Нещо друго

http://www.theatlantic.com/infocus/2012/05/the-unreal-world/100309/

Реално, но не съвсем, изкуство, приятно  и интересно. Скулптурата Саймън Мак Грат е изложена в Сидни, Австралия, през ноември 2011 г.

Модерният жаргон

http://favim.com/image/259745/

Модерният свят е белязан с все по- широко използване на жаргона във всички сфери на живота. Явно масовото използване на жаргонни думи е свързано и с все по-големите информационни потоци и необходимостта от синтезирано изразяване на многократно повтарящи се комбинации от смисъл и емоции, в отговор на високата динамика на събитията.

В живота жаргонът е нагласа и проява на дързост, достойнство, презрение, възхищение и винаги – на желание за вписване в сътветния социален кръг. Особено достойнство на жаргона е явната и скрита ирония. Жаргонът действа като емблема за принадлежност на хората към групата и е елемент на груповата идентичност. Употребявайки жаргонни думи, хората сигнализират лоялност  към групите, с които се асоциират.

Някога жаргонът е бил считан за признак на слабо възпитание и лош вкус. Днешното възприемане на жаргона е доста по-дружелюбно – стига да не е  много груб и екстремален, жаргонът е забавен, шеговит, модерен и остроумен. Създателите на жаргонни думи се радват на позитивно отношение, а неодобрението към употребяващите такива думи вече не се свързва с ниска интелигентност и беден речник.

Жаргонните думи често са остроумни и интересни, освежават речта, но тяхтото непрекъснато повтаряне става досадно,  те омръзват и трябва да се заменят с нови.

Особено емоционално натоварен е жаргонът, използван от журналистите и коментаторите на процесите в икономиката в периода на кризата след 2008 г. Вече неактуалният термин „Меркози”  носи ироничното послание за това, колко е трудно съчетаването на германската дисциплина и финансова стабилност с етатистката финансова разточителност на Франция.

Масово използваният термин „аскетизъм” (austerity) за означаване на политиката за налагане на финансова дисциплина навява негативни асоциации за отказване от основни жизнени потребности, което е най-малкото нелепо в ерата на хедонизма и нерационалното потребление, в която живеем.

А терминът  „Grexit” е силно натоварен с иронията, че излизането на Гърция от Еврозоната  е очаквано  с  тайно нетърпение  от много политици в Европа, които обаче са твърдо решени  да се придържат към официалните лицемерни декларации за запазване участието на Гърция в системата на еврото.

.

Модерният жаргон дава възможност за различни  смислови интерпретации, в зависимост от позициите на употребяващите го, а динамиката на събития води до постоянно обновяване на политическия и икономическия жаргон в света.

Робин Хансън казва, че не е любител на жаргона, но не може да се отрече, че обективните условия го правят жизнеспособен, с много възможности за развитие.

Новата световна сила от вътре

http://sinostand.com/

Шегичка

http://www.theatlanticwire.com/business/2012/05/jp-morgans-wrong-turn/52390/

Jay Leno се шегува:

"Президентът Обама призова за повече правителствени реформи след загубата на JP Morgan ot 2 милиарда долара. Наистина това ли е, от което имаме нужда - увеличаване на правителството? Знаете ли какво ще се случи? Правителството ще ги научи как да губят 2 млрд. долара на ден."

http://danieljmitchell.wordpress.com/

Гърция не е проблема на еврозоната, а важен симптом на нейното заболяване

http://editorial-cartoon.eu/theeu/politics/

Проблемите на Гърция, излизането и неизлизането ѝ от Еврозоната, девалвацията на валутата ѝ и последиците най-вече за другите страни, се предъвкват до безкрайност от коментаторите в Европа и зад океана.  Времето за адекватните политически рашения вече отдавна е пропуснато.

Нийл Фергюсън казва, че Гърция не е проблемът на ЕС, тя е симптом на дълбоката зараза в целия паричен съюз, така  както Леман Брадърс не е причина за американските проблеми, а симптом за катастрофалното състояние на световната финансова система.

Все повече се налага усещането, че европейският експеримент за въвеждане на единна валута в страни с много различна степен на икономическо и социално развитие и без единна фискална политика, се проваля. Дългогодишното изливане на субсидии (европейските фондове) за изравняване на социално икономическото ниво, създаде илюзорно благополучие в изостаналите страни и  корумпира и обогати допълнително политическите  и административни елити, създавайки условия за провеждане на силно популистка  политика в угода на сидикати, браншови интереси, пенсионери, чиновници и пр. Слабите рефлекси за провеждане на реформи закърняват съвсем. Впрочем, субсидиите винаги имат тези лоши странични ефекти, но в Гърция тяхното проявление е класика. Гръцките правителства трайно потребяват над 3 пъти повече ресурси, отколкото страната получава от икономиката си. Мащабът на наложителното затягане на коланите е огромен и невъзможен при достигнатата радикализация на гръцкото общество. В момента Гърция натрупва бързо нови дългове.

