни и позитивни страни. Когато човек е ангажиран с работа, хобита и удоволствия, той може да поскучае  например за половин час. Тогава хората остават сами със себе си и това може да се окаже доста приятно. Според Дж. Мърдох перфектната скука е момент на застой, който идва между забавянето и ускоряването на човешките действия, защото колкото и приятна  да бъде понякога, скуката не е целенасочен стремеж.
Скуката не е безделие. Тя може да бъде симптом на безделие, но еднообразната работа наистина може да бъде ужасно отегчителна. За повечето хора, поне за отделни периоди от време работата е скучна.Това се отнася както за хората на науката и изкуството, така и за чистачите на улиците.
Хората реагират на скуката различно и предприемат различни дествия, за да се спасят от нея.
Дж. Мърдох обръща голямо внимание на жестокостта като следствие на скуката. В България сме свидетели на разширяване на детското насилие и жестоко поведение. Побоят става лекарство срещу скуката. По- невинна проява на скуката се наблюдава сутрин в 10 часа в Борисовата градина, когато девойки и младежи седят по пейките и пият бира от големи пластмасови бутилки, като почти не разговарят. Те скучаят заедно, но едновременно с това, са сами със себе си. Уви,  училището е толкова скучно и не преставлява никакво предизвикателство за детското любопитство, нито за младежката амбиция.
Отегчението от работата се отразява в намалена ежедневна интелигентност и по- слаби трудови резултати. Скуката прави работата  трудна и дори мъчителна.
Например, някои продавачи на вестници  търсят дълго и трудно намират вестниците, които искаме да купим, особено ако те са повече от един или два. Взират се продължително в цените им и бавно събират простите числа. Явно продаването на вестници е трудна работа за тях.
Може да се продължи с  някои продавачи, особено на облекло и обувки, чието отегчено поведение е емблематично – отпусната фигура с празен поглед, цигара и кафе в ръцете, говори по мобилен телефон.
Отегчените чиновници дремят по бюрата или сърфират в интернет, а тези, които обслужват граждани са бавни, намръщени, необясняващи и кардинално недоволни.
Не са нужни повече примери, за да се разбере, че в общия случай скуката в работата прави хората неудовлетворени и нещастни, а от това страдат резултатите  от работата. Медицински изследвания  установяват, че при отегчените работници честота на сърдечно-съдови заболявания е  три до пет пъти по-висока от обичайната, честота на неврологични заболявания е от четири до седем пъти по-висока, а стомашно-чревните нарушения са със  два пъти по-висока честота.
Хората реагират на скуката различно. Чрез серия проучвания, изследователите са открили, че скуката уеличава просоциалните мотивации, хората се  обръщат към по-предизвикателни и полезни дейности, търсейки това, което според тях може да бъде наистина смислено в живота.
Интересно е, че едно от основните лекарства за скука е любопитството, особено интелектуалното любопитство . За да бъде интересен животът на хората и те да бъдат ангажирани, е необходимо да бъдат любопитни, но не просто за това какво готви съседката, или за любовния живот на звездите. Полезното любопитство представлява желанието да се инвестира време и енергия, за да се научи повече за хората, историята, местата, нещата, науката, концепциите. Развитието на стила на мислене, навиците за анализ, оценка и преценка на събитията и процесите са особено важни за изграждане на любознателността.
Здравословното интелектуално любопитство може да се тренира с редовни умствени упражнения и със сигурност си заслужава усилията.

понеделник, 19 март 2012 г.

