сряда, 29 февруари 2012 г.

Много големите не фалират, нали


По своята същност симбиотичната връзка между банките и правителствата вече трайно е насочена в необичайна посока. В средновековието, заможни банкери кредитираха царе и князе, като техни основни клиенти. Така е и сега – банките с готовност кредитират правителствата, без обезпечения. Но днес вече банките, са и тези, които се нуждаят от правителствено финансиране, за да не фалират.
Как се стигна до тази модерна псевдопазарна ситуация?
В основата пак са лесните пари. Най-лесният начин за банките на Уолстрийт за правене на пари беше и е свръхкредитирането и екстремното поемане на рискове. Психологически действията на инвеститорите са обясними, защото рефлексът, че ако ситуацията излезе от контрол, държавата ще се намеси, вече е трайно установен. Защо финансовите корифеи да се притесняват да поемат рискове, ако ФЕД и ЕЦБ ще спасят неплатежоспособните играчи, които не трябва да фалират, защото са твърде големи.
Когато са определени за твърде важни за икономиката, банките получават дългосрочна застраховка срещу фалит и гаранция за продължаване на рисковото поведение.
След осмисляне на причините за кризата от 2008 г., в САЩ не се регистрираха сиптоми за промяна на политиките, така че да бъдат избегнати нови вълни на кредитни балони. Напротив.
Банките, които баха големи, за да фалират сега са още по-големи. Правителството субсидира и подкрепи различни сливания, които доведоха до нарастване размера на банките. Имплицитните гаранции, генериращи морален риск през последните години, стават вече експлицитни (изрични). Никой вече не се съмнява, че крупната финансова индустрия е защитена от последиците от собствените си решения.
В периода 2000 -2007г, американските банки с активи на стойност над 100 милиарда долара (18 на брой) заемат пари при лихва, която е с около 0,29% по-ниска от лихвата по кредитите за по-малките банки. След 2008 г. спредът се е увеличил до 0,49%. Това преимущество на големите банки по същество е субсидия, чийто размер се оценява на около 34 милиарда долара на година.
Очевидно е, че тази политика стимулира концентрацията и подтиска конкуренцията във финансовия сектор.
Рисковото поведение на големите банки е много скъпо за обществото сега, но и в бъдеще. Федералният резерв наля 700 милиарда долара в големите банки, а Уолстрийт с нетърпение очаква ново количествено улеснение. ЕЦБ отпусна на европейските банки 500 млрд. евро в края на декември 2011г,
Днес банкитев еврозоната получиха евтини кредити в размер на 529 млрд. евро.
Правителствените спасителни серии са следствие на топлата връзка между държавата и банките. Трябва да се признае, че тази връзка има клиентелистки характер. Държавата е клиент на банките, които изпълняват някои „социални” поръчки, кредитирайки лица без работа и доходи, и когато купуват държавни ценни книжа на рискови държави. Банките естествено стават клиенти на държавата, която не може да допусне рисковете да се трансформират в ликвидни кризи и неплатежоспособност.
Експертите не са оптимистично настроени относно ефектите на новите регулации, които се обсъждат с цел ограничаване рисковото поведение на банките. Има опасения, че тези регулации може дори да доведат до по-широко прилагане на лошите политики.
Едва ли е достатъчно (а и едва ли е възможно) държавата едностранно да оттегли очевидно несъстоятелната изричната гаранция към толкова големите, за да фалират банки. Може ли държавата да прекрати практиката да използва банките за политически цели? Това също не е лесно да се направи в развитите демокрации, които трудно ще приемат трайната загуба на благосъстояние. Уроците, които трябва да се научат се преподават в началното училище, и като че ли са окончателно пропуснати.

понеделник, 27 февруари 2012 г.

Реални ли са мечтите за гръцки пенсии в България?


“След пет години българските пенсионери ще получават повече от гръцките пенсионери”, каза отново вицепремиерът Дянков, този път по БНТ, обяснявайки какви отличници сме във фискалната политика. Преди месец той също каза, че след 5 години България ще надмине Гърция по доходи.
Отново възниква въпрос - вярва ли си Дянков или само пуска въдички за наивници?