Безсилието на Европейските политици за промяна на икономическия модел се проявява  и в подхода за решаване на гръцките проблеми. Ясно е, че Гърция се намира в ситуация на неплатежоспособност, но ЕЦБ, Грмания, Франция и МВФ продължават да се борят с проблемите на ликвидността, тоест със симптомите на неплатежоспосоността. ЕЦБ отпуска траншове на големите гръцки банки, не се допуска фалит на банки, наливат се пари за заплати на администрацията  и  пенсии на пенсионерите.  С тези мерки постоянно се поощрява вредното поведение и безотговорността. Такава мярка е и новият спасителен пояс за закъсалите Гърция, Испания, Португалия, Франция – европейските облигации. Германия се противопоставя, защото германските данъкоплатци несправедливо ще бъдат въвлечени в нова авантюра, пораждаща още вредни стимули и последици. Гарет Джонс казва, че хората използват термина „еврооблигация” като синоним на „магия”. Бавно се признава, че еврооблигациите са равнозначни на „дойчеоблигации”.

Изглежда, че всички усилия за запазване целостта на Еврозоната са обречени, струват все по-големи нови дългове и излишно отлагат оздравителните фалити. В тази игра активно участва европейската висша бюрокрация, която е силно заинтересована от запазване на статуквото, в което тя контролира и разпределя трилиони евра. Ефектът на доминото се експлоатира като плашило вече две години. Контролираното излизане на Гърция или Испания от Еврозоната би било по-приемливият вариант, въпреки големите негативи за страните, но това решение няма шанс, вероятно поради липсващия капацитет на политиците и бюрократите, които трябва да го осъществят.

Остават вариантите, при които повечето страни ще вегетират в рамките на еврото или ще настъпи неконтролирано излизане на отделни страни от Еврозоната.  Надеждата е, че Германия има силен интерес от запазването на еврото и в името на това ще продължи да прави компромиси с нормалната икономическа логика. При всички случаи трупането на дългове и дефицити ще продължи, а благосъстоянието ще спада. САЩ злорадстват и „благородно” сеят „добри” съвети, но техните икономически проблеми са дори по- големи.

Гладстон и някои сравнения

http://www.theaoi.com/illustration/showphoto.php?photo=1299&cat=505

„Гладстоновата финансова политика е финансовата политика на „естествената свобода”, laissez faire и свободната търговия. Най-важният елемент на социалната и икономическа визия, която тя предполага....- е  отстраняването на всякакви фискални пречки пред частната дейност. Това на свой ред е изисквало поддържането на ниски държавни разходи. Ограничаване е бил триумфиращият лозунг на това време и той е имал дори по- голяма популярност сред радикалите – като например    Дейвид Хюм, „винаги будният цербер на финансите”, - отколкото сред вигите или торите. Ограничението означава две неща:

Първо – то е свързано със свеждане до минимум на функциите на държавата; по-късните критици, особено в Германия са наричали това политика на „държавата нощна стража”. В рамките на тази социална визия например, почти не е оставено място за държавни разходи за изкуство или за наука: начинът да се подкрепят науката и изкуството - а те получавали мощна подкрепа – бил да се създаде ситуация хората да печелят толкова, че да имат пари за купуване на картини или да си освободят време за изследователска работа.

На второ място, съкращаването на държавните разходи означава рационализиране на останалите функции на държавата, което освен всичко друго ще рече поддържане на минимален военен елит. В допълнение, следващото от тук икономическо развитие, както са смятали тогава, би направило социалните разходи до голяма степен излишни.” (Й. Е. Шумпетер, История на икономическия анализ, втори том)

Такава политика е била в значителна степен прилагана в Англия през 1853 г. и тя е свързана с бурното икономическо развитие на страната, започнала с индустриалната революция между 1783 и 1802 г. Според историците, икономическият растеж става „нормално състояние” на Англия в края на 18 век, поради наличието на множество от взаимозависимости и взаимни отстъпки, които всеки сектор чрез развитието си, плод на интелигентност или случайност, създава за улеснение на другите сектори. (Ф Бродел, Световното време)

Някога икономическият растеж е бил резултат на свободата на пазарните субекти в конкурентните пазари. Сравнението е очевидно – днес, само след около някакви си 100 години,  растежът (ако го има) ще бъде резултат на фискалните стимули и неограниченото потребление, ефектите от които подкопават шансовете на бъдещите хора. 


В наши дни все по-невероятно изглежда, че хората на власт някога съзнателно са се отказвали да изземват голяма част от печалбата на предприемчивите хора и са се лишавали от властта и облагите да преразпределят (разхищават) огромни маси чужди , трудно изкарани пари.  