Равните възможности и жизнените шансове


Огромният поток на коментари за увеличаващото се неравенство на доходите в САЩ води до някои размисли.
На първо място - равенството в доходите на хората, е интуитивно привлекателно, но цената за постигането му е коварно висока. За да бъдат изравнени резултатите на толкова различните индивиди, изравняващата държава трябва да концентрира собствеността върху всички ресурси и съответно- пълната власт да се разпорежда с тях.
На второ място – частната собственост, която дефинира капитализма, е основата и за неравенството в резултата за отделните индивиди. Егалитаризмът е нерелевантен на капитализма, а социалното неравество е неизбежно и се оправдава от традиционния консерватизъм.
Трето - знаейки това, плачът на капиталистите за големите различия в доходите е проява на обикновена демагогия. Политиците трябва да покажат загриженост, трябва някак да се смекчи впечатлението, че в Обединеното кралство 10-те процента най-богати британци са 100 пъти по- богати от 10-те процента най- бедни.
По друг начин стои въпросът с равенството на възможностите. При равенството на възможностите успехът на децата и възрастните зависи главно от техните природни способности и енергия, и много по-малко от образованието, доходите, положението и контактите на родителите им, т.е. резултатите зависят от собствените заслуги – меритокрация. Веднага трабва да се каже, че и този тип равенство не трябва да се абсолютизира, защото традициите, семейното възпитание и семейните ценности, а и късметът имат голямо значение за индивидуалния успех.
Като теоретично понятие равните възможности винаги са реализуем стремеж, докато на практика те съществуват в по-голяма или по-малка степен в определени периоди от време и по-скоро се проявяват като инцидентни случаи на голям успех на особено надарени индивиди, без задължително наличие на образование, връзки и пари.
В последните десетилетия равните възможности прогресивно намаляват в голяма част от развитите страни. В България те се подценяват системно при социализма и в периода на прехода към пазарна икономика.
Коментаторите в САЩ отчитат в последните 50 години намаляване на равенството на възможностите. Спада мобилността между поколенията. Децата на успешни родители е много по-вероятно да бъдат успешни, независимо от природните им способности. Образованите родители почти винаги са по-ефикасни в подкрепата за образованието и просперитета на децата си, отколкото родителите с по-ниско образование. Разбира се, това са нормални неща, защото образованието днес вече е наи-важната детерминанта на успеха, в сравнение с със средата на 20 век. Все пак, талантът и креативността на родителите не винаги директно се наследяват от децата, но парите, връзките и името на семействието компенсират по-слабите способности.
В резултат на това, децата на висшите социални слоеве учат в най-реномираните колежи и университети, независимо от индивидуалните си способности. Дипломите от най-популярните университети са абонамент за най-добрите работни места. А добрите работни  места ( които са относително фиксиран брой) са цел на хората от различни класи, с различни способности и образование. Класирането за тях се води от кандидатите с най-силни връзки и най- реномирана диплома. Шуробаджанащината не е само широко разпространена българска практика. А схващането, че богатите са най-способните хора в обществото, а бедните са неспособни и нетрудолюбиви е елементарно и некоректно.
В България децата на комунистическата номенклатура имаха възможност да учат в най-добрите родни и чужди учебни заведения, а влиянието и контактите им се осребряват успешно през целия период на прехода.
Въпреки фаворизацията по кастова принадлежност, вероятността, че децата ще постигнат по-висок социално-икономически статус в сравнение със своите родители е намаляла съществено в последните десетилетия.
Днешните политици нямат идеи как да променят негативната тенденция в сферата на равенството на възможностите. Не е странно, че в условията на незряла, но загниваща демокрация няма лесни решения.
В общият контекст се счита, че намаляването ма меритокрацията се отразява в по-неефективното използване на човешкия капитал и съответно – намаляване  потенциала за иккономически растеж. 

неделя, 18 март 2012 г.

Провалените министри не ги уволняват

stock photo : Image shows chicken searching for food, chicken series
Интелигентността не работи в това правителство. Двамата сменени министри съвсем не са откровено провалените министри в кабинета. Не смятам, че хора без, или с малко опит (квалификация) са по-подходящи за министри от хора с  по-дълбоко разбиране на нещата, резултат от професионален опит.
И двамата сменени министри  изразяваха собствени позиции по въпросите от тяхна компетентност. Явно това не е здравословно за кариерата им, но тяхното отстраняване едва ле е добро за имиджа на премиера.

Лекарската доминация и недоволството на лекари и пациенти

http://www.dailypolitical.com/wp-content/uploads/2011/01/health-care-reform-law.gif