Скептицизмът по този въпрос сред гражданите е оправдано висок, тъй като висшите администратори дори не подозират за планината от спънки и проблеми които среща всеки обикновен (не мутра и не назначен капиталист) човек, който реши да предприеме някакъв бизнес проект, като голямата част от тази планина е издигната от политиците и бюрокрацията на всички нива. Ниската предприемаческа активност има дълбоки корени в икономическата история на България, но и „прехвалената” прекрасна бизнессреда е видима само за политиците и някои журналисти.
На този фон съвсем наивно, но и глупаво звучат воплите, че българите спестяват много, а не инвестират. Последната екзотична идея е гражданите да теглят депозитите си и да  купуват държавни ценни книжа. Това не би било умно, когато държавата е пред фалит, без да има право да печата пари, в условията на валутен борд. А стабилността на банките, крепяща се на депозитите, може да остане в историята.
Когато се коментират мечтите за настигане доходите и пенсиите на гърците трябва да се припомнят по-сериозните исторически причини за икономическата изостаналост на балканските страни. Вековното робство и разрушителните войни са основна причина за трудното формиране на демократични традиции и институции и обричат региона на относителна бедност, просто историята има значение. 
Исторически формираното ниво на институциите и социалната култура в България, но и в Гърция е предпоставка за по-слабия предприемачески потенциал, слабото проникване на технологиите и силните егалитарни традиции. Съчетани с обичайните корупционни практики на високите и ниските управленски нива, те определят ниската продуктивност на икономиката и оформят базисните причини за бавния и недостатъчен растеж на доходите. По-високите доходи и пенсии на гърците са резултат на неразумно високи държавни разходи, финансирани от поемане на огромни дългове, а не от силна и високо продуктивна икономика.
Икономическата история на развитите страни в Европа, където доходите обективно са високи, е интересен източник за разбиране  на  по-слабия потенциал за растеж на благосъстоянието в България и Гърция.
Високите доходи и пенсии в повечето европейски страни са резултат на вековен процес на изграждане на индустриална база, развите на човешкия капитал и управленските и социалните институции. Някои от тези държави са експлоатирали изобилни евтини ресурси от колониите си.
Например Нидерландското величие е смайващо още през 17 век. Тази малка страна, оградена откъм морето с безплодни дюни  и земя годна само за пасища, в края на този век произвежда масло, сирене и пръст за съдове. Неблагоприятните природни дадености се компенсират с висока организация и висока производителност и ефективност, в резултат на прилагането на умни политики със значими ефекти, които продължават и в съвеменността. (Ф. Бродел, Световното време)
Германия е изградила огромен индустриален капацитет, който запазва и в условията на глобализация.
Икономическият растеж на Гърция зависи от туризма, селското стопанство, риболова и услугите и едва ли може да бъде достатъчно висок, дори ако внезапно трудолюбието на гражданите се увеличи двойно. България се деиндустриализира в последните 20 години, а благоприятните условия за ефикасно селско стопанство, туризъм и балнеология, далеч не се използват в пълен размер. Високотехнологичните чужди инвестиции заобикалят трайно Гърция и България и защото социалната култура и институциите са в плен на клиентелизма, нарушаването правата на собственост и на слабо ефикасните публични политики.
На този фон, оптимизмът за бърз икономически проспоритет изглежда не съвсем уместен. Поради това, че историята не може да бъде променена, може би не само Гърция трябва  да  си внесе политици от Германия или Холандия

неделя, 26 февруари 2012 г.

Системният провал на властта


Проблемите на богатите държави не се свеждат само до тяхната неефективност, налице са много сигнали за упадък и загниване на властта и държаватa.
САЩ на първо място, със забележителната си изключителност и превъзходство, продължават по инерция да се представят като стожер на справедливостта, морала и икономическия просперитет. Едновременно с това, много интелектуалци, например, Фр. Фукояма и Ч. Мъри се тревожат, че САЩ трайно губят тази изключителност и започват да приличат на останалите богати държави. Тяхната позиция в никакъв случай не е лишена от пристратия и сантименти. Същите американски интелектуалци не пропускат случай да изтъкнат тежките проблеми на Европа, които малко по-обективно погледнато, не са по-големи от икономическите и социалните напрежения зад океана.
Проблемите на богатите държави естествено не са само техни, но след като са постигнали относително благоденствие, тези нации би трябвало да имат по-ефикасно управление на икономиката и обществото. Не е окуражаващ фактът, че в последните десетилетия ефектите от прилаганите политики водят до периодични балони и кризи, съпроводени със сериозно спадане на благосъстоянието. Обвиняването на либералния пазар за тези провали е прозрачно несъстоятелно.
С.В. Левис пише, че властовите елити в САЩ, водени от страха от загуба на властта и богатството си, прилагат демагогска пропаганда за убеждаване на производителната класа, че управлението на обществото е стабилно и справедливо и работи за тях, като заедно с това финансират „хляб и зрелища” за потенциално проблемните социални слоеве.
Патологията на властта на финансовия и политическия елит води до мащабна корупция, която обществото приема, след като кражбите, разхищенията и злоупотребите остават нанаказани от съдебната система и следователно - ще продължат.
Статуквото работи за властовите елити, не за гражданите. Ако производителната класа спре да плаща данъци и да обслужва дълговете си, на практика тя ще спре да финансира паразитиращата плутокрация.
Според Левис двата ключови мита на социалния контрол – равенството пред закона и равните възможности за всички, са сериозно нарушени. Независимо, че правораздавателната система е номинално законна, финансовите и политическите елити (плутокрацията) не попадат под ударите нз закона, когато го нарушат, така както това става с обикновените граждани.
По принцим паралелите между богатите държави и България са непродуктивни. В случая, обаче паралелите са съвсем груби и се натрапват от само себе си.
От 2001 г. насам съществува система на управляема олигархична квази демокрация, при която се сменят два полуцикъла - и двата в полза на тези олигархични 1000 семейства, които теглят конците зад сцената.

Корупцията и кражбите сред властовите елити  след освобождението от турско робство до сега са пословични, но богатите държави едва ли имат морално право да ни размахват пръст. Впрочем, за липсващия морал вече говорихме. 

четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Криза, криза



Развитият свят се лута в неефективни и непоследователни финансови политики, Германия остава все повече в изолация с настояването за финансова дисциплина в еврозоната.
Отпуснатите 130 милиарда евро на Гърция отиват директно в германски, френски и банки на други страни, които са отпускали прекомерните заеми на гръцката държава. Гърците страдат и ще страдат.
Дългът на САЩ достигна 101% към БВП, ФЕД провежда политика по монетизация на дълга, а Китай ще не ще ще трябва отново да купува книжните долари. Да, САЩ не са Гърция, но не трябва да се разчита на това завинаги.
Провинциална България е постигнала по предварителни данни за 2011 г. растеж на БВП от 1,6% при планиран 3,6. Има съмения, че статистиката сивее, особено на фона на данните за безработицата – официална - над 11%, а реална – над 20%. Заедно с това лицата извън работната сила и броят на обезкуражените нарастват, а заетостта намалява.
Оценката на инфлацията също дават основание за скептицизъм относно достоверността на официалните цифри – 4,2% за 2011 (кошницата е виновна, както навсякъде в света), а за първите месеца на 2012 отново се повишават цените основно на бензина, на масовите хранителни стоки, на парното и електричеството. Лекарствата както винаги са твърде скъпи.
Като цяло данните за растежа и инфлацията трябва да са оптимистични, за да залъжат инвеститорите, но що се отнася до гражданите – те сами оценяват тези параметри по джоба си.
Какво става с индустрията? Очакванията били спаднали или са се повишили. А каква индустрия ни остана – добив на цветни метали, суровини за храни, мебелна, шивашка, цигари, лекарства с неясно качество и все така скъп петрол и масови горива.
Красноречив симптом за тежкото състояние на икономиката са слабите данъчни приходи, които съвсем не са достатъчни за издръжката на раздутата и нереформирана публична сфера. Това налага и толкова чувствителното изчерпване на фискалния резерв. Естествено според оптимистичния поглед на министъра  драма няма.

Арогантност и критично мислене

stock photo : Image of schoolgirl sitting on the heap of books and reading one of them
В последните дни се натрупаха много примери за арогантност в поведението на различни личности в сферата на политиката и икономиката. Причините за това се коренят в особеностите на човешкото мислене и поведение при изразяване и отстояване на позиции.
Както хората могат да бъдат принудени в служебните иерархии да изразяват съгласие с висшестоящите, така в ежедневния живот те постоянно изразяват несъгласие с другите хора по въпросите на политиката, икономиката, религията, морала, изкуството и и.н.
Публично изразеното несъгласие се базира на критичното мислене на хората, което зависи от практическата интелигентност, повече отколкото от академичната интелигентност. В последните дни се разгърна многопластов дебат за бонусите в държавната администрация, в който голяма част от аргументите са в сферата на морала и справедливостта.
Като правило хората отхвърлят аргументите на другите поради това, че те надценяват своят ум и образование и подценяват капацитета на другите. Типичен пример на такав род арогантна позиция е тази на С. Дянков, който защитава Н. Нешева и Г. Павлова. Това е особено нагло, тъй като много широк кръг от гражданите са потърпевши от псевдолекарствената псевдополитика на Здравната каса и Министерството на здравеопазването и имат изградено критично мнение за чиновниците, които я провеждат.
Самата г-жа Нешева беше агресивно арогантна излагайки своето мнение в подкрепа на поведението си, без уви да прояви елементарна интелигентност като поне малко се усъмни в абсолютната си правота.
Политиците са хора, а хората са по-склонни да говорят, отколкото да слушат, като пренебрегват добрата цел за събиране на информация, която ще им помогне да не изпадат в глупава ситуация.
Видният американски кейнсианец П. Кругман е типичен пример как ежедневната интелигентност и критичнито мислене се влияят негативно от това, че хората са склонни да вярват това, което искат да вярват и така поставят бариери на мисленето си. А когато самомнението е много високо, може да се говори за затворен ум, който не допуска други гледни точки, освен своята. Такъв вид затворен ум приема, че всички други грешат, защото субективната истина на този ум не подлежи на съмнение. В резултат на това, г-н Кругман допуска и доста емоционални лични нападки срещу опонентите си, защитавайки дефицитнито харчене на все повече пари. Подобен вид институциална арогантност проявява и Уолстрййт, настоявайки за поредния транш лесни пари, напечатани от ФЕД.
Хората могат да бъдат брилиантно аналитично мислещи, но могат едновременно с това да допускат съществени отклонения от последователното търсена на истината, под влиянието на интереси и слабости, което в крайна сметка корумпира изразените позиции.
Налице са доста примери, за това, че дори и най-уважаваните критични мислители, може да се държат твърде ирационално, когато става въпрос за техните политически убеждения. А. Айнщайн, например, е едновременно яростно вярващ в политическата свобода и в същото време е апологет на Сталиновия режим, тъй като е повлиян от своето положително мнение за съветския стил на централното планиране.
Критичното мислене предполага, че всяко конкретно становище следва постоянно да се подлага на съмнение и проверка с нови данни и доказателства. Дебатите са полезни за приближаване до истината, не когато имат за цел утвърждаване на определена позиция, а като възможност за анализ на алтернативни позиции и нови идеи.
Хората, които изграждат твърди мнения и са непоклатими в своите убеждения, фигуративно казано живеят в замъци, чиито стени са постоянно обсадени и те трябва да ги защитават и така стават арогантни. По-възрастните българи имат дълъг опит с чистотата и монолитността на „единственото правилното” комунистическо мислене.
В крайна сметка предизвикателството е, човек да аргументира мнението си, без да изразява категоричността и превъзходството на последната инстанция (арогантност). Обективно погледнато, ако смятаме, че имаме правилната позиция в даден спор, то от това не следва, че всеки, който не е съгласен с нас, е малко заблуден, или невеж или просто тъп.