Непознатата, безпристрастна природа

• 

http://favim.com/nature,vintage/page/13/

„Ако имате възможност да играете сред природата, ако гледате пчелата как опрашва цветчето, ако по пръстите ви е останал прашец от пеперуда, ако наблюдавате как гъсеницата плете какавидата си, у вас остава усещане за мистерия и несигурност. Колкото повече наблюдаваме, толкова по-загадъчна става природата и толкова повече осъзнаваме колко малко знаем. Наред с красотата, можем да се додкоснем до нейната плодовитост, разточителство, агресивност, безпощадност, паразитизъм и насилие. А тези нейни качества не са добре описани в учебниците.”

Майкъл Крайтън

„Микро”, Майкъл Крайтън и Ричард Престън

Хората не само не познават природата, те са агресивни, замърсяващи, грубо и неграмотно рушащи скритите природни зависимости,  които са гениално хармонични. Природата е лишена от емоции, тя е фундаментално безпристрастна и безразлична, тя не се интересува от своите трилиони живи и не живи  творения, включително и от своето изключително творение – човекът. А човекът не на шега се „бори” с природата  и я „покорява” и „експлоатира” от първия ден на съществуването си.

От време на време тя (природата), без да иска (не нарочно и не целенасочено)  ни показва колко е измамен земният ни конфорт и какви са реалните отношения между нас и нея.

Лидерите на Г-8 сеят много голям скептицизъм

https://www.google.bg/search?q=fool&hl=bg&rlz=1C1SKPL_enBG412BG422&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=CY66T_nIIcvZ4QSxpIjoCQ&ved=0CIABELAE&biw=1280&bih=675

При сегашната бандитска световна финансова система, създаването на растеж и заетост е равнозначно на грабеж и катаклизми. Така че с тези "лидери" до тук.

 2leva

Ако някой е очаквал решения за конкретни стъпки за реформиране на развитата западна икономика от срещата на Г- 8 ( в отсъствието на Китай, разбира се) на 18 и 19 май ще остане силно разочарован. Ако не е очаквал – ще бъде само подразнен от интелектуалната немощ на политическите елити и от явните користни мотиви, които определят позициите им.

Медиите преразказаха  деветте точки, касаещи глобалната икономика от декларацията от Кемп Дейвид и в тях няма нищо друго освен добре познатите заклинания – растеж и работни места, фискална консолидация ( намаляване на бюджетните дефицити), Гърция остава в Еврозоната, повишаване на доверието, структурни реформи и т.н. Планината от дългове и дефицити, като че ли не съществува.

Как ще се реализират на практика пожелателните фрази и дали ще се случат е риторичен въпрос, поради тъжния опит до сега. Оптимизмът и доверието остават пак въпрос само на пари. Барак Обама, в добрата  демократична традиция преди избори, настоява за масивни стимули в Еврозоната, които се очаква да се отразят позитивно на пазарите в САЩ и съответно върху преизбирането му на президентския пост. Той откровено изтъкна ефекта, че „ ако една компания намали разходите в Париж или Мадрид, това може да означава по-малко работа в Питсбърг или Милуоки.” Анализаторите отдавна  са установили, че предизборното харчене като правило не помага за преизбирането на политиците.  Финансовите инжекции рядко достигнат до фирмите и избирателите, а особено в кризата парите се наливат основно за спасяване на банките.

Финансово недисциплинираните Франция и Гърция са особено обнадеждени от подкрепата на Обама.     Френският президент Ф. Оланд настоя за емитиране на еврооблигации и се обяви против номинацията на германския финансов министър В. Шойбле за председател на Еврогрупата. Лидерът на радикалната левица в Гърция, А. Ципрас говори за „запазване на социалната сплотеност” в Европа, под което разбира  отписване на гръцките дългове.

Нелюбимата  Ангела Меркел е права –  икономическият растеж и стабилните публични финанси не са взаимоизключващи се реалности, но когато няма растеж, а публичните финанси са в катастрофално състояние, е  елементарно неразумно и неморално да се трупат нови дефицити и дългове.

Меркел отново омаловажи атаките срещу германската позиция и своята изолация. Тя не се отказа да убеждава страните от Еврозоната да живеят в рамките на приходите си, което обаче никой друг от лидерите не е склонен да приеме и още по-малко – да изпълни. Меркел отхвърли дълговото финансиране на стимулиращи програми и настоя за структурни реформи и инвестиции в научни изследвания и инфраструктура. Тя успя да наложи формулировката за комбинация на мерките за постигане на финансова дисциплина и политики за растеж. Проблемът е, че първото е непосилно за изпълнение, а второто е лесно изпълномо с цената на просто нови дългове и дефицити.

Всичко това е познатата приказка за старото Кейнсианско лекарство, към което са  пристрастени политиците, банкерите и инвеститорите от Уолстрийт, но към което новата икономика е вече резистентна. Без промяна на стимулите и мисленето, развитият запад, а и ние с него, вероятно още дълго ще се търкаляме надолу по пътя на финансовата нестабилност, увеличаване на поляризацията в доходите и политическата нестабилност. 