Здравната икономика е сложна и противоречива материя, а практическата невъзможност за въвеждане на действителен конкурентен модел в здравния сектор го обрича на ниска ефективност на разходите и спорна ефикасност на здравните услуги в дългосрочен план.
Лекарите доминират във взаимоотношенията с пациентите. Според статия в Ню Йорк Таймс пациентите се страхуват да публикуват негативни мнения за лекарите в мрежата, те не се чувстват достатъчно компетентни да оценяват лекарското поведение и диагнозите, които им се поставят. Често хората идеализират своите лекари. Няма авторитетни анкети за становището на пациентите за лекарските грижи. В България пациентите вероятно са поне толкова, колкото в другите страни, ако не и доста по-недоволни от качеството на здравните услуги.
Състоянието на здравноосигурителния модел у нас е толкова катастрофално, че и самите лекари са много недоволни от системата. Проучване по международен проект за удовлетвореността на лекарите от работата им показва, че около 90% от лекарите в България не са доволни от реформите в здравеопазването. Почти 80% от българските лекари биха искали да работят в чужбина, сочи проучването. Най-недоволни са работещите в държавните болници - около 95% от запитаните.
Иронията е, че лекарите са недоволи от системата, която те ефективно управляват, като определят държавната политика и поведението на здравната каса, чиято цел е да бъдат осигурени техните доходи и тези на болничния мениджмънт. Министрите на здравеопазването са лекари, Зравната каса се ръководи от лекари. бордовете на държавните болници се доминират от лекари и така се формира “напълно професионален модел” на здравеопазване според Еванс /1983г./.[1] При този модел нито държавата, нито потребителите са в състояние да упражняват своите права. Пациентите са лишени от лостове за  запазване на своите интереси и не разполагат с независими източници на информация за резултатността на медицинските опции или за цените на алтернативните здравни услуги.[2]
Не е ясно дали тази ситуация може  съществено да се промени, тъй като тя е следствие от естествените монополни позиции на доставчиците на медицински услуги и неинформираността и подчинена позиция на потребителите на медицински услуги. В повечето случаи неволно пациентите допускат да бъдат манипулирани техните интереси  поради потребителската несигурност относно индивидуалния здравен риск, а лекарите проявяват рафинирана арогантност, като рядко обясняват търпеливо конкретните здравни проблеми на пациентите..
При господството на идеологията на парите, силата на хипократовата клетва избледнява а комерсиализацията на здравето като благо  става ежедневна проза.
В много от случаите лекарите не действат като агенти на пациентите, защото имат финансов интерес да им предоставят повече и по-скъпи услуги. В резултат на асиметричността на информация, пациентът не е в състояние ефективно да прецени доколко е подходяща и качествена здравната услуга, която му се предлага. Пазарът на здравни услуги се изкривява в посока увеличаване на обема и стойността на услугите, респективно – на разходите, без да се постига допълнителен здравен резултат.[3]
Познавайки добре здравната икономика, човек не може да не изпитва скептицизъм по отношение на принципа на солидарността и нарастващата меркантилизация на лекарския труд и маркетизация на здравните системи. Здравеопазването не само, че не е безплатно и не може да бъде безплатно, напротив – стойността и цената на здравните услуги е висока и постоянно ще се повишава.

Крайно време е в България да се случи истински дебат за промяна на заравноосигурителния модел в посока на въвеждане на личните здравни сметки по примера на Сингапур. Не е реалистично, обаче,  да повярваме, че недоволните, твърде влиятелни лекари ще одобрят това. 


[1] Evans R, Incomplete vertical integration in the health care industry: Pseudos markets and pseudos policies, 1983 

[3] Пак там

четвъртък, 15 март 2012 г.

Икономическата блогосфера и изявата на жените икономисти

stock photo : beautiful woman with laptop in clouds, vintage pattern 

Най-малко 8 от топ 100-те икономисти - мъже, имат блогове, според класацията на REPEC. На пръв поглед е странно, че няма нито една от 52-те жени, класирани  в списъка на топ 1000 икономисти,  която да има блог.
Матю Кон (681 място в класацията) изследва този феномен чрез теорията за продукцията на домакинствата през свободното време. Мъжете икономисти имат повече свободно време, в сравнение с работещите жени икономисти и могат да го използват за развиване на идеите си в блогове. А жените използват времето, свободно от служебни ангажименти за отглеждане на децата и домакинската работа.
Икономическите дебати в блоговете могат да бъдат полезни за академичната кариера. Блоговете са полето, на което могат да се посеят нови идеи и да се стимулира постигането на академични резултати. Според друга теза мъжете са по-малко зрели  и търсят по-бърза изява и блоговете предлагат тази възможност.
Блоговете могат да служат като вид търговска марка за даден академичен продукт.
Ако жените не участват в този сектор, те губят определени възможности за изява и израстване, но е вярно също така, че всички губят нови идеи в сферата на икономиката, които може би ще бъдат и  различни. 