неделя, 19 февруари 2012 г.

Морален императив ли е щастието?


stock vector : kids


Никой не извършва зло и не се държи аморално, когато е щастлив. Щастливите хора не държат магазини за алкохол, те не бият съпругите си, не тормозят случайни хора, не действат неправомерно или несправедливо, те няма да се самовзривят в претъпкано кафене по екстремистки социално- политически или религиозни причини.
Недоволните, ядосаните хора правят тези неща.”

Между добрите, спазващи морални принципи, хора и щастието изглежда е налице корелационна връзка, въпреки че използването на иконометричните аналитични модели за нейната оценка едва ли са достатъчно надеждни. Щастието е субективно емоционално състояние и е трудно да се правят категорични обобщения.
Всички знаем, че има изключения, (когато злото носи позитивни емоции), които са главно в сферата на психическите отклонения.
Има и много добри и щастливи хора, които са гневни, недоволни и критично мислещи.
Интересна е връката между щастието и интелигентността. Според Е. Хемингуей щастието сред интелигентните хора е от най-редките неща, които той знае.
Анализите на интелигентността разграничеват академичната интелигентност и практическата (ежедневна) интелигентност. От своя страна ежедневната интелигентност е свързана със способността за критично мислене, проявява се в адекватността на мненията и поведението, във вземането на най-добрите решения при преодоляване на проблемите в живота.
Ако имаме предвид академичната интелигентност (интелекта), твърдението на Хемингуей изглежда твърде точно. Образователните системи в модерния свят оценяват високо уменията за натрупване на богатство, артистичните, военните и спортните кариери, които се асоциират с максимален социален успех и популярност, и някак поставят на втори план интелекта.
Хората с висок IQ често достигат средни управленски позиции, но малцина се изкачват на върха в сфери като бизнеса и политиката.
От гледна точка на практическата интелигентност, оценката на успеха и щастието на личността има други измерения – любов, семейство, деца, интересна работа, добри приятели, честност, отговорност, критично мислене, лично достойнство. 
Никой не казва, че постигането на тези неща е лесно, но тогава щастието е морален императив.

петък, 17 февруари 2012 г.

Административна фауна


stock vector : Insects family on the ground. Funny cartoon and vector scene. Objects isolated.
Както изглежда държавната администрация в момента е нападната от популация „калинки”. Този термин обхваща хората, които не притежават професионален и морален капацитет да бъдат държавни служители изобщо, а какво остава – да ръководят административни структури.
Последният случай, – Н. Нешева със своето, крайно неинтелигентно представяне по медиите разби всякакво съмнение за некомпетентност и морална нечистоплътност, независимо от казионните похвали, следващи оставката й. Фармацефтичните монополи може да имат пръст в скандала, но това не променя факта, че Нешева не става за висш администртор.
Председателят на Съвета на директорите на "Напоителни системи" Г. Харизанов нямал висше образование. Министърът на земеделието М. Найденов, „духовито” в свой стил, го сравни с Бил Гейтс – общото между двамата било това, че нямат диплома за висше образование. Не е ясно каква е квалификацията на господина, нито какви за функциите му, след като длъжността, която заема не изисква висше образование. Ясно е, обаче, че Харизанов е твърде ценен за министъра, а това навява асоциации за корупция.
Форумите отразиха и прелитането на А. Виламовска от МФ до президентството. Госпожицата с прекрасното СV е пословична с липсата на знания и умения и с „хубавия” си характер. Съчинените биографии и съмнителните дипломи явно продължават да са на мода. 
Първата „калинка” – К. Илиева явно съвсем не е изолиран случай.
Става въпрос за системен проблем на държавната администрация, която формира публичните политики и харчи парите на данъкоплатците. Мисля, че е реторичен въпросът:може ли да се очакват някакви резултати за обществото от тези политики? Затова пък "Калинките" са винаги полезни на началниците си и за това винаги са възнаградени.