Дядо Коледа срещу икономическия колапс

Тези дни David Beckworth и Paul Krugman говорят за колапс (апокалипсис) на глобалната икономика през 2012 г., която ще засегне всички страни.

Според  Beckworth развиващият се свят  преживява значителен икономически спад, вероятността за разпадане на еврозоната в следващите месеци е голяма, а САЩ е изправена през мерки за строги икономии в края на годината.

Графиката показва негативната тенденция в растежа на номиналния БВП в 34 страни членки на ОИСР след 2008г.

http://www.economonitor.com/blog/2012/05/it-is-never-too-late-global-economic-collapse-edition/

Големите банки (Citigroup) разчитат, че централните банки на САЩ, Великобритания, ЕЦБ,  на Япония и Китай ще извършат достатъчно на брой и големи интервенции, чрез които не само ще бъде предотвратен колапса, но и ще бъде стимулирано съвкупното търсене. Става дума за „творчески” форми на количествени улеснения и облекчаване на кредитирането във всички четири валутни зони, чрез окончателно изкупуване и/ или кредитиране срещу нисколиквидни или с по-висок кредитен риск ценни книжа, гарантирани от държавата за всички рискови експозиции към централните банки. В допълнение, тези мерки трябва да се  комбинират с фискалните стимули, тъй наречените  „helicopter money drops”.

Централните банки трябва да създадат огромни пари от нищото и така опровергават прогнозите на  Лудвиг фон Мизес (Човешкото действие, 1949 г.)  за края на  капиталистическия интервенционизъм:

„Основен момент в социалната философия на интервенционизма е съществуването на неизчерпаем фонд, който може да бъде изстискван вечно. Цялата система на интервенционизма рухва, когат този извор пресъхне. Принципът на Дядо Коледа води до собственото си унищожение.”

Централните банки ще играят Дядо Коледа по всяко време на годината, още дълго в Понзи  икономиката, която има малко общо с капитализма.

Доверието в популярните заблуди

"Никога не трябва да се доверявате на мнозинството. Мнозинството някога е вярвало, че земята е плоска. Мнозинството някога е било убедено, че земята е създадена преди 6000 години, само за 6 дни. Мнозинството някога избра Джими Картър, а наскоро избра Барак Обама. Мнозинството някога мислеше, че " борбата срещу бедността" е добра идея и все още мисли, че "войната срещу наркотиците" е добра идея, независимо от многобройните доказателства за противното. Също така, мнозинството изглежда абонирано за Кейнсианския икономикс, когато става дума за стимулиращи разходи, отново въпреки планината от доказателства за липсата на стимулиране."

 http://thethinkerblog.com/

Държавната демагогия за щастието

• 
• http://favim.com/yellow/

Според Los Angeles Times щастието и по-скоро психологическото благополучие на американците  трябва да бъде основен приоритет на правителството. Според журналистите първата стъпка към целта е започналото измерването на достигнатата степен на щастие от гражданите.

Ако оставим настрана бодрия наивитет на журналистите по повод правителствения магически капацитет, не можем да не се учудим на пълното подценяване и непознаване на сложността на въпросите за човешкото щастие.

Имам дългогодишна приятелка, която постоянно се оплаква от късмета си, от началниците си, от недооценяване на способностите ѝ, от недостатъчните си връзки, недостатъчните доходи, недостатъчно добрата кариера на съпруга ѝ и така нататък. Къде тук е щастието? Няма го, защото то е състояние на духа, което зависи основно от нас и нашето отношение към всички неща в живота. Щастието е в нашето отношение към собствените ни духовни и материални потребности и индивидуалния избор на възможностите за тяхното удовлетворяване. Разбира се външните фактори и обстоятелства (обществото, семейството, приятелите, работата, парите) влияят съществено върху усещането за удовлетвореност у хората, но отново в степента, която е определена от нашето субективно възприемане на нещата.

Щастието е  условно понятие, защото удовлетворяването на потребностите на хората е непостижима цел, от гледна точка на тяхната  теоретична неограниченост. Хората сме смъртни, а ограниченията на битието (болести, остаряване, катастрофи, катаклизми) са непредотвратими. Човешките отношения като правило са нехармонични, конкурентни, често хората постигат целите си за сметка и в ущърб на интересите на други хора.

В исторически план, през изминалите векове хората са били по-скоро заети с проблемите на оцеляването си, отколкото  с тези на щастието.  В съвременния свят много хора са в това положение, в това число и голяма част от българите.

Какво може да направи държавата за нашето щастие? Въпреки амбициозните напъни на политиците, които се концентрират върху целта да направят хората по-щастливи, техните възможности обективно са твърде ограничени и са основно в политиките за повишаване материалното богатство на хората. Но дори в тази сфера, както се вижда, държавата се проваля.

Въпреки реториката, господството на двойните стандарти остава основен белег  и на модерната демокрация. Стандартите са едни за най-богатите и други – за всички останали. В резултат на това, неравенството на доходите надхвърля многократно допустимите разлики.