Просто така ...

сряда, 14 март 2012 г.

Добре е да имаме работата, която харесваме



Картинка: http://www.brokenmindset.org/your-work-love-what-you-do/


Хората заслужават да имат работата, която харесват.
Може да се каже, че това твърдение е твърде теоретично и илюзорно.
Реалността е доста по-прозаична – ние хората рядко имаме работата, която харесваме, а в условията на икономическа криза и висока безработица това е голям лукс. Финансовият императив категорично натежава почти винаги при избора на работа и при приемането на работа, която не ни харесва.
Работата, която ни харесва е тази работа, която бихме работили, дори без да получаваме доходи и която най-пълно отговаря на нашите знания и умения, индивидуалност и ценности. Разбира се нещата не са топкова идеални на практика – ние не харесваме работата си на 100% и в 100% от времето. Ако можем да използваме 70% от най-добрите си умения в 70% от работното си време, би трябвало да считаме, че работим това, което харесваме и да бъдем удовлетворени.
Според психолозите, ако имаме работа, която харесваме нашият живот ще бъде много по-хармоничен и щастлив. От друга страна, за да правим нещо добре, трябва да харесваме работата си.
Сложността на нашия избор на работа се корени в детските години, семейната среда и училището. Тъй като хората свързват труда винаги с болка в широкия смисъл на думата, децата рано разбират, че работата е  неприятна неизбежност. Полезното назидание „учи, за да не работиш” проповядва илюзията, че може би все пак има и по-лесен труд.
Парите и престижът са двата основни фактора, които определят привлекателността на всяка работа. Амбициите са факторът, който определя силата на стремежа за постигане на желаната работа. Дали работата е интересна за нас и дали ние с нашите качества сме подходящи за нея, са фактори с второстепенно значение и често се пренебрегват под хатиска на паричната и престижна мотивация.
Парите като основен стимул за труд, често водят хората по „кривия път”- когато нещо се плаща добре, но не е престижно, напротив (проституция и др.). Този вид работа е просто изкарване на прехраната.
Престижът не ни кара да работим това, което харесваме, а това, което трябва да харесваме, защото то има призната социална стойност.
Ясно е, че парите, престижът и амбициите могат да ни отклонят от търсенето на работа, за която действително сме подходящи и, която ни харесва.
Работата винаги изисква дисциплина, а решаването на трудни проблеми носи големи ефекти, но в никакъв случай не може да бъде забавно или приятно.
Въпреки че трудът е винаги тежък и често неприятен, преобладаващата част от нас трябва да работят, за да бъдат щастливи. Непродуктивните удоволствия омръзват по-бързо отколкото очакваме. Като цяло ние ценим труда повече от всяко непродуктивно удоволствие, особено на фона на дългите периоди принудителна безработица.
Когато работата, която имаме не ни харесва, можем да я отлагаме, но така рискуваме резултатите да бъдат незадоволителни.
Когато започваме да работим работата, която много харесваме ние не мислим, че ни чакат много промени, които не зависят от нас и че много скоро може да се наложи да сменяме работата. Много рядко се случва, да работим любимата ни работа дълги години. Това се отнася дори и за творческите професии.
Ние винаги работим в колектив и често имаме шефове, които са надраснали компетентността си. Качеството на колектива и на мениджмънта влияят върху резултатите от индивидуалните ни трудови усилия, при всички случаи. Психологическият климат, в които работим е свързан пряко с нашето здраве и с удовлетворението ни от работата. Лошите шефове са силен стресов фактор, чийто ефекти често носим със себе си дълго време.
Шефовете трябва да зачитат нашата автономия и да отчитат и уважават нашия принос при изпълнение на задачите и тогава ние ще бъдем по-отговирни и ефективни, дори и да не харесваме особено работата си, и обратно. Можем много да харесваме работата си, но лошите шефове генериращи висок стрес, ще намалят нашата продуктивност и удоволствието ни от труда. Толкова повече добрият шев може да повлияе така, че тежката и неприятната работа да бъде удовлетворителна.
Опитът ми показва, че повечето хора не обичт работата си. Това не означава, че те живеят постоянно в състояние на удовлетвореност и в мечти за любимата работа.
Ясно е, че който и път да поемем борбата е неизбежна. Намирането на работа, която истински харесваме е много трудно и изисква рядък късмет, но си заслужава. 