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

Таланти и поклонници



stock vector : Red Popsicle



Майкъл Джексън и Уитни Хюстън напуснаха живота и така пробиха плътния поток на актуалната масова музика, който почти изцяло ги беше изтласкал в крайбрежните храсти.
Интернет, електронните и печатните медии задоволиха в пълна степен любопитството на публиката и открехват все по- широко вратата на трагичния и романтичен свят на звездите.
Проучването на Capitol Hill Blue констатира, че търсенето на "Уитни Хюстън" в новини на Google дава 28 300 резултата. Търсенето на израза "Барак Обама" показва 23 400 резултата, "Мит Ромни"- 23 800. Търсенето на „Афганистанската война” показва само 11 300 резултата, а бюджетът на президента Обама - само 80 резултата.
Както позабравянето на изключителните артисти от близкото минало (в полза на Лейди Гага и пр.), така и тяхното масирано експониране след смъртта им, се експлоатира максимално от музикалните медии, чиито манипулативни практики достигат нови висоти. Както се знае, всичко е бизнес, а човешките емоции са източник на допълнителни приходи.


Все пак публиката получава възможност да се наслади на забележителните артисти Майкъл и Уитни, да усети носталгията по яркия талант,  артистичност и елегантност, да направи сравнение с най - изявените модерни звезди и да си оформи изводите за развитието на масовата музикална култура в последните години.


понеделник, 13 февруари 2012 г.

Този рядък лукс, моралът


 Напоследък прочетох интересни неща за морала или по-скоро за липсата на морал. Озадачаващо е, че хората по света упорито дискутират въпросите на морала, когато независимо от отделни единични случаи, очебийно се налага преобладаващата липса на морал в политиката, икономиката а, следователно и в живота. Това може да се приеме като някаква нестандартна носталгия по философския идеал за морала, който на земята поне в настоящето, е нереализуем.
Л.Ф.Мизес казва, че човек избира целите и средствата си под влиянието на идеологии. 
Тъй като парите са фундаменталната идеология в днешни дни, те са това, което определя целите и действията на хората.Така че, няма особено значение с каква формална фасада ще се маскира същността на нещата. Идеологията на парите както се вижда няма как да се съчетае успешно с морала. Дори понятията „добро”, „зло” и „честност” са дотолкова размити и преплетени, че почти не се употребяват в публичното говорене.
Силата на парите помита разумните ограничения на човешките желания, размества трайно личностните приоритети, а нравствените императиви са изтласкани от институционализираните алчност, лъжа, кражба, липсата на справедливост и отговорност и отсъствието на съвест.


Идеологията на парите ограничава свободата в икономиката и обществото.
Идеологията на парите носи своят герой – ръководният човек на всички нива на иерархията (политическа, корпоративна, административна, обществена), човек без излишни скрупули, не винаги компетентен, но винаги готов да изпълнява всякакви нареждания. Този човек повишава статуса и възнаграждението си, като потиска подчинените си. Зад неговият фалшив морал винаги прозира основната цел за запазване на позициите, които осигуряват все по-големи паричните потоци. 
Друга голяма част от хората нямат друг изход освен да бъдат конформисти, които се „самоунижават доброволно, с цел приспособяване към една измамна реалност” според А. Моравия, но целта отново е  осигуряване на материалното съществуване.
Честните хора не са само теоретично понятие, те съществуват, но те не стават политици, директори на банки, министри, дори рядко стават дребни началници. Те са бели врани, не са желани в институциите на фалшивия морал и постепенно се маргинализират.
Типичен пример за лицемерния морал на политиците и банкерите в САЩ е „грижата” за имотните проблеми на нискодоходните и безработните американци. Тези проблеми бяха „решени” така, че хората не са в състояние да изплащат ипотеките си и губят домовете си. За разлика от тях инвестиционните банки на Уолстрийт спечелиха повече от достатъчно и продължават да търсят финансовата подкрепа на правителството.
В България моралът на обикновените хора се прояви чрез подкрепата за пострадалите от природните бедствия и на бездомните. Повишаването на заплатите на политиците, обаче, е морално укоримо, въпреки, че е нормативно оправдано. Официалните заплати, които получават депутатите и другите политици съвсем не са единствените им доходи, а бюджетните възможности са ограничени. Фискалният резерв изтънява прогресивно, паниката на политиците се проявява в техните хаотични действия – явно ще похарчат и събраните в Сребърния фонд пари, които са предназначени за подкрепа на пенсиите след 20 години. Морал?
Идеологията на парите и дефицитът на морал имат като следствие намаляването на благосъстоянието на широки слоеве от населението и  както изглежда – край на възхода на благоденствието в развития свят.
За да се подтисне недоволството, печатането на книжни пари става ежедневие, но не е достатъчно – следващите стъпки са огричение на свободата на изява, а после – и на мислене.

събота, 11 февруари 2012 г.