Двойните стандарти са причина и за слабия напредък в създаване на равни възможности за всички хора, за да реализират своите таланти и възможности  и да получават адекватни доходи. Кастовото разделение  е явно – както винаги децата на успешни родители е много по-вероятно да бъдат успешни, независимо от природните им способности. Образованите родители почти винаги са по-ефикасни в подкрепата за образованието и просперитета на децата си, отколкото родителите с по-ниско образование.

Държавата преразпределя огромен публичен ресурс, отнет от предприемчивите и работещите хора, в полза на безработните, социално слабите и неработоспособни граждани. Това е нейната социална същност, която обаче  се асоциира повече с оцеляването и не особено с щастието.

За „щастливата” демагогия на държавата няма прегради. Но държавата не може да ни направи щастливи, уви, това си е само наша работа.

Още повече, че държавата много по-често ни прави нещастни и несвободни, но за това съм писала много.

Продължителното кърмене като символ на безкрайното харчене

http://danieljmitchell.wordpress.com/

Темата за продължителното  кърмене трайно се експлоатира от американските медии, които се опасяват от безкрайното голямото харчене на публични средства, в резултат на което публичният дълг нараства от 10 трил. долара през 2008 г. до 16 трил. долара в 2012 г.

Стагнацията в България

http://www.theaoi.com/illustration/showphoto.php?photo=1263&cat=505

Предлагане на кредити има, най-малкото данните показват, че ликвидността в банковата система е 30%, но търсенето им намалява. Няма как, когато хората ограничават потреблението си и трупат спестявания, да има ръст в търсенето на кредитите“, заяви Калин Христов, подуправител на БНБ, по време на конференция по повод 10-годишнината на ВУЗФ

Да, българските висши банкери и политиците имат обяснения за нарастващите спестявания, намаляващата делова активност и слабото търсене на кредити. Както винаги тези обяснения са удобните за тях, не изискват промяна на политиките и се преповтарят безкритично от медиите. Неудобните обяснения за липсата на търсене на кредити и затварянето на бизнеси са в сферата на политиката на банките и администрацията, които утежняват съществено условията за бизнес в кризата. Възможностите на средните и малки фирми да бъдат продуктивни, да обслужват задълженията си и да се развиват са ограничени, а в условията на не свършващата криза и засилващият се институционален натиск ( често прерастващ в рекет), съвсем се свиват.

Бизнесът, които е теглил ипотечни кредити едва ли ще има желание да го направи отново. Фирмите се задъхват под заробващата тежест на ипотечните кредити, с променящи се лихви, искания за предсрочно погасяване от страна на банките, тромавите и скъпи процедури по предоговаране и преобезпечение и пр. Бизнесът не е в състояние за плаща лихви в порядъка на 9-10%, при 3-5% в Европа.

Административните услуги за бизнеса непрекъснато поскъпват както на централно, така и на местно ниво. Таксите на кадастъра,  и нотариусите също растат. Администрацията се стреми да запази приходите си, като  компенсира намалелия брой на сделките с по-високи такси за административните услуги.

В условията на почти изчерпан фискален резерв, паниката на политиците расте. Данъчните органи са притиснати да повишават събираемостта на данъците и осигурителните вноски.  Затруднените общини прилагат всякакви способи за събиране на по-големи суми от местните данъци и такси. Всички тези упражнения са често  на ръба на закона или явно незаконни и са на гърба на средния и малък бизнес, който трябва да съди администрацията в българският административен съд. Много „оптимистична” възможност, наистина, и „финансово изгодна”.

Икономиката и фиска са в тежко положение, но то ще се влоши съвсем ако всички институции мачкат допълнително и без това слабия среден и малък  бизнес. Мисленето на нашите банкери, бюрократи и политици е твърде елементарно и късогледо. Най - удобно е да се натовари допълнително предприемаческата класа, тези мерки са лесни за провеждане. Трудно (направо непосилно) е да се реформират тежките регулации, да се редуцират таксите, да се гарантират правата на собственост.

Ето защо, съвсем не е чудно, че сме бедни, емигрираме или просто продаваме, правим влог и чакаме нещо да се промени. 

Франция - в плен на хищната социална държава

В нощта на победата на президентските избори във Франция, новоизбраният президент Ф. Оланд беше неуместно патетичен и оптимистичен, напълно извън контеккста на кризисната икономика на Франция. В типичен хвалебствен политически стил, той обеща да направи Франция по- справедливо място и да подпомогне младите хора.

 Дивидентите за него в предизборната борба нараснаха от антиаскетичната финансова реторика и обещанията, че ще освободи европейските страни от игото на строгите икономии. Тези думи на практика не означават нищо, защото такива икономии в Европа просто са невъзможни, а във Франция – най-малко.

Снимка: И. Борисова

http://www.cato-at-liberty.org/looking-at-austerity-in-france/

Безспорно лявата политическа ориентация има значение, въпреки че и Саркози не показа особена ефикасност в реформите и повишаване на бюджетната ефективност.

Преразпределението през бюджета във Франция традиционно е около 55% от БВП и е най-високото в Европа. Данъците са  високи, а Ф. Оланд обеща максималната данъчна ставка за доходите над 1 млн. евро да стане 75%. Съвсем резонно е поведението на няколко високотехнологични компании и богати фамилии, които се местят в Люксембург.

Правенето на бизнес във Франция и без ново вдигане на данъците е достатъчно трудно. Социалните плащания от корпоративния сектор са огромни, синдикатите са силни и неотстъпчиви, а от 2000 г. французите работят само 35 часа седмично.

Франция не е постигала балансиран бюджет след 1973 г., тоест почти 40 години, на практика французите са забравили какво означава „балансиран бюджет”. Бюджетният дефицит през 2011 г. е 5.8% от БВП.

Публичният дълг нараства от 20.7% от БВП през 1980 г. до 87% от БВП през настоящата година

.

Извънредно щедрата социална държава във Франция изисква запазване и увеличаване на публичните разходи, но  икономическият растеж е слаб и недостатъчен за постигане на по-съществено нарастване на бюджетните приходи, което сочи, че балансираният бюджет не е желан и демагогията е излишна.

За сравнение, редукцията на публичните разходи в балтийските страни е реална и е съпроводена с доста по-висок растеж, отколкото постигнатия от Франция.

http://www.cato-at-liberty.org/paul-krugman-and-the-european-austerity-myth/

2012 Q1		2011 Q4	2011 Q3	2011 Q2	2011 Q1	2010 Q4	2010 Q3	2010 Q2	2010 Q1
France		1.41	1.55	1.67	2.10	1.40	1.70	1.60	1.20
Estonia	3.90	4.50	8.50	8.40	8.50	6.80	5.40	3.10	-2.60
Latvia	6.80	5.70	6.60	5.60	3.50	3.60	2.80	-2.60	-6.10
Lithuania		4.30	6.70	6.50	5.90	4.80	0.80	0.90	-0.90

http://www.tradingeconomics.com/gdp-growth-rates-list-by-country

Данните са красноречиви и опровергават господстващата кейнсианска теза, че големите бюджетни разходи осигуряват висок икономически растеж.

Защо кризата е безкрайна

http://www.zerohedge.com/contributed/2012-19-11/too-big-wean

Реформата на банковата система в развитите страни е наложителна, но твърде големите и овластени западни банки на практика не подлежат на реформа. Опитите за промени в регулациите, които се правят, са  имитационни и  неефикасни под натиска на мощните интереси за източване на все по-големи ресурси от централните банки.

Законът за конфискацията

• 
• http://favim.com/angry/page/13/
• 
  
• Законът за гражданската конфискация, по предварителна информация, може да засегне  имуществото на голямата част от  фирмите от сегмента малко над средната класа, тъй като самата средна класа вече е съвсем изчезнала. 

Милтън Фридман относно мита за безплатния обяд

http://www.youtube.com/watch?v=roH0P-gpjpU

Фискалните икономии в ЕС ??

http://marginalrevolution.com/marginalrevolution/2012/05/how-savage-has-european-austerity-been.html/austerity

Тревожността на новите хора в новата икономика

http://www.healthpictures.org/images/anxiety-treatment-signs-6-300x215.jpg

Тревожността е типична характеристика на съвременния човек и на времето, в което живеем. Свикнали сме да се тревижим за почти всичко и в светлината на модерната логика изглежда, че ако не се тревожим, не обръщаме достатъчно внимание на многобройните проблеми, които ни заливат с масивните информационни потоци, изглеждаме лекомислени и безгрижни. Всички новини са изкуствено спешни, провокират интуитивните страхове, бързо са изместени от нова информация и стрес.

Икономически обусловената тревожност е в резултат на стреса от непрестанно засилващата се конкуренция между индивидите за работни места, за по-високи доходи, за постигане на високи жизнени позиции. Хората работят усилено, трудно изкарват заплатата си и изпитват постоянна несигурност за работното си място. Стресът е много висок, семейството и децата са пренебрегнати и това също е източник на стрес. Експлозията на материалното благополучие и постоянният страх от загубата му, са източник на безпокойство и емоционален дискомфорт, но и на финансов ресурс за заплащане на нарастващия обем лични услуги за понижаване на тревожността.

Ставаща перманентна, икономическата криза влошава картината. Никой не е пощаден. Според  Вашингтон пост, дълбокият икономически песимизъм на президента Обама, подхранва високата му тревожност за 2012 г.

Информацията е  друг голям източник на стрес. През следващите четири години е вероятно да се удвои размера на данните, генерирани във времето от човешкия вид. Дори и да не се осъществи тази прогноза, информационната натовареност на хората  вече е огромна.

Как реагират жителите на развитите страни, особено в САЩ? Според Arlie Russell Hochschild    хората все по-често „аутсорсват” живота си, като наемат психолог да решава проблемите им. Напоследък психолозите са необходими, за да помогнат на хората да разберат какво точно искат самите те. Така наречените  "wantologists" задават на клиента  подходящо подбрани въпроси, много вмимателно, докато се изяснят неговите желания и  се постигне най- ефективното решение за успокояване  на неговата тревожност.

Експлозивното нарастване на персоналните услуги  (онлайн запознанства, треньори за живота, парти аниматори, платени посетители на погребения) променя хората и пазара на труда. В края на 1940-те години в САЩ има 2 500 лицензирани клинични психолози, през 2010 г. те са 77 000 и още  50 000 брачни и семейни терапевти.

Това нарастване на обема на личните услуги и особено тези, свързани с трениране на уменията за живот и за поддържане на любовни отношения води до аутсорсване на емоционални привързаности. Любовните треньори насърчават клиентите си да мислят за запознанствата си като за работа и да бъдат внимателни за възвращаемостта на своите инвестиции на емоционална енергия, време и пари. Грижата за децата и за възрастните родители вече изцяло е аутсорсвана. Емоционалните загуби за всички страни са неоценими.

Има и други мнения по въпроса. Derek Thompson пише в The Atlantic, че процесът на ползване на все повече услуги като „треньор за живота” е позитивен и е възможен поради постигнатото материално богатство. Той посочва данни, според които хората през 16 век не са можели да си позволят "wantologist". Тази теза е твърде спорна, поради това, че те най- вероятно  те не са имали нужда от такава помощ, за да се чувстват добре.

Наистина е доста странно, че хора, които са високо платени професионалисти, не са наясно със собствените си желания, не са в състояние да управляват живота си извън работата и на практика се отказват от най- ценните емоционални удоволствия на този живот. Може би това е особен вид социален проблем, тъй като хората с ниски доходи, поради финансови ограничения, са „принудени” сами да решават какво искат, да гледат децата си как растат, сами да срещат или не любовта и т.н. Кой знае дали така бедните хора не получават известна реабилитация, въпреки че едва ли разбират това. Всички искат да бъдат богати и се стремят към това. Увлечени в тази цел, хората пропускат да забележат колко важни неща не изживяват, пропускат и промените в самите себе си, които не е ясно до какво ще доведат.

За хората и проблемите

http://books.janet45.com/covers/bg143/mid-viktor-samuilov.jpg

Лоран Гунел (Бог пътува винаги инкогнито ) пише, че няма големи проблеми, има малки хора. Така е, но ако една държава се управлява основно от малки хора, тогава има голям проблем.

Спекулативната икономика

Толкова е просто и обяснява  анемичния икономически растеж:

„Златото е голямо нещо, зашито върху дрехите, ако сте  в еврейско семейство във Виена през 1939 г., но цивилизованите хора не купуват злато - те инвестират в продуктивни дейности.”

Чарли Мангър

http://dailycapitalist.com/

http://www.zerohedge.com/news/whole-lot-uncivilized-people-out-there

Лошите икономисти

https://encrypted-tbn3.google.com/images?q=tbn:ANd9GcRgkxoBiBJGMNzFcA4ap1ayIAwOyjG4UgSEwvsgNoujDwHV2f6YVg

Напоследък попаднах на няколко публикации, някои от които, твърде емоционални за това колко са лоши икономистите, а икономиксът също не е пощаден от масивни критики.

Медицината се ръководи от всеизвестния постулат – „не вреди”. Икономистите би трябвало  също да се придържат към тази заповед. Звучат призиви икономистите навсякъде  да спрат да правят това, което правят, да спрат да съветват, да пишат и да започнат да мислят за етиката в икономикса. Царят е гол и това трябва най-накрая да се признае от всички.

Икономиксът не е наука, нито е дисциплина като счетоводството. Неговият възход е тъжен коментар за политическия провал през 20 век.

Високата икономическа несигурност и катастрофиралото доверие на бизнеса е резулат от активността на икономистите, но тази отговорност те делят по равно с политиците. Политиците мечтаят за намиране на елексир на растежа, който ще осигури безкрайно нарастване на богатството. Икономистите са тези, които трябва да определят начина, по който тази утопия ще се постигне. Ето защо твърде много влиятелни икономисти нямат доверие на пазара и на предприемачите, които винаги предлагат изненади и трудно се управляват и заложиха на държавата. Държавата трябва да осигури непрекъснат  икономически растеж и благосъстояние за всички. Пoели по този път, развитият запад и Япония твърде бързо се оказаха в ситуация, в която някой трябва да спасява държавата, и това е  печатната машина.

Икономистите понасят атаки от всички страни. Кенсианците са недоволни и искат още стимули, либералите настояват за намаляване на разходите и дълговете, избирателите искат повишаване на доходите, без да се интересуват от размера на бюджетния дефицит, банките искат субсидии, корпорациите искат ниски данъци.

Рационалният избор и рационалното поведение са химера, всичко се движи от интересите на индивидите. Как икономистите вярват, че може да има непрекъснат растеж на цените на имотите, а дали изобщо вярват? Важното е кой има интерес от това и какъв е този интерес. Естествено  интересът е на спекулантите, но не и на нещастните временни собственици  на скъпи къщи. Така е с всички борсови активи, но при златото поне не са заложени съдбите на много хора.

Между икономикса и реалната икономическа практика има пропаст, което прави политическата икономия лъжлива и бутафорна. Безплатният обяд е практика, а според теорията няма такова нещо, нали.

В същото време мейнстрийм професията изобилства от високообразовани хора, които владеят математиката, но имат слаба представа как работят пазарите на микрониво, и според Питър Редфорд остават функционално невежи.

Представяйки си огромния брой елитни университети и напомпаните CV –тa на младата смяна икономисти, да не говорим за политическите лобита, едва ли има съмнение, че статуквото е бетонирано за дълго време.

Почти цитат

По повод грандиозните дебати за и против финансовата дисциплина споделям по-долу цитираната мисъл на Питър Дорман и се опасявам, че е нужна много голяма  наивност, за да бъдем оптимисти. 

In part, I just want to understand the intellectual environment we live in, and my starting point is always the classical theory of ideology: different people have different interests, and this causes them to see the world in different ways. The second part is that, if I am right, this way of framing the debate disabuses us of the naive notion that a smarter or more precise argument will win the day, and leads us to the political transformation that’s needed instead.

http://econospeak.blogspot.com/2012/05/confidence-in-what.html

Ненаситните институционални елити

• 
  • http://favim.com/yellow/page/15/
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Ненаситните елити в западния свят са банките и публичния сектор. Те са основните екстрактори на ресурс от икономиката и често стават пречка пред растежа и просперитета. Банките поемат прекомерен риск, а публичния сектор концентрира все повече власт с подкрепата на избирателите и профсъюзите.
  
  Банките имат огромно политическо влияние, което поставя държавата в подчинена позиция. Вместо да подкрепя растежа на частния сектор,  финансовата система стана ненаситен ползвател на публични ресурси. Все по-ясно е, че банките в САЩ и Европа носят голяма част от отговорността за финансовата криза от 2008 г. Според анализите на американски експерти несъразмерно високото заплащане на банковите чиновници е твърде атрактивно за най- образованите и талантливи хора, а по-иновативни и продуктивни дейности изпитват дефицит на квалифицирана работна сила.
  
  
  Бюрокрацията и синдикатите като правило упражняват властта си в своя полза и в ущърб на частния сектор, като ограничават динамиката на растежа му. Колебливият и анемичен растеж в развития запад, особено в последното десетилетие, се свързва с парадокса на растежа на правителствата, който отбелязва забележителни темпове. (Гордън Гридлок, 1994 г.)  Преди края на 19 век правителствата в повечето западни страни съставляват около 5% от БВП и това продължава до началото на 20 век. Бързо нараствайки, правителствата достигат настоящите си размери от 40-50% от БВП, а в някои страни и повече.
  
  
  Големите съвременни правителства обезмислят дори понятието за пазарна свобода, а на практика  намесата в икономиката е неограничена. Преразпределението на доходите е основния стълб на демокрацията, но то обезкуражава безработните да започват работа, а работещите - да плащат високите данъци.
  
  
  Голямата държава традиционно произвежда  образованието, здравеопазването, охраната на имуществото и живота, правосъдието. Но напоследък нейните функции се увеличават – тя се грижи за качеството на храната, за предпазване на хората от вредните им навици - пушене, алкохолизъм, наркомания, а напоследък разработва програми за превенция на затлъстяването и злоупотребата с диети. Не е далеч времето, когато държавата вероятно ще се бори с излишествата на пластичната хирургия.
  
  
  Ако се запитаме колко успешни резултати има държавата при изпълнението на  всички тези функции, може би ще можем да посочим няколко, а повечето резултати са умерен или пълен провал. 
  Учените твърдят, че разрастването на правителството е подкрепено от избирателите. Парадоксът е, че ние хората  даваме на държавата функцията на универсална бавачка на нашето неразумно и вредно за самите нас поведение, за което плащаме  на правителствените чиновници, които са хора като нас.
  Освен това, анализите на публичния избор изграждат хипотезата, че растежът на правителствата е неизбежен поради натиска на групите със специални интереси, невежеството на избирателите, войните. Хипотезата за авторазрастването на бюрокрацията също е реална. Голямата държава ще  расте от наличието и увеличението на обществените и социални проблеми, породени  и от неспособността на индивидите и обществото да управляват ефикасно изобилието от материални блага.
  Голямата държава изсмуква жизнените сокове на икономиката, като притискайки бизнеса с нови и нови регулации, реже клона на който е седнала. Предприемачеството става все по-трудно и неблагодарно поприще, а това е сигнал и за простата истина, която се забравя - западът не е абониран за изобилието.