неделя, 11 март 2012 г.

Лъжата е силна без развито критично мислене

stock vector : Dogs And Dreams Seamless Pattern.

„Красивите лъжи винаги побеждават чистата истина”. Тази истина е добре  позната и след като наскоро я прочетох в „Първият закон” на Дж. Абъркромби, се замислих над причините, които правят лъжата толкова силна, а истината – толкова безпомощна.
Лъжата е сложно явление, което според Ницше е състояние на живот. Въпреки достигнатото ниво на социализация и нашата формална апология на истината, на практика обществото постоянно насърчава и дори възнаграждава лъжата. Така територията на лъжата расте за сметка на тази на истината и критичното мислене.
Лъжата е част от ежедневието, но според анализатори проблемът се игнирира от психолозите и е оставен почти изцяло на етици и теолози, а там нещата са еднозначни – хората не трябва да  лъжат.
Лъжата доста често е вплетена в романтичните взаимоотношения на хората.
Сладките малки лъжи и хуманите лъжи, често са предизвикани от алтруизъм, улесняват съвместния живот и се практикуват постоянно.
Лъжата е основен елемент при някои професии – адвокати, журналисти, медиуми и др. Политиците и икономистите практикуват особен вид професионална лъжа.
Стратегиите за разпространението на лъжи са един от основните инструменти на съвременната политика и икономика. Така, чрез подходяща пропаганда могат да бъдат използвани когнитивните пристрастия и слабото мислене (глупостта) и да бъдат манипулирани убежденията и мнението на хората. Политиците и авторитетните демагози редовно се опитват да  формират общественото мнение и да убеждават или разубеждават избирателите.(повече)
Политиците не ценят истината, а критичното мислене в класическия случай изобщо не понасят.
Политиците бързо научават урока, че хората ще възприемат голямата лъжа по-лесно, отколкото малката и ако тя се повтаря достатъчно често и дълго, рано или късно гражданите ще повярват в нея.
Ярък идеолог на голямата лъжа е А. Хитлер, който цинично пише в „Майн кампф”: „Широките маси от нацията винаги по-лесно се корумпират на най-дълбокото ниво на тяхната емоционална природа, отколкото на съзнателно равнище. И тук, на равнището на примитивната простота на техните умове, те са много по-готови да станат жертви на голямата лъжа, отколкото на малката, доколкото те често използватмалки лъжи в дребни дела, но се срамуват да прибягват до големи заблуди”.
Най-важното е, че дори когато лъжата е опровергана по-късно или дискредитирана, погрешните впечатления, произтичащи от нея се запазват.
Това, че голяма част от щетите от лъжата са необратими, дори ако лъжата е опровергана дава огромно предимство на поведението да се лъже.Тогава не е чудно, че политиката се трансформира в изкуство на лъжата.
Политиците навсякъде по света пускат големи лъжи преди избори. В последните избори кандидат президентите в САЩ например са обещавали да заздравят икономиката, да победят специалните интереси, да постигнат енергийна независимост. Е да, но всичко това се оказа лъжа.
Политиците в България и на последните избори излъгаха, че ще направят реформи. Не правят обаче, защото е трудно и защото от реформите винаги има недоволни, а целта е всички да бъдат доволни.
Лъжите около скандала с бонусите са големи и малки, но при всички случаи са много. Доста дразнеща беше лъжата по телевизията на един висш чиновник, че е раздал на бедните по улиците и на болни деца около 300 000 лева. Поведението на журналистите в телевизията и после в медиите беше твърде унизително и сервилно.
Лъжите в икономиката също са големи и много. Може да се започне с манипулируемите за политически цели статистикачески отчети и прогнози и  може да се свърши с лъжите за възстановяването от кризата, което аха е започнало и ето пак никакво не се вижда.
Играта на дoверие в икономиката се храни от големите лъжи и манипулации на мнението на потребителите, които трябва отново да започнат да купуват и да теглят кредити.
Устойчивостта на обществото по отношение на политическите и икономическите лъжи зависи от индивидуалните умения за критическо мислене, които за съжаление не се поощряват, нито развиват в достатъчна степен от образователната система. Хората не разполагат с време и достатъчна информация, за да анализират всяко обещание, изказване и политика. До голяма степен гражданите трябва да вярват на медиите да го направят вместо тях, но това е твърде рискован ход, защото модерните медии често са свързани с прословутите групи на специални интереси и с властта.

