Много големите не фалират, нали

По своята същност симбиотичната връзка между банките и правителствата вече трайно е насочена в необичайна посока. В средновековието, заможни банкери кредитираха царе и князе, като техни основни клиенти. Така е и сега – банките с готовност кредитират правителствата, без обезпечения. Но днес вече банките, са и тези, които се нуждаят от правителствено финансиране, за да не фалират.

Как се стигна до тази модерна псевдопазарна ситуация?

В основата пак са лесните пари. Най-лесният начин за банките на Уолстрийт за правене на пари беше и е свръхкредитирането и екстремното поемане на рискове. Психологически действията на инвеститорите са обясними, защото рефлексът, че ако ситуацията излезе от контрол, държавата ще се намеси, вече е трайно установен. Защо финансовите корифеи да се притесняват да поемат рискове, ако ФЕД и ЕЦБ ще спасят неплатежоспособните играчи, които не трябва да фалират, защото са твърде големи.

Когато са определени за твърде важни за икономиката, банките получават дългосрочна застраховка срещу фалит и гаранция за продължаване на рисковото поведение.

След осмисляне на причините за кризата от 2008 г., в САЩ не се регистрираха сиптоми за промяна на политиките, така че да бъдат избегнати нови вълни на кредитни балони. Напротив.

Банките, които баха големи, за да фалират сега са още по-големи. Правителството субсидира и подкрепи различни сливания, които доведоха до нарастване размера на банките. Имплицитните гаранции, генериращи морален риск през последните години, стават вече експлицитни (изрични). Никой вече не се съмнява, че крупната финансова индустрия е защитена от последиците от собствените си решения.

В периода 2000 -2007г, американските банки с активи на стойност над 100 милиарда долара (18 на брой) заемат пари при лихва, която е с около 0,29% по-ниска от лихвата по кредитите за по-малките банки. След 2008 г. спредът се е увеличил до 0,49%. Това преимущество на големите банки по същество е субсидия, чийто размер се оценява на около 34 милиарда долара на година.

Очевидно е, че тази политика стимулира концентрацията и подтиска конкуренцията във финансовия сектор.

Рисковото поведение на големите банки е много скъпо за обществото сега, но и в бъдеще. Федералният резерв наля 700 милиарда долара в големите банки, а Уолстрийт с нетърпение очаква ново количествено улеснение. ЕЦБ отпусна на европейските банки 500 млрд. евро в края на декември 2011г,

Днес банкитев еврозоната получиха евтини кредити в размер на 529 млрд. евро.

Правителствените спасителни серии са следствие на топлата връзка между държавата и банките. Трябва да се признае, че тази връзка има клиентелистки характер. Държавата е клиент на банките, които изпълняват някои „социални” поръчки, кредитирайки лица без работа и доходи, и когато купуват държавни ценни книжа на рискови държави. Банките естествено стават клиенти на държавата, която не може да допусне рисковете да се трансформират в ликвидни кризи и неплатежоспособност.

Експертите не са оптимистично настроени относно ефектите на новите регулации, които се обсъждат с цел ограничаване рисковото поведение на банките. Има опасения, че тези регулации може дори да доведат до по-широко прилагане на лошите политики.

Едва ли е достатъчно (а и едва ли е възможно) държавата едностранно да оттегли очевидно несъстоятелната изричната гаранция към толкова големите, за да фалират банки. Може ли държавата да прекрати практиката да използва банките за политически цели? Това също не е лесно да се направи в развитите демокрации, които трудно ще приемат трайната загуба на благосъстояние. Уроците, които трябва да се научат се преподават в началното училище, и като че ли са окончателно пропуснати.