Морален хазард - Wall Street и Fed



Инвеститорите в САЩ искат по-големи бюджетни дефицити. Те се тревожат, че той не е достатъчно голям. Инвеститоррите искат да купуват голяма част от държавния дълг на САЩ, тъй като лихвените проценти по него са на исторически ниски нива. Правителството плаща около 0,1%, за да заеме пари за срок от шест месеца. Сега инвеститорите искат да се предприеме следващата стъпка: отрицателни лихвени проценти. 
Мета моралният хазард е налице, тъй като правителството на САЩ от доста години е извънредно щедро към Wall Street, което е твърде странно от гледна точка на „нормалната” пазарна икономика. Но напротив, трябва да е още по- щедро.
Порочната икономическа логика е, че глобалната рецесия е създала огромно търсене за безопасни активи, а именно и само американските Treasurys.  Правителството не би трябвало да трупа още по- голям дефицит, просто защото инвеститорите го изискват, но силното търсене трябва да успокои тези, които се тревожат, че Съединените щати могат да се превърнат в Гърция. Има голяма разлика между САЩ и Гърция: САЩ може да продава държавните си облигации, а Гърция не, поне не на разумна цена.
Увеличаването на дефицитните разходи потвърждава триумфа на неокейнсианците, а дебатите между Пол Кругман и  разумните икономисти са безполезни.


четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Масовата литература, реализмът и конфликтите



Книгоиздаването е заначителен бизнес, с големи обороти и печалби. Според Боукер[1], световен лидер в библиографската информация, предварителните данни показват, че въпреки популярността на електронните книги, броят на новите печатни заглавия през 2010г. е нараснал с 5%, спрямо 2009 г. - до 316 480 броя нови заглавия.
Литературата за масовия читател е преобладаващата част от тази впечатляваща бройка.
В тази литература, независимо от жанра – фентъзи, детективски романи, дамска проза, политически трилъри, мемоари  и пр. преобладава идеализацията на героите, хепиендът (с много редки изключения), банализиране на фабулите и елементаризиране на ситуациите и конфликтите, в резултат на което масовата романистика се отдалечава от реалните проблеми и конфликти в живота. Напрежението, романтиката и секса присъстват неотменно в романите от всички жанрове и това не би било толкова нереалистично ако се прави талантливо, но талантът е рядкост.
Често срещан конфликт в криминалните романи е с корумпираните ченгета, но в края побеждават винаги добрите. Ние знаем, обаче, как е в живота.
В политическите трилъри ситуацията е подобна.
В чиклитите и любовните романи героинята пленява прекрасния герой, който е много изкушен в любовта, но става най- верния съпруг.
Фентъзито като правило третира измислени герои и конфликти, които с усилие рядко могат да се припознаят в действителните.
Масовата литературна продукция е наивистична и бързо омръзва. Робин Хансен[2] се тревожи, че на историите е необходим конфликт, но историите за конфликти могат да нарушат ключови идеали. Според него в книгите за войници, детективи, политици, художници, лекари, юристи и учители, се знае за социално приемливи форми на конфликт, които не оспорват ключови идеали. Но истории за конфликтите в обикновените работни места по-лесно  ги нарушават, и могат да предизвикат морално възмущение.
Като не представя реално конфликтите, обаче, литературата става лицемерна и инфантилна.
Според Хансен, ние не разказваме на децата истории за корумпирани полицаи и за учители, които се възползват от властта си, тъй като се опитваме да накараме децата си да уважават и вярват в тези институции. По същия начин, ние избягваме да разказваме на децата истории за егоизъм и предателство в романтични и сексуални отношения, като идеализираме брака, любовта и т.н. По същия начин ние като възрастни можем да избегнем истории, които заплашват съществуването на други идеали.
Тук е налице резонен контрааргумент, че самият живот често заплашва съществуването на много идеали и не е необходимо да се пазят идеалите като на възрастните се спестяват горчивите истини, както това се прави с децата. 
От друга страна, разбираемо е, че приятните книги с илюзорни противоречия и щастлив край са подходящи за четене вечер след тежък ден и за почивните дни и отпуските.
Безспорно не трябва да се пренебрегват великолепните изключения във всички жанрове на масовата литература с изградени сложни индивидуалности и конфликти.
Проблемът е, че четенето на масовата литература като цяло наподобява бягство от действителността и е слабо удовлетворително. Явно това е един от факторите, който влияе върху интересът към четенето.
Според едно проучване на АП[3] за 2007 г, 73% от американците четат една книга за предходната година, средно 20,4 книги се падат на човек за годината, а медианата е само 6,5 прочетени книги на човек за същата година.


По-негативният ефект от рядкото пресъздаване на реалистични конфликти в масовата литература е липсата на стимули за развитие на човешкото мислене и емоционалност от гледна точка наложителните промени в голяма част от настоящите социалните практики във всички сфери на живота. 


1] http://mickrooney.blogspot.com/2011/05/bowker-releases-preliminary-2010-annual.html



сряда, 8 февруари 2012 г.