събота, 10 март 2012 г.

Добър пример за икономика



Unemployment in Germany and the OECD (%, Source OECD Economic Outlook)

http://mainlymacro.blogspot.com/2012/03/anti-keynesian-germany.html

Германия е добър пример за  икономическа политика. която постига относително по-добри резултати без огромни бюджетни стимули , т.е без кейнсиански разхищения на парите на данъкоплатците.

сряда, 7 март 2012 г.

Пак за бонусите

Не ми се занимаваше пак с бонусите, но гледайки цифрите, които са получавали предишните и днешните заместник министри и други висши чиновници разбирам, че цинизмът на псевдоморалните политици надхвърля дори моите  твърде негативни представи за облика на политиката. 
При тази огромна мизерия на голяма част от работещите и на масата от пенсионерите, и при тази слаба икономика, която в последните три години съвсем умря, съвсем естествено беше и политиците и чиновниците да понесат в някаква степен негативите на кризата. Те обаче, нямат това мислене, те смятат, че им се полагат големите заплати и бонусите. Не харесвам солидарността като политика, но тук става въпрос за обикновена справедливост.
Съжалявам, но това, че върнаха парите и направиха дарения не променя същността на това клептократично поведение.
Нямам доверие, че върнатите бонуси са всичко, което е получено. Как в МФ никой не беше взел бонуси, освен някакви пари от борд, а се оказаха върнати десетки хиляди левове бонуси?
Как  да вярваме, че министрите не са получили никакви премии, нима заместниците им получават  в десетки пъти по-високи доходи от тях? Много сме наивни, но това е вече прекалено.
Родните политици няма как да се направят на честни и морални, уви.
  

вторник, 6 март 2012 г.

Заразната култура на бонусите

stock photo : High resolution image of a goldfish leaping out of the water.
Бонусите са много капризен феномен не само в България. В пространна статия в Блумбърг Макс Абелсън  описва драмата, а може би по-точно е да се каже „сапунената опера” с бонусите на Уолстрийт.
Изправени пред спад в приходите от инвестиционно банкиране и търговия банките на Уолстрийт са намалили през 2011 допълнителното заплащане на служителите си. (повече)
В Голдман Сакс и Бъркли Капитал съкращенията на бонусите са около 25%.
Общата сума на паричните бонуси на Уолстрийт са намалели с 14% миналата година, до 19,7 милиарда долара, което е най ниското ниво от 2008 г.
Инвестиционните банкери са подложени на значителен стрес, стресът, който хората, които нямат пари не могат да разберат. Нима? Опасенията са, че на много от тях ще им се наложи да променят стила си на живот – скъпите частни училища за децата, скъпите къщи, купищата екстри и прочие. Ах, катастрофа!
Всичко това едва ли предизвика особено съчувствие, а вероятно иронията е доста по-силна на фона на гигантските тревоги за нарасналото неравенство на доходите в САЩ. Това доста точно илюстрира икономиката на абсурдите в развитите страни.
Повечето граждани на САЩ могат само да мечтаят за не кой знае колко намаляващите чекове на Уолстрийт и ако четат тези статии вероятно си казват, че това съвсем не са особени проблеми.
Средният доход на домакинство през 2010 г. е 49.445 щатски долара, според статистическото бюро на САЩ и е по-нисък от предходната година. Този доход е по-нисък от 1 процент от 7-те милиона щатски долара бонус на главния изпълнителен директор на Goldman Sachs за 2011. Процентът на американците, живеещи в бедност, се е повишил до 15,1% и е най-високият от почти две десетилетия.
Затова надеждите на инвестиционните банкери в лесните пари на Федералния Резерв са толкова големи, а може би надеждите им са насочени към следващия балон.
Естествено възникващите паралели с България са няколко: Бонусите навсякъде рано или късно продобиват характера на редовна допълнителна заплата; хората, получаващи бонуси са убедени, че тези пари им се полагат по право; връзката между труда и заплащането се прекъсва; някои елити като че ли не са от този свят.

понеделник, 5 март 2012 г.

