Границите на нещата

naked capitalism

Искам да започна с няколко изречения от книгата на Л.Ф. Мизес „Човешкото действие”, издадена пре 1949 г., която е актуална и днес, в условията на свръхпотребление на ограничените природни ресурси и спадащи стимули за труд.

„Основната задача на разума е да се бори с недоимъка, да се справя съзнателно с ограниченията, които природата налага на човека. Действащият и мислещ човек е продукт на вселена белязана от недостиг, в която всяко благоденствие може да се постигне единствено с цената на мъки и неприятности, тоест на поведение обикновено наричано „икономическо”.

Проблемите с намаляващите природни ресурси, замърсяването на природата и „икономическото поведение” на човешкото общество са във фокуса на много анализи, но натрупването на критична маса социална енергия за промяна на политиката е въпрос на бъдещето.

Индустриалната рвволюция доведе до промяна на движещите ресурси за нарастване на благосъстоянието на обществото от основно човешките физически усилия към експлоатацията на висококалоричните изкопаеми горива – въглища, нефт и природен газ. Ограничеността на тези ресурси налага да се търсят други източници на енергия, които задължително ще бъдат по-скъпи.

Благодарение на откриването и експлоатацията на изкопаемите горива, част от населението на планетата постига много по-добри материални условия на живот, в сравнение с тези в миналото, а много вероятно - и с бъдещите възможности.

Населението на света нараства от 1,6 милиарда души през 1900 г. до около 7 милиарда сега, като всяка година то се увеличава с 80 милиона души.

Тревогите за замърсяването на природата и за опасното натрупване на отпадъци нарастват, но политическите решения остават в рамките на напоителното говорене и безполезните договорености, зад които прозира успокоителната мисъл „след нас и потоп”.

Цивилизацията ще съществува в обозримо бъдеще в рамките на земята, поради което е време да се обсъждат мерки за рационализиране на потреблението и за икономии на ресурси. Вместо това потреблението остава основният двигател на икономическия растеж и политиците отново ще прилагат политики за неговото стимулиране. Кризата от 2008 г. не донесе чаканите анализи и изводи за промяна на политиката.

Въпреки, че икономиките все още растат, и все още растежът е първостепенна цел, дългосрочният растеж, поне в богатите страни, е твърде несигурен. За да се поддържа растеж в порядъка на 2-3% е необходимо ускорено производство на книжни пари, което е контрапродуктивно и може да доведе до пълен колапс на паричната система.

Екологичните и социални разходи за повишаване на производството растат по-бързо, отколкото ползите от продукта. Илюзията, че растежът е панацея,  и страхът от едно стационарно състояние икономика тласкат процесите на загуба на стимулите за труд, на биоразнообразието, до унищожаване на природните ресурси и промяна на климата.

Ясно е, че този растеж не решава проблемите на безработицата, престъпността, трафика на наркотици и хора, мръсотията, шума, мизерията, корупцията на политиката и администрацията. Напротив налице е загуба на контрол над политическия процес, където парите, а не хората, са определящият фактор