Природата не може да ни направи по- умни и интелигентни


Съжалявам, че трябва да се кажат твърде нелицеприятни думи за националния капацитет за справяне с тежки ситуaции. Не е необходимо да сме японци, но малко повече разум и дългосрочно мислене не биха били излишни. Поводът е драмата, предизвикана от тежката зима.
Егалитаризмът е все толкова голям, колкото и преди 20 години. Всички бедстващи винаги са абсолютно неподготвени за природни катаклизми и чакат изцяло и само държавата да ги спасява.
Политиците и отговорната администрация, увлечени в гонитбата на бързи победи и печалби (по-грубо – корупция и далавери) нехаят за важна част от системата на националната сигурност – хидросъоръженията и водните басейни. Дори не е известен броят на язовирите. Да не говорим за наличието на адекватна информация за състоянието на речните корита и как се стопанисват и дали са в изправност съоръженията.
Бързата реакция за спасяване на пострадалите е съпроводена с характерната за политиците еуфория на универсалния спасител, с дразнещата показност и пороя от гпворене, без да се казват важните неща. Кой е виновен, кой носи отговорност, както винаги виновните ги няма, колективната безотговорност е добре усвоен номер.
Тъжното, е че след като природата се смири, всичко ще тръгне по старому, независимо от решенията, които ще вземат политиците, между другото – те са винаги половинчати и съобразени с влиятелни интереси. Изпълнението на решенията и прилагането на системни мерки съвсем не е силната страна на администрацията. Доказателство за това е фактът, че след наводненията по времето на тройната коалиция, изводите и мерките си останаха на книга.
Администрацията не се е променила, начинът на мислене и на действие е същият. Обществените усилия се концентрират в съчувствието и събирането на помощи, но кой е субектът който трябва да разработи доктрината за реакция на институциите, обществото и индивидите на природни катаклизми? Има ли такъв изобщо?

неделя, 5 февруари 2012 г.

Икономическото равенство



 
Идеалът за равенството е емоционално привлекателен и много често се експлоатира в икономическата политика и оправдава нарастващото преразпределение на публичните ресурси. Впрочем, това е и една от причините за дефицитните бюджети и дълговете на развитите страни.
В същото време идеалът за равенството е политически инструмент в полза на властта в условията на демокрация, но той няма допирни точки с реалната природа на човека и на икономиката. Реализацията на този идеал и средствата, с които той се постига водят до намаляване стимулите за труд. Тъй като все още голямата част от труда е свързан с принуда и недостатъчна привлекателност, силните стимули за труд са особено важни за индивидуалното и общественото благоденствие.
Налице са много примери, които сочат, че хората, когато се разделят с правителствените подаяния и спрат да бъдат клиенти на системата за социално подпомагане са стимулирани да проявят инициатива и предприемачески дух и се справят по-добре в обществото. А Европа е пример как голямата социална държава не може да се справи с упоритата безработица и относително по-слабата конкурентноспосбност, въпреки дефицитното финансиране и трупането на дългове за поколения напред. 
Борбата с неравенството в доходите на индивидите е основна дейност на социалната държава. Много икономисти /К. Рогоф и др./ признават, че надеждите за решаване на проблемите с неравенството в последните 40 години не са се оправдали и отчитат, че за това вината е на технологичното развитие. Е да, съгласни са и за неуспехите при реформиране на държавно управляваното средно и висше образование. Но нека по-трезво се погледнат реалностите – индивидите са с много различни природни дадености, а дори ако са налице равни възможности за всички тези различни хора, техните резултати отново ще бъдат различни. Съответно - и тяхната трудова реализация ще бъде различна и доходите им също. 
Изкуствено създадената в годините на лесните ипотечни кредити хипертрофирана средна класа в САЩ, маскираше обективните неравенства в доходите на индивидите. След спукването на имотния балон средната класа се върна в нормалните за капацитета на икономиката размери, но този процес е много болезнен за безработните или нископлатени кредитополучатели.
Постигането на равенство на възможностите все пак е целта, чието постигане би смекчило (не премахнало) неравенствата в доходите. Реализацията на тази цел изисква системни политики в образованието, здравеопазването, ефикасността на институциите и не на последно място – подкрепа на предприемачеството, конкуренцията и технологичното развитие. Практиката показва, че тези политики са непосилно предизвикателство за политиците, по- лесното решение е да се дават социални помощи и субсидии, като се харчат парите на предприемчивите данъкоплатци.

събота, 4 февруари 2012 г.

Статус и потребление


Въпреки, че много неща се броят за статус в съвременното общество, повечето хора имат груба представа за тяхната относителна тежест, най-малкото за коректната оценка на отделните фактори, които го формират.
Статусът се изгражда от икономическия, социалния и културния капитал на личността. Това означава богатството, връзките, мрежите, организацията и принадлежността на индивида към определени слоеве и „коалиции”, потреблението на изкуство, хобита и пр. Статусът означава и физическо и интелектуално излъчване, когнитивни способности, физическа сила, харизма и пр.
Според Робин Хансон статусните коалиции са силен фактор за насочване поведението на хората. Индивидите избират статусните общности, които са перспективни. Ако очакванията на хората са за засилване на коалицията на високите индивиди, те ще са склонни да се присъединят към нея, тъй като тя ще ги приобщи към победата.
Ясно е, че придобитият (защото има и наследствен) статус се постига, чрез образование, труд, социална ангажираност и т.н. дейности и чрез потребление на стоки и услуги. Потреблението е „вълшебната пръчка” за постигане на статус и често може да замени знанията, уменията и харизмата.
Статусното потребление се дефинира като потребление, което има за цел  демонстрацията на материално благополучие пред другите хора, като се започне от купуването на скъпите маркови червила и се завърши с притежанието на луксозни домове и коли. Проблемите на потребителското поведение са анализирани  подробно и в контекста на подрастващото поколение, което е много податливо към примерите на демонстративно свръхпотребление, което тласка развитието на господстващата в света консуматорска психология.
Преди повече от век (1899) Торстейн Веблен в книгата си Theory of the Leisure Class прави критика на зараждащото се свръхпотребление, което е мотивирано от стремежа за постигане на определен статус. Според него очевидната загуба на време, ресурси, усилия и стоки дефинира Закона за потребителското разхищение. Хората, естествено, биха могли да потребяват много по-малко стоки и услуги, ако се ръководят от рационалните си потребности за осигуряване на човешкото съществувание.
Рационалното потребление явно е нереална хипотеза, защото взаимодействието и конкуренцията между индивидите и социалните сравнения на статуса, оформят в значителна степен потребителското поведение и тласкат ръста на потреблението на излишества. Според модерните теории, хората купуват определени стоки, поради това, че другите купуват същите стоки, или избягват масово купувани стоки, с цел подчертаване на индивидуален статус.
В днешно време статусното потребление е насочено към луксозни стоки – коли, почивки, яхти, козметична хирургия и особено – къщи. Луксозното потребление е най-високо в САЩ, Япония и Русия, но всички страни имат заслужаващ внимание опит в това отношение.
Потреблението на луксозни стоки в Китай изпреварващо расте, заедно с нарастването на БВП и на средната класа, която иска да демонстрира своето богатство и статус, но за някои висши чиновници е проблем да оправдаят покупките на такива стоки с официалните си доходи. Между впрочем, този проблем е общ за повечето страни.
Луксозното потребление в България в периода на прехода е доста развито и е резултат главно на лесните пари, докато стандартното потребление е подтиснато от слабата средна класа и ниските доходи. В първите години на прехода дори уискито беше символ на статус. Луксозните къщи и автомобили са визитната картичка на прехода, а козметичната хирургия е емблемата на приключилия преход.
Безспорно това положение е в съзвучие с действащия икономически модел, при който потреблението е основният двигател на растежа. В същото време прекомерното потребление изтощава ресурсите на земята, уврежда природата, разстройва трайно държавните финанси и има сериозни импликации върху здравето и морала на хората.
Само един пример - според нови международни изследвания на Световната здравна организация, милиони жени в развиващите се страни са в риск от развиване на заболяване и ранна смърт в предстоящите десетилетия, поради това, че цигарената индустрия експлоатира техния нарастващ икономически и политически статус. Tози извод е валиден за България, но към застрашената група трябва да се включат и учениците.
Настоящата криза потиска растежа на  потреблението, в т.ч. и на луксозното потребление, но би било наивно да се смята, че съвременната статусна потребителска матрица  е изчерпила потенциала си. 



сряда, 1 февруари 2012 г.

Перфектното тяло и някои проблеми на социалната култура



Според някои анализатори е необходима намеса на правителствата в Европа за възстановяване на хората с изкривена представа за себе си, с цел предотвратяване на потенциална епидемия от хранителни разстройства (анорексия, булимия и невроза), особено сред младите жени. Правителствата могат да предприемат действия, които да компенсират социалния натиск върху жените, който става причина за проблемите при постигане на идеалното тегло и влошаване на здравето им. Според тях, време е за политически действия, за да бъдат променени възприятията на хората за идеалната кондиция на тялото им, като се приближат до това, което е здравословно.
Не е ясно какъв тип държавна интервенция се предлага, но преди да се мисли за това, би било добре да се анализират причините за разпространението на тези явления, за да не се харчат пари за политики, които ще влияят върху последиците а не върху причините за тях.
А причините са комплексни и част от тях засягат основни характеристики на икономическото и културно поведение на съвременния човек.
Може да се започне с това, че съвременният човек се грижи много повече за тялото си и външността си, отколкото за мозъка си. Разходите на време и пари за външния вид са високи, a четенето и образованието се намират по-назад в скалата на ценностите. Силната фиксация върху собственото тяло често се отразява неблагоприятно на здравето, независимо от това, че разумната грижа за физическата кондиция и добрия външен вид е необходима.
Може да се продължи с това, че младите хора са поставени в атмосфера на силен конкурентен натиск за постигане на стандартите на външния вид, наложени от модерната масова култура. Този външен вид, който е особено важен фактор за социалният успех на индивида, е един от основните стимули за потреблението.
Кръгът се затваря с агресивната реклама на индустриите за производство на облекло, козметика, аксесоари, диетични храни и добавки и още куп други, за които дори не се досещаме. Медиите раздухват истерията на хранителните диети, като не пропускат рекламите на безброй лекарства за отслабване.
Младите жени се социализират и утвърждават в обществото чрез  възприемане на клишетата на социалната култура, формирана под влиянието на телевизията, музиката, киното, литературата, религията, книгите за самоподпомагане и пр. и както се вижда, все по-често не могат да се справят с модерните императиви – да са много слаби, атлетични, прекрасно облечени и.... да са почти еднакви.
В заключение, перспективата за намесата на държавата за решаването на проблемите с хранителните разстройства не е особено оптимистична, при условие, че трябва да се променят стимулите за поведението на съвременния човек.