Хуманизмът на богатите и богатството на политиците



http://0.tqn.com/d/beginnersinvest/1/0/v/J/savings_bonds_tax_implications_ownership.jpg

В България доста често говорим, че трябва да ни управляват достатъчно богати хора. Надяваме се, че богатите хора, ставайки политици ще крадат по- малко. Това схващане е твърде наивно имайки предвид липсата на граница на човешките потребности и съответно – липсата на ограничения на алчността.
Заедно с това, коментаторите в САЩ отбелязват,че погледите на американците са вперени в портфейлите на кандидатите за президенти и констатират, че те са издути.
Нют Грингрич има 7 милиона долара богатство и печели около 1 милион долара годишно. (повече)
Мит Ромни притежава богатство в тазмер на 200 милиона долара и дори Рон Пол е доста добре финансово, въпреки, че уж се притеснява, че е по-беден от съперниците си.
Б. Обама вече също е богат, след като за авторските права на книгата си е получил 2,5 милиона долара.
Богатството на политиците е съвсем нормален факт, при наличието на квалификация, умения, успешна социална изява и пр.
Според някои нови изследвания, обаче, богатството променя хората и то не в позитивен смисъл. С нарастването на богатството се наблюдава известна дехуманизаци на индивидите. Богатите, с висок социален статус, особено политиците, имат все по-малко време за социални контакти с хора от по- ниските статусни нива, показват по- малко съчувствие към хора в беда и са по- слабо благотворителни и щедри.
Политическите елити са заинтересовани и съответно – по-склонни да защитават статуквото. (повече)
Освен негативите на богатството политиците носят и негативите на самата политика.
Те често представят желаното за реалност, преувеличават постиженията си, омаловажават неуспехите си и лесно се корумпират, независимо от това колко са богати. Влиятелните специални интереси не могат да бъдат пренебрегвани от политиците. Човешко е, но това не е оправдание.
Като цяло има индикации, че съвременната политическа класа е доста по - посредствена от предшествениците си и тази тенденция е  тревожна.


неделя, 4 март 2012 г.

Колко са качествени елитите?




Разделението между елитите и средните граждани може би е ситезирано най-кратко и най-точно от качествената художествена литература, – „Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън.
„Дебелият Чарли умееше да борави с цифри и това му осигуряваше работа, ала едновременно с това беше срамежлив и социално несръчен, което му пречеше да изтъква постиженията си, които бяха забележителни и в количествено и в качествено отношение. Навсякъде около себе си Дебелият Чарли виждаше как разни хора се издигат неумолимо, надскачайки собствените си нива на некомпетентност, докато той самият се трепе на най-ниските длъжности, върши най-важната работа, а един ден се влива в редиците на безработните и отново се превръща в зрител на дневните телевизионни програми. Никога не оставаше дълго без работа, но за последното десетилетие толкова често беше оставал на улицата, че вече не се чувстваше добре на никоя работа. Добре поне, че не го приемаше лично.”
Описаната ситуация е много типична за държавната администрация, където резултатите и ефектите от труда на чиновниците са трудно дефиниранируеми и измерими, и където възможностите за изкривяване на оценките на работата и на професионалните умения са значителни. Наличието или отсъствието на интуитивните социални умения е особено важно за  размиване на критериите и за процъфтяването на мотивирания субективизъм при кариерното израстване на различните индивиди. Не е чудно, че административните елити не са видимо загрижени за ефектите от политиките, които формират и провеждат.
В частния сектор, в условията на силната мотивация за печалба способностите и квалификацията се оценяват по-адекватно. В същото време разделянето на собствеността и управлението води до нереално висока самооценка на заслугите на елитните мениджъри на големите компании и банки.
Като цяло елитите проявяват по-висока склонност към неетично поведение, в сравнение с индивидите от по-ниските нива на социалната стълбица.(повече)
Според Р. Хансън индивидите от елитите превъзхождат средните граждани в проявите на лицемерие. Елитите по-добре се ориентират в идеалите, които имат значение за тяхното лично благоденствие и пренебрегват моралните императиви на останалите идеали. Отношението към законите във висшите слоеве на обществото е подобно – знае се кои от тях може да бъдат нарушавани безнаказано или с минимални санкции. (повече)
Резулатът е недоверие към елитите и тяхната креативност и растящо недоволство от тяхната безотговорност.

По-важното е, че съществуващите елити са хранителна среда за конформизма,  пазят статуквото и съответно - са против развитието. А на финансовите елити дължим кризата, от която няма